Сара Дж. Маас
Огнената наследница (54)

53

Навсякъде имаше кръв.

Както и преди, Селена стоеше между двете окървавени легла. Вонящият дъх галеше ухото, врата и гърба й. Чувстваше как принцовете на Валгите кръжат около нея като хищници и поглъщат болката и отчаянието й, като се наслаждават на всяка глътка.

Нямаше измъкване. Не можеше да помръдне — само местеше поглед от едното легло към другото.

Трупът на Нехемия, изкривен и обезобразен. Защото бе закъсняла и защото бе страхливка.

Родителите й, с гърла, прерязани от ухо до ухо, сиви и безжизнени. Мъртви от атака, която трябваше да предугадят. Която тя трябваше да предугади. А може би го бе сторила и затова се бе свила тази нощ. Но пак бе закъсняла.

Две легла. Две пукнатини в душата й, цепнатини, през които бездната се бе процедила много преди принцовете на Валгите да я хванат. Нокът погали врата й и тя отскочи настрани. Падна в труповете на родителите си.

В този момент мракът я погълна и угаси изтощения й пламък, като започна да се храни с безразсъдната ярост, накарала я да излезе от бариерата. Тук, в мрака, тишината бе абсолютна и вечна. Можеше да почувства как Валгите кръжат около нея, гладни и пълни със студена и древна злоба. Очакваше да изсмучат живота й мигновено, но те само си стояха в тъмното, търкаха се в нея като котки и така, докато не се образува слаба светлина и тя не се озова между двете легла. Не можеше да отклони поглед, не чувстваше нищо, освен гадене и паника, които се надигнаха в нея. А сега… сега…

Макар тялото й да стоеше неподвижно в леглото, гласът на Нехемия прошепна:

— Страхливка.

Селена повърна. Дрезгав смях прозвуча около нея. Тя се изправи и се отдалечи от леглото на Нехемия. Тогава се озова в море от червено… червено, бяло и сиво, и…

Оказа се като призрак в кревата на родителите си, където бе и преди десет години, събудила се между труповете, докато слугинята крещеше. Чуваше крясъците й и сега. Пронизителни. Безкрайни.

— Страхливка.

Селена падна на пода, истински, гладък и студен, точно както го помнеше. Нямаше къде другаде да иде. Това бе спомен, а не истински неща.

Опря длани в дървото и сподави писъка си.

— Страхливка.

Гласът на Нехемия отново изпълни стаята. Селена стисна очи и каза на стената:

— Зная. Зная.

Не се възпротиви, когато студените завършващи с нокти пръсти я погалиха по бузата, по челото и раменете. Един от ноктите сряза плитката й и я накара да се обърне. Не се възпротиви, когато мракът я погълна в дълбокото.

* * *

Мракът нямаше начало и край.

Това бе бездната, която я преследваше от десет години, и тя бе пропаднала в нея, бе я приела.

Нямаше звук, само смътно усещане, че напредва към дъно, което може би не съществува или означава окончателния й край. Може би принцовете на Валгите я бяха погълнали и я бяха превърнали в черупка. Може би душата й бе пленена тук завинаги, във вечния мрак.

Може би това беше адът.

* * *

Чернотата започна да се вълнува, пълна със звуци и цветове, покрай които премина. Преживя всеки образ, всеки спомен бе по-лош от предишния. Ужасеното лице на Каол, когато разбра каква е, обезобразеното тяло на Нехемия, последният разговор с приятелката й и ужасните неща, които й бе наговорила.

„Когато видиш труповете на хората си около теб, не идвай да ми ревеш на рамото.“

Предсказанието й се бе сбъднало — хиляди роби на Ейлве бяха заплатили с живота си за храбростта да се разбунтуват.

Потъна във вихър от моменти, които доказваха, че приятелката й е права. Съществуванието й бе безсмислено, петно върху света. Не заслужаваше изобщо да се ражда.

Това бе адът и изглеждаше като такъв. Видя кървавата баня, която бе създала, когато се бе развилняла в Ендовиер. Писъците на умиращите — мъжете, които бе съсякла — я разкъсаха като невидими ръце.

Заслужаваше точно това.

* * *

През първия ден в Ендовиер бе полудяла.

Полудя, когато спускането спря и се оказа съблечена и вързана между два окървавени кола. Студеният въздух ощипа голите й гърди, но това не можеше да се сравнява с ужаса и агонията на изплющелия камшик…

Тя започна да се гърчи срещу въжетата, които я приковаваха. Нямаше време да си поеме въздух, преди камшикът да изплющи отново и да разцепи света като светкавица.

— Страхливка — изсъска Нехемия зад нея, докато камшикът плющеше. — Страхливка. — Болката я ослепи. — Погледни ме. — Не можеше да завърти главата си, нито да избяга. — Погледни ме.

Тя опъна въжетата, но успя да погледне през рамо.

Нехемия бе цяла, красива и недокосната, а очите й пламтяха от омраза. Зад нея се появи Сам, висок и красив. Смъртта му бе подобна на тази на Нехемия, ала много по-лоша, проточена с часове. И него не бе успяла да спаси. Когато принцесата положи железния камшик в ръцете му, той я заобиколи и остави камшика да се развие до каменистата земя. Селена се изсмя тихо.

Приветства болката с разтворени обятия, когато той си пое въздух, дрехите му се размърдаха и изплющя с камшика. Железният връх я разкъса и я повали.

— Отново — изграчи думата Селена. — Отново.

Сам се подчини. Чуваше се само ударът на кожа в мокра плът, докато Сам и Нехемия се редуваха. Зад тях се появи колона хора, които чакаха разплата за това, което не бе успяла да направи. Толкова много хора, чиито животи бе отнела или не бе успяла да спаси.

Отново.

Отново.

Отново.

* * *

Не бе излязла през бариерата с очакването да победи принцовете на Валгите.

Бе излязла по същата причина, заради която се бе прекършила в Ендовиер.

Ала принцовете още не я бяха убили.

Бе почувствала удоволствието им, докато молеше да я бичуват. Това бе същността им. Смъртната й плът не означаваше нищо за тях — агонията бе това, което си струваше. Щяха да измъкват това от нея завинаги, да си я пазят като домашен любимец.

Нямаше кой да я спаси, никой, който да навлезе в тъмнината им и да оцелее.

Един по един преровиха спомените й. Тя ги нахрани, даде им всичко, което искаха, и нещо повече. Ровеха по-назад и по-назад в годините и потънаха с нея в мрака. Не й пукаше.

Не бе погледнала принца в очите с очакване да види изгрева отново.

* * *

Не знаеше колко дълго време е пропадала с тях.

Но внезапно чу рев под себе си — ледена река. Шепоти и мъгли се надигнаха, за да ги посрещнат.

Не, не се надигаха. Това бе дъното. Краят на бездната. А може би и нейният. Най-после.

Не знаеше дали Валгите съскат от гняв, или от удоволствие, когато бяха блъснати в ледената река на дъното на душата й.