Сара Дж. Маас
Огнената наследница (62)

61

Военните игри започнаха.

На всички кланове на Железните зъби бе дадена почивка предишния ден, ала никой не се възползва от нея. Вместо това тренираха спускания за последно или преговаряха плановете и стратегиите си.

Официални лица и съветниците от Адарлан пристигаха вече дни наред, за да наблюдават игрите от върха на Северен зъб. Щяха да докладват на краля на Адарлан какви са вещиците и уивърните им, а също и кой е спечелил.

Когато преди седмица Абраксос мина през Прохода, Манон бе посрещната в Омега с усмивки и аплодисменти. Баба й не се виждаше никаква, но това не бе изненада. Манон не бе постигнала нищо особено, а само това, което се очакваше от нея.

Нито видя, нито чу нещо за крочанската пленница в търбуха на Омега. Явно никой друг не знаеше нищо за нея. Изкуши се да попипа баба си, ала матроната не я бе извикала при себе си, а на Манон не й се ядеше още бой.

Последните дни нервите й бяха опънати. Клановете се бяха затворили в отделните си помещения и почти не си говореха. Каквото и единство да бяха показали в нощта, в която Абраксос премина изпитанието си, когато военните игри започнаха, бяха останали само вековното съперничество и кръвната вражда.

Игрите трябваше да се проведат във и около два високи върха, видими от Северен зъб, включително и в най-близкия каньон. Всеки от трите клана щеше да си има собствено гнездо на някой от близките планински върхове — истинско гнездо от съчки и клони. И в центъра на всяко имаше стъклено яйце.

Яйцата щяха да им донесат победа или поражение. Всеки клан трябваше да плени тези на двата вражески отбора, но и да остави защитнички на собственото си яйце. Печелеше кланът, взел две други яйца от гнездата на съперниците, където не можеха да ги нападат нито защитничките, нито останалите вражески сили. Ако някое яйце се пръснеше, това означаваше незабавна дисквалификация за тази, в чиито ръце е било.

Манон постави леката си броня и кожите за летене. Имаше метал по китките, раменете и бедрата си — местата, където можеше да я удари стрела или меч, или да бъде ухапана от уивърн. Бе свикнала с тежестта и ограничените движения — Абраксос също, благодарение на тренировките, през които бяха минали Черноклюните през последните няколко седмици.

Имаха строги заповеди да не убиват или раняват останалите. Бе им разрешено да носят по две оръжия, затова Манон взе Ветросеч и най-острия си кинжал. Сенките, Астерин, Лин и двете близначки нарамиха лъкове. Вече можеха да стрелят от уивърните си, след упражнения, в които улучваха мишените право в десетката, докато летяха в каньоните. Астерин бе минала самодоволно през столовата тази сутрин, наясно с това, че е смъртоносна като дявол.

Всеки клан носеше ивици боядисана кожа на челото си — в черно, синьо и жълто. Уивърните бяха украсени по същия начин по опашките, шиите и страните. Когато сборищата полетяха, се събраха в небесата и се представиха заедно на малките смъртни в планините под тях. Тринайсетте летяха начело на Черноклюните в перфектна формация.

— Бедни смъртни глупци — промърмори Астерин, а вятърът донесе думите й на Манон. — Не знаят какво отприщват.

Манон изсъска в знак на съгласие.

Летяха в отличен ред — Манон най-отпред, Астерин и Веста от двете страни зад нея, после в редици по три — Имоген, обградена от зеленооките демони, Гислейн, прикривана от Кая и Тея, двете Сенки и Лин, а най-отзад — Сорел. Таран, балансиран и безжалостен, способен да съкруши вражеските редици.

Ако Манон не ги повалеше, щяха да ги стигнат тежките мечове на Астерин и Веста. Ако и това не ги спреше, шестте по средата бяха смъртоносен капан. Повечето нямаше дори да доближат Сенките и Лин, които щяха да наблюдават със зорките си очи околностите. Или пък Сорел, която бе най-отзад.

Щяха да повалят враговете един по един, с ръце, крака и лакти там, където обикновено оръжията щяха да свършат работа. Целта бе да си вземат яйцата, а не да убият останалите, напомняше тя отново и отново на Тринадесетте.

Игрите започнаха със звъна на мощна камбана някъде в Омега. Миг по-късно небесата избухнаха от криле, нокти и писъци.

Най-напред тръгнаха подир яйцето на Синьокръвните. Манон знаеше, че Жълтоногите ще тръгнат най-напред към гнездото на Черноклюните. Така и направиха. Манон даде знак на вещиците си и една трета от силите й се върнаха назад зад бойните редици и вдигнаха стена от зъби и криле, в която Жълтоногите да се разбият.

Синьокръвните, които най-вероятно бяха планирали най-малко за сметка на различните си ритуали и молитви, също изпратиха силите си срещу Черноклюните, за да проверят дали с допълнителен натиск няма да пробият желязната им защита.

Още една грешка.

След десет минути Манон и Тринадесетте обградиха гнездото на Синьокръвните и стражата, която пазеше съкровището в него.

Чуха се викове, ала не от Тринадесетте, които напредваха с каменни лица и блеснали очи, а от другите Черноклюни. Последната трета от тях се отскубна, направи кръг наоколо и се присъедини към Манон и връщащата се сила, за да разбият Синьокръвните и Жълтоногите, намиращи се между тях.

Вещиците и уивърните се спускаха и издигаха, но това бе колкото за показ, толкова и за победа. Манон не отстъпи и милиметър, докато нападаха отпред и отзад — въздушна маневра, която почти накара уивърните да хвърлят ездачите си от страх.

Бе създадена за това. Дори битките от метлите не бяха тъй бързи, брилянтни и смъртоносни. Щом се изправеха срещу враговете си с оръжия…

Манон се ухили, когато постави Синьокръвното яйце в гнездото на Черноклюните на плоския планински връх.

Няколко мига по-късно с Абраксос се плъзгаха обратно към боя, а Тринадесетте зад тях се прегрупираха. Астерин, която единствена бе останала наблизо през цялото време, се хилеше като луда. И когато братовчедка й и уивърнът прелетяха покрай Северен зъб и наблюдателите, златокосата вещица се изправи на седлото и скочи от крилото на звяра.

Жълтоногата вещица на уивърна отдолу не видя Астерин, докато тя не се присъедини към нея с ръка на гърлото й там, където би притиснала кинжал. Дори Манон ахна от удоволствие, когато Жълтоногата вдигна ръце в знак, че се предава.

Астерин я пусна и също вдигна ръце, за да бъде хваната от ноктите на собствения си уивърн. След подхвърляне и ужасяващо падане Астерин се върна на седлото си и се спусна до Манон и Абраксос. Той игриво замахна към синия уивърн на Астерин с крило — жест на флирт, който накара женския уивърн да изцвърчи от удоволствие.

Манон повдигна вежди към Втората.

— Обучавала си се, като гледам.

— Не съм станала Втора, седейки си на задника! — ухили се в отговор Астерин.

След това отново се спусна, но в рамките на формацията, на един мах на криле разстояние. Абраксос изрева и Тринадесетте се събраха около Манон. Следваха ги четири сборища. Трябваше да вземат яйцето на Жълтоногите и да го сложат в гнездото на Черноклюните. И всичко щеше да свърши.

Заобикаляха биещите се вещици и когато стигнаха редиците на Жълтоногите, Тринадесетте се отдръпнаха и изпратиха останалите четири сборища зад тях напред като стрели. Така те пробиха бариерата и тогава Тринадесетте минаха напред.

Гнездото на Жълтоногите бе най-близо до Северен зъб. Пазеха го не три, а четири сборища. Голяма част от тях бяха останали назад. Вдигнаха се от гнездото — не поотделно, а заедно. Манон се ухили на себе си.

Тръгнаха към тях. Жълтоногите не отстъпиха…

Манон подсвирна. Двете със Сорел размениха позиции и сборището й се раздели на три, както се бяха обучавали. Удариха редиците на Жълтоногите като едно същество, като всяко сборище се оказа смесено с непознати и уивърни, с които не бяха летели преди. Объркването се влоши, когато Тринадесетте се пръснаха сред тях. Раздадоха се заповеди, извикаха се имена, но въпреки това се възцари пълен хаос.

Приближиха гнездото, когато четири Синьокръвни сборища се появиха от нищото. Водеше ги Петра, яхнала звяра си Кийли. Почти падаше към гнездото, оставено открито, докато Черноклюните и Жълтоногите се бореха помежду си. Бе чакала за това като лисица в бърлогата си.

Влезе вътре, а Манон я последва със звучна ругатня. Блесна жълто и се чу писък на гняв. Манон и Абраксос отстъпиха, когато Искра профуча през гнездото и се блъсна право в Петра.

Двете наследници и техните уивърни сключиха нокти и започнаха да се носят надолу във въздуха, като се деряха и хапеха. От планината и от летящите вещици се разнесоха викове.

Манон се задъха, запази равновесие върху Абраксос и се спусна към гнездото, за да подпечата победата си. Бе готова да го пришпори за гмуркане, когато Петра изпищя. Не от гняв, а от болка.

Агонизираща болка, каквато Манон не бе чувала. Уивърнът на Искра бе сключил челюсти около врата на Кийли. Искра нададе триумфален вой, а мъжкарят й разтърси Кийли. Петра се бе хванала отчаяно за седлото.

Сега бе моментът да сграбчи яйцето. Подкани Абраксос.

— Давай — изсъска тя и се приготви за спускането.

Абраксос не мръдна, а се снижи, загледан в това как Кийли се бори без резултат. Крилете й едва плющяха, а Петра отново извика. Молеше Искра да спре.

— Сега, Абраксос! — пришпори го тя. Но той отново отказа да помръдне.

Искра излая заповед към уивърна си.

Звярът й пусна Кийли.

* * *

Втори писък разтърси планината. Той идеше от Синьокръвната матрона, която извика, когато дъщеря й започна да пада към скалите надолу. Другите Синьокръвни се завъртяха, ала бяха твърде далеч. Уивърните им не можеха да спрат фаталното спускане.

Абраксос обаче можеше.

Манон не знаеше дали е дала заповед, или си го е помислила, ала този писък, този майчин писък, какъвто не бе чувала никога, я накара да се приведе напред. Абраксос се спусна като падаща звезда с бляскавите си криле към прекършения уивърн и все още живата вещица на гърба му.

Вятърът брулеше лицето и дрехите на Манон. Когато приближи, тя осъзна, че Кийли също все още диша. И все още се опитва да спаси вещицата на гърба си. Не себе си — знаеше, че всеки миг ще загине.

Петра бе припаднала, оплетена в седлото си, от налягането или от загубата на въздух. Висеше несигурно, въпреки опитите на Кийли с последните удари на сърцето си да направи кацането гладко и бавно. Крилете на уивърна се изкривиха. Изпищя от болка.

Абраксос профуча и разпери криле, като направи първо един, а после и втори преход. Каньонът приближаваше със страшна сила. Когато приключи второто спускане, толкова близо, че можеше да докосне кървавите люспи, Манон разбра.

Не можеше да спаси Кийли. Тя бе прекалено тежка, а той — твърде малък. Можеше обаче да спаси Петра. И той бе видял как Астерин прави скока. Манон трябваше да измъкне изпадналата в несвяст вещица от седлото.

Абраксос изрева на Кийли. Манон можеше да се закълне, че двата уивърна говорят на непознат език. Ревеше някаква заповед. Кийли направи последно усилие за ездачката си и се уравновеси във въздуха като площадка за кацане.

„Моята Кийли“ — бе казала Петра. С усмивка.

Манон си внуши, че прави това заради бъдещия съюз. И за шоуто.

Но всичко, което можеше да види, докато разкопчаваше хамутите, за да се изправи от седлото и да скочи от Абраксос, бе безкрайната любов в очите на умиращия уивърн.