Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870


20

Насиненото око на Селена все още изглеждаше ужасно, но се подобри през седмицата, през която работеше в кухните, проваляше се в опитите си да се превъплъти и като цяло избягваше всички. Пролетният дъжд не преставаше и всяка вечер кухнята се пълнеше, затова Селена се хранеше в сенките на стълбите и пристигаше малко преди Пазителят на приказките да започне да разказва.

Това бе титлата на Емрис — Пазител на приказките. Тя бе почетна и във Вендлин се даваше както на хора, така и на елфи. Означаваше, че когато той започне да разказва приказка, ти сядаш и го слушаш. Означаваше още, че е крачеща библиотека с легенди и митове от кралството.

По това време Селена вече се бе запознала с повечето от обитателите на крепостта, дори и само колкото да добави имена към лицата им. Бе ги наблюдавала по инстинкт — да научи какво е обкръжението й, да разпознае възможните врагове и заплахи. Знаеше, че и те я гледат, когато смятаха, че не внимава. Всяко чувство за вина, че не ги приближава, изчезна заради факта че никой не си направи труда да доближи и нея.

Единственият човек, който положи някакви усилия, бе Лука. Той не спираше да я разпитва, докато работят, и продължаваше да бърбори за тренировките си, за клюките в крепостта, дори за времето. Само веднъж й бе споделил нещо — в една сутрин, когато бе станала с огромно усилие на волята от леглото и само белегът на дланта я накара да докосне с крака ледения под. Миеше съдовете на закуска и гледаше през прозореца, без да вижда каквото и да е. Чувстваше как самите й кости натежават, когато Лука постави котела в мивката и каза шепнешком:

— Дълго време не можех да приказвам за това, което ми се случи преди да дойда тук. Някои дни изобщо не можех да говоря. Не можех дори да ставам от леглото. Но все пак… ако ти се говори…

Бе го накарала да млъкне само с един поглед. Оттогава не бе продумал нищо подобно.

За радост Емрис й оставаше свободно пространство. Особено когато Малакай пристигаше на закуска, за да е сигурен, че Селена не притеснява вречения му. Обикновено избягваше да зяпа другите двойки в крепостта, но тук, където не можеше да се отдалечи… мразеше близостта им и начина, по който очите на Малакай светваха, щом видеше Емрис. Мразеше го дотолкова, че й идеше да се задави.

Така и не попита Роуан защо идва да слуша приказките на Емрис. За тях двамата другият не съществуваше извън тренировките.

Разбира се, думата тренировки бе прекалено щедро описание за това, което правеха, тъй като тя не бе постигнала нищо. Така и не успя да се превъплъти. Той ръмжеше, съскаше и й се подиграваше, ала тя не можеше да го стори. Всеки ден, когато Роуан се скриеше за известно време, тя опитваше, но без да постигне нищо. Елфът заплашваше, че ще я върне обратно в могилите. Това бе едничкото нещо, предизвикало реакция. За нейна изненада обаче, когато тя му каза, че по-скоро би си прерязала гърлото, отколкото да се върне на онова място, той отстъпи. Затова двамата само се наругаха, после млъкнаха в тишината покрай руините на храма, но от време на време започваха да си викат. Ако бе в особено лошо настроение, той я караше да цепи дърва — греда след греда, докато накрая не можеше да вдигне брадвата, а ръцете й се напукваха целите. „Щом предпочиташ да си сърдита на целия свят — казваше той — и смяташ да ми губиш времето, като отказваш да се превъплътиш, по-добре да свършиш някаква работа.“

Цялото това чакане — заради нея. Превъплъщението обаче я караше да потръпва от ужас.

На осмия ден от пристигането й, след като чисти тенджери и тигани, докато гърбът я заболя, Селена спря по средата на изкачването на вече познатото било.

— Имам една молба. — Никога не го бе заговаряла, освен да го наругае. Ала сега каза: — Искам да видя как ти се превъплъщаваш.

Зелените му очи премигнаха, а после заблестяха.

— Нямаш привилегията да ми заповядваш.

— Покажи ми как става.

Спомените й от елфите в Терасен бяха замъглени, все едно някой ги бе залял с олио. Не можеше да си спомни някой от тях да се превъплъщава — къде отиват дрехите им, колко бързо става…

Той я погледна, сякаш за да каже, че го прави само този път, а после…

Мек блясък на светлина, вълна от цветове и един ястреб се появи във въздуха и полетя към най-близкия клон на дървото. Тя огледа покритата с мъх земя. От дрехите и оръжията му нямаше и следа. Всичко стана за няколко удара на сърцето.

Той изкряка и се спусна към нея, замахнал с нокти към очите й. Тя се скри зад най-близкото дърво, след което отново блесна светлина и цветовете се размиха. Роуан се появи облечен и въоръжен и й се озъби в лицето.

Твой ред е.

Нямаше да му достави удоволствието да я види трепереща. Но бе невероятно. Да види промяната.

— Къде отидоха дрехите ти?

— Някъде по средата. Какво значение има?

Имаше мъртви и безрадостни очи. А тя имаше чувството, че последните дни и нейните са били такива. Знаеше как е изглеждала в нощта, в която Каол я бе видял да изкормва Арчър. Но какво ли бе направило Роуан такъв?

Той оголи зъби, но тя не отстъпи. Бе виждала полуелфите воини в крепостта. Всички те ръмжаха и се зъбеха на всичко. Не бяха ефирните нежни същества от смътните й спомени от Терасен. Не се държаха за ръце, не танцуваха около дърветата с цветя в косите. Бяха си хищници, поне повечето от тях. Някои от властните жени не отстъпваха по агресия на мъжете и имаха навика да ръмжат, когато бъдат предизвикани, подразнени или дори просто гладни. Предполагаше, че ако се постараеше, би се вписала отлично сред тях.

Без да изпуска Роуан от поглед, Селена успокои дишането си. Представи си въображаеми пръсти, с които изважда елфическата си форма. Представи си цветовете и светлината. Притисна себе си срещу смъртната си плът.

Нищо не се случи.

— Понякога се питам дали това не е наказание за теб — процеди тя през зъби. — Какво ли си направил, за да си навлечеш гнева на Нейно Безсмъртно Величество?

— Няма да говориш за нея с такъв тон.

— Ще говоря с какъвто си искам тон. Може да ми се подиграваш, да ръмжиш и да ме караш да цепя дърва, но освен ако не ми извадиш езика…

Ръката му се стрелна напред и тя зяпна, а после подскочи, когато той хвана езика и с пръсти. Тя захапа силно, но той не я пусна.

— Я пак? — измърка.

Селена се задави, а той продължи да натиска езика й. Тя посегна към кинжалите му, като в същото време вдигна коляно между краката му. Той обаче я притисна с подобното си на стена от мускули тяло, като използва вековете си опит в тренировките, за да я блъсне в едно дърво. Тя изглеждаше комично до него. А езикът й…

Роуан пусна езика й, а тя отвори уста за глътка въздух. Напсува го по отвратителен начин, а после плю в краката му.

Тогава той я ухапа.

Изпищя, когато кучешките му зъби пронизаха кожата между врата и раменете й. Това бе първичен жест на агресия. Силно ухапване, което я изненада толкова, че тя не можа да мръдне. Притисна я до дървото и след това увеличи натиска върху нея. Зъбите му задълбаха в кожата й, кръвта й потече по ризата му. Бе притисната като малко дете. Но тя бе станала точно това. Малко, жалко дете.

Изръмжа. Звучеше като животно, а не като разумно същество. След което се оттласна назад.

Роуан отстъпи крачка назад, а зъбите му разкъсаха кожата й, когато тя го блъсна в гърдите. Не изпита болката, не я интересуваха кръвта или блесналата светлина.

Искаше да разкъса гърлото му с дългите зъби, които оголи към него след края на превъплъщението си.

А после изрева.