Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870


19

Каол не се съпротивляваше много, макар да знаеше, че е по-вероятно да намери смъртта си, отколкото отговори на въпросите си. Разпозна пазачите по износените им оръжия и прецизните им движения. Никога нямаше да забрави тези детайли, не и след като бе прекарал цял ден като техен затворник в склада — и не бе видял как Селена минава през тях като сърп през ечемик. Така и не бяха разбрали, че тяхната изгубена кралица бе дошла лично, за да отнеме живота им.

Пазачите го поставиха на колене в празна стая, която миришеше на старо сено. Каол осъзна, че Едион и един познат старец се взират в него. Старецът бе човекът, молил Селена онази нощ в склада да спре. В него нямаше нищо отличително — захабените му дрехи бяха съвсем обикновени, тялото му беше слабо, но все още не съсухрено. Зад него имаше младеж, когото Каол позна по мекия, ала свиреп смях — стража, който му се бе подигравал, когато бе затворник. Дълга до раменете черна коса висеше около лице, което бе повече жестоко, отколкото красиво, особено предвид грозния белег, минаващ от веждата надолу по бузата му. Той кимна с брадичка на пазачите, за да ги разкара.

— Я виж ти — каза Едион и обиколи Каол. Бе изтеглил меча си, блестящ на слабата светлина. — Капитанът на стражата, наследникът на Аниел. Шпионин? Може би любовницата ти те е научила на нещо?

— Когато вдигаш тържества и убеждаваш хората ми да бягат от постовете си, а после не си на тези тържества, а бродиш по улиците, е мой дълг да разбера защо, Едион.

Белязаният младеж с двата меча приближи и започна да прави кръгове около него заедно с Едион. Двама хищници, които преценяваха плячката си. Вероятно щяха да се сбият за трупа му.

— Колко жалко, че шампиона ти го няма, за да те измъкне — прошепна белязаният.

— Колко жалко, че не бе на поста си, за да спасиш Арчър Фин — отвърна Каол.

Ноздрите на белязания се разшириха, а в коварните му кафяви очи блесна ярост. Но щом старецът вдигна ръка, младежът притихна.

— Кралят ли те прати?

— Дойдох заради него — Каол посочи Едион с брадичка, — ала търсех и вас двамата заедно с малката ви група. Вие сте в опасност. Не знам какво знаете за това, което Едион иска, но кралят го държи на къса каишка.

Може би тази откровеност щеше да му спечели желаното. Доверие и информация.

Ала Едион само се изсмя.

— Какво?

Спътниците му се обърнаха към него с вдигнати вежди. Каол погледна към пръстена на ръката на генерала. Не бъркаше. Бе същият като тези, носени от краля, Перингтън и още няколко от най-верните им слуги.

Едион видя накъде гледа Каол и спря да го обикаля. За миг генералът се взря в него, а на лицето му се смениха израженията на изненада и на веселие. След това измърка:

— Интересен човек се оказа, капитане. Повече, отколкото си мислех.

— Обясни, Едион — рече старецът. Говореше тихо, но не и немощно.

Едион се усмихна и свали черният пръстен от ръката си.

— Денят, в който кралят ми връчи Меча на Оринт, той ми предложи и този пръстен. Заради кръвта ми имам по-остри… сетива. Долових, че пръстенът мирише на зло. Знаех, че само глупак би приел такъв дар. Затова направих копие. Истинският изхвърлих в морето. Ала винаги съм се чудил какво прави. — Той подхвърли пръстена с една ръка и го улови. — Изглежда, капитанът знае. И не одобрява.

Мъжът с двата меча спря да крачи, а усмивката, с която дари Каол, бе като гримаса на див звяр.

— Прав си — рече той, без да сваля погледа си от капитана. — По-интересен е, отколкото си мислех.

Едион прибра пръстена в джоба си, сякаш наистина бе фалшив. Каол осъзна, че е разкрил много повече, отколкото бе възнамерявал. Генералът отново започна да крачи в кръг около него, а младежът с белезите повтори движенията му.

— Вълшебна каишка в свят, в който няма магия — каза генералът. — И все пак ти ме последва, убеден, че съм омагьосан от краля. Смяташ, че си можел да си спечелиш приятелството на бунтовниците? Забележително.

Каол продължи да мълчи. Бе изрекъл достатъчно, за да се обрече на гибел.

— Казват, че твоята приятелка асасин симпатизирала на бунта — продължи Едион, — че предала, каквото знае, на Арчър Фин, без да мисли за последиците. Че позволила на бунтовниците да се измъкнат, след като й наредили да ги убие. Тя ли ти каза за пръстените на краля, или сам откри тази информация? Какво става в този стъклен дворец, когато кралят не гледа?

Каол сподави думите си. Когато стана ясно, че няма да отговори, Едион поклати глава.

— Знаеш как ще приключи това — рече Едион. В гласа му нямаше подигравка. Само студена пресметливост. Това бе истинското лице на Вълка от Севера. — Като гледам как стоят нещата, когато реши да ме проследиш, сам си подписа смъртната присъда. Сега вече знаеш прекалено много. Имаш две възможности, капитане. Можем да те измъчваме и после да те убием или пък да ми кажеш каквото да знаеш и да те даря с бърза смърт. Колкото се може по-безболезнена. Имаш думата ми.

Спряха да крачат около него.

Каол бе срещал смъртта в очите няколко пъти през последните месеци. Бе се справял с нея. Но да умре без Селена, Дориан и майка му да разберат как… това някак го отврати. Разгневи.

Едион приближи до коленичилия Каол.

Можеше да се справи с белязания, а после да се изправи срещу Едион или дори да побегне. Щеше да се бори. Само така можеше да приеме смъртта си.

Едион изтегли меча си. Меч, който по право и кръв принадлежеше на Селена. Каол го бе смятал за лицемерен касапин. И Едион наистина бе предател, но не на Терасен. Бе играл опасна игра от пристигането си насам, всъщност още отпреди десет години, когато кралството му бе паднало. Бе измамил краля, че носи черния пръстен, и това бе информация, която Едион със сигурност щеше да иска да запази в тайна. Но имаше още нещо, което Каол можеше да използва, за да се измъкне.

Независимо колко пречупена бе, когато замина, Селена бе в безопасност, далеч от Адарлан. Но Дориан, заради магията си и заплахата, която представляваше, не беше. Едион си пое въздух, готов да го убие. На Каол му оставаше само да защити Дориан. Това бе единственото, което имаше значение. Ако тези бунтовници наистина знаеха нещо — каквото и да е — за магията, което би помогнало за освобождаването й, той можеше да използва Едион, за да научи тази информация…

Това бе риск — най-големият, който бе поемал досега.

Едион вдигна меча си.

Каол каза наум молитва за опрощение, след което погледна право към генерала.

— Елин е жива.

* * *

Едион Ашривер бе наричан вълк, генерал, принц, предател и убиец. Той бе всичко това и много повече. Измамник, лъжец, мошеник — тези бяха любимите му определения. Титли, които само най-близките знаеха.

Курвата на Адарлан. Така го наричаха онези, които не го познаваха. И това бе вярно донякъде, пък и не му пречеше. Позволи му да запази контрол над Севера, да задържи кланетата до необходимия минимум и често да лъже. Половината войници от Гибелния легион бяха бунтовници, а другата половина ги подкрепяха. Много от „битките“ им в далечния север бяха нагласени, а труповете — преувеличени, особено когато станеха от бойното поле по свечеряване и се върнеха при семействата си.

Курвата на Адарлан. Не се бе обиждал. Досега.

Братовчедът. Това бе най-любимата му титла. Братовчедът, братът, защитникът. Това бяха тайните имена, които носеше в себе си, имената, които си нашепваше, докато северният вятър виеше през Еленовите рога. Понякога вятърът звучеше като писъците на хората му, водени на заколение. А друг път като Елин — Елин, която обичаше и която трябваше да бъде негова кралица, на която един ден щеше да даде кръвна клетва.

Едион застана на разлагащите се дъски на празния док и се загледа в река Ейвъри. Капитанът на стражата бе зад него и плюеше кръв във водата заради боя, нанесен му от Рен Алсбрук, най-новия съзаклятник на Едион — още един мъртвец, надигнал се от гроба. Рен, наследник и господар на Алсбрук, се бе обучавал заедно с Едион като дете. Някога бяха съперници. Преди десет години Рен и дядо му Муртауг бяха избегнали кланетата чрез диверсия, предизвикана от родителите на Рен. Тя им бе струвала живота и бе дала на сина им грозния белег по лицето. Ала Едион не бе знаел това. Бе смятал, че са мъртви. Бе изумен, когато научи, че са част от тайното бунтовническо движение, което бе проследил след пристигането си в Рифтхолд. Бе чул слуховете, че Елин е жива и вдига армия и бе дошъл чак от далечния север, за да научи истината и да унищожи измамниците, като по възможност преди това ги нареже на парчета.

Призивът на краля бе удобен повод. Рен и Муртауг бяха признали веднага, че слуховете са пуснати от техен бивш съзаклятник. Нито бяха виждали мъртвата кралица, нито бяха чували нещо за нея. Но след като ги видя, той се запита кой ли още бе оцелял. Никога не се бе надявал, че Елин…

Едион постави меча на дървения парапет и прокара белязаните си пръсти по острието, като се спираше на всяка драскотина, на всеки белег от легендарна битка, напомнящ за велики, ала отдавна отишли си крале. Мечът бе последният остатък от могъщото кралство, издигало се някога на север.

Мечът не бе наистина негов. През първите дни на кръвопролития кралят на Адарлан го бе взел от изстиващия труп на Рои Галантиус и го бе отнесъл в Рифтхолд. Там и бе останал. Мечът, който трябваше да принадлежи на Елин.

Едион се бе борил години на бойното поле, за да докаже на краля, че е незаменим, че е понесъл всичко, което са му сторили. Когато той и Гибелния легион спечелиха първата битка и кралят го нарече Вълка на Севера, му предложи дар. Едион поиска меча. Кралят отдаде желанието на романтичната носталгия на едно осемнайсетгодишно момче и Едион се окъпа в собствената си слава, докато всички не повярваха, че е предател и убиец, осквернил меча с докосването си. Това, че си го бе спечелил обратно, не намаляваше провала му.

Макар когато Елин бе убита в провинциалното си имение, той да бе едва на тринадесет години и на седемдесет километра от Оринт, трябваше да го предотврати. След смъртта на майка му решиха да го изпратят в земите й, за да стане щит и меч на Елин, да й служи в двора, в който тя да управлява като потомка на крале. Трябваше да тръгне на път веднага, но в замъка се разнесе мълвата, че Орлон Галантиус е убит. Докато някой изобщо съумее да тръгне, Рои, Евалин и Елин вече бяха мъртви.

Той носеше това напомняне на гърба си — напомняне на кого е принадлежал мечът и на кого ще го даде, когато най-после поеме последния си дъх и отиде в отвъдния свят.

Но сега този меч, тежестта, която бе носил през всички тези години… усети го по-лек, по-остър, далеч по-крехък. Безценен. Бяха му издърпали килимчето изпод краката.

За миг след думите на капитана на стражата никой не бе проговорил. Елин бе жива. А после капитанът бе заявил, че ще говори само с Едион за това.

Само за да покаже, че не блъфират за мъченията си, Рен го бе пребил до кръв с умение, на което Едион се възхити. Капитанът обаче понесе ударите. Всеки път, когато Рен се спреше, а Муртауг погледнеше неодобрително, капитанът повтаряше същото. След като стана ясно, че Каол би казал истината само на Едион или би умрял, той спря Рен. Наследникът на Алсбрук настръхна, но Едион се бе справял с доста младежи като него в бойните лагери. Не им трябваше много. Изгледа го кръвнишки и Рен подви опашка.

И така се озоваха тук. Каол чистеше лицето си в ризата си. Последните няколко минути Едион бе чул най-невероятната история в живота си. Историята на Селена Сардотиен, невероятната убийца, обучена от Аробин Хамел — за това как бе изгубила всичко и се бе озовала в Ендовиер, за участието й в нелепото съревнование за кралски шампион. Историята на Елин, неговата кралица, затворена в лагер на смъртта и служеща на техния враг.

Това бе невъзможно.

Едион опря ръце на парапета. Не можеше да е истина. Не и след толкова години. Десет години без надежда, без никакво доказателство.

— Тя има твоите очи — каза Каол, раздвижвайки челюстта си.

Ако онзи асасин — богове, асасин! — наистина бе Елин, то тя бе кралският шампион. Което пък означаваше, че тя и капитана…

— Изпратил си я във Вендлин — процеди Едион. После щеше да плаче. Сега се чувстваше кух. Като изкормен. Всяка лъжа, всички слухове, които бе пуснал, всички тържества, които бе вдигнал, всяка битка, истинска или измислена, всеки живот, който бе отнел, за да оцелеят повече… как можеше да й обясни това?

Курвата на Адарлан.

— Не знаех коя е. Реших, че ще е в безопасност там заради това коя е.

— Осъзнаваш ли, че ми даваш допълнителна причина да те убия? — стисна зъби Едион. — Разбираш ли какъв риск пое, като ми каза? Може и наистина да работя за краля — ти самият смяташе, че съм негова пионка и единственото доказателство срещу това бе моята историйка. Все едно я убиваш лично.

Глупак. Немарлив глупак. Но капитанът имаше предимство. Благородният капитан, крачещ на ръба на държавната измяна. Зачуди се за лоялността му, когато Рен му разказа за контакта на кралския шампион с бунтовниците, но уви! Елин бе кралският шампион, тя бе помогнала на бунтовниците и бе изкормила Арчър Фин. Коленете му омекнаха, но той преглътна изненадата, ужаса, шока и искрата на задоволство.

— Знаех, че рискувам — каза капитанът, — но хората, които носят пръстените… нещо в очите им се променя. Тъмнина, която се проявява физически. Не я бях видял в теб, откакто си тук. И не съм виждал човек, който вдига толкова много тържества, за да присъства само няколко минути на тях. Не би вършил всичко това, за да прикриеш срещите си с бунтовниците, ако бе роб на краля, особено не и през всичкото това време, през което Гибелният легион така и не пристигна въпреки уверенията ти, че ще е тук всеки момент. Няма логика. — Капитанът срещна погледа му. Май не бе чак такъв глупак. — Мисля, че тя би искала да знаеш.

Каол погледна надолу към реката и морето. Това място смърдеше. Едион бе надушвал и по-лоши неща във военните лагери, но бедняшките квартали на Ренарил определено им съперничеха. И столицата на Терасен, Оринт, някога сияйна бяла кула, а сега къс мръсен камък, бе на път да изпадне до същото ниво на немотия и отчаяние. Но някой ден, може би скоро…

Елин бе жива, убийца като него, при това работеше за същия човек.

— Принцът знае ли?

Никога не бе способен да говори с принца, без да си спомни дните отпреди падането на Терасен. Не можеше да потисне омразата.

— Не. Дори не знае, че аз съм я пратил във Вендлин. Както и че двамата сте… елфи.

Едион никога не бе притежавал и частица от силата, бушуваща във вените на Елин, сила, която изгаряше цели библиотеки и предизвикала такава паника, че в месеците, преди светът да отиде по дяволите, се говореше, че трябва да я пратят някъде, където да се научи да я владее. Бе дочул спорове в коя точно академия или при кой точно специалист от далечна земя трябва да отиде, но тяхната леля, кралица Майев, която чакаше като паяк племенницата си, никога не бе споменавана.

И ето че сега Елин бе във Вендлин, на прага на владенията на леля им.

Майев никога не бе знаела и не се бе интересувала от неговите дарби. Не, той имаше само чисто физическите черти на безсмъртния народ — силата, пъргавината, острите слух и обоняние. Те го правеха страховит противник на бойното поле и бяха спасили живота му повече от веднъж. Бяха спасили и душата му, стига капитанът на стражата да не лъжеше за тези пръстени.

— Ще се върне ли? — попита тихо Едион. Първият от многото въпроси, който имаше за капитана сега, след като той бе доказал, че не е безполезен слуга на краля.

В очите на Каол се изписа агония, от която Едион разбра, че той е влюбен в нея. Усети ревност само заради това, че капитанът я познаваше толкова добре.

— Не зная — призна той. Ако не бе негов враг, Едион щеше да се възхити на саможертвата, която този човек бе направил. Елин обаче трябваше да се върне. Щеше да се върне. И това не трябваше да й спечели само разходка до дръвника на палача.

Генералът щеше да подреди мислите си, когато остане сам. Стисна влажния парапет по-силно и потисна порива да зададе още въпроси. Капитанът обаче го изгледа преценяващо, все едно можеше да свали всичките му маски. За миг Едион се изкуши да го намушка и да хвърли тялото му в Ейвъри, въпреки всичко, което бе научил. Капитанът също погледна към меча си и Едион се запита дали и той не си мисли същото. Дали не съжалява, че му се е доверил. Трябваше да съжалява. Трябваше да се прокълне, че е бил такъв глупак.

— Защо следеше бунтовниците? — попита Едион.

— Защото мислех, че могат да имат полезна информация. — Явно беше нещо наистина ценно, щом рискуваше да се разкрие като предател заради него.

Едион искаше да измъчва капитана. Бе готов дори да го убие. Но да стори това с любимия на кралицата нямаше да е добре, особено при завръщането й. А и капитанът бе най-ценният му източник на информация. Искаше да разбере повече за Елин, за това каква е и как може да я намери. Искаше да научи абсолютно всичко. Особено сега, когато бе разбрал от коя страна на барикадата е този човек и какво знае за краля. Затова просто каза:

— Разкажи ми повече за пръстените.

Ала капитанът поклати глава.

— Искам да сключа сделка с теб.