Сара Дж. Маас
Огнената наследница (14)

13

Селена не осъзна колко е уморена, докато всички звуци — тихото пеене на Емрис от масата, ударите му по тестото, кълцането от ножа на Лука и бъбренето му за всичко — не спряха. Знаеше какво ще види, когато се обърна към стълбището. Ръцете й бяха изтръпнали, пръстите я боляха, гърбът и врата също, но… Роуан се бе облегнал със скръстени ръце под арката на стълбището. От иначе безжизнените му очи струеше насилие.

— Да вървим.

Макар изражението на лицето му да остана студено, тя имаше чувството, че е някак разочарован от нея, че не се цупи в ъгъла и не се оплаква от състоянието на ноктите си. Докато тя излизаше, Лука прокара пръст по врата си и й прошепна:

— Късмет.

Роуан я изведе на малкия двор, където пазачите се опитаха да се престорят, че не следят всяко тяхно движение. Оттам излязоха в гората. Магическата преграда, изтъкана между мегалитите, отново накара кожата й да изтръпне. Изпита прилив на гадене. Докато вървяха сред покритите с мъхове дървета, без постоянната горещина от кухнята се почувства полузамръзнала, но дори и това усещане бе някак далечно.

Роуан я поведе нагоре по една камениста могила към най-високия край на гората, който все още бе забулен в мъгла. Селена едвам спираше, за да разгледа хълмовете под тях, полетата, ширнали се пред очите им, зелени, тучни и в безопасност от Адарлан. Роуан не продума и дума, докато не стигнаха нещо, което изглеждаше като обветрените руини на храм.

Сега не бе нищо повече от плоско легло от каменни блокове и колони, чиито руни бяха захабени от вятъра и дъжда. Вляво от Селена се намираше Вендлин, с неговите хълмове, полета и спокойствие. Вдясно се издигаха Камбрийските планини, които скриваха от очите безсмъртните земи отвъд. Зад нея, далеч долу можеше да различи крепостта, построена по протежение на гръбнака на планината.

Роуан пресече напуканите камъни. Сребърната му коса бе мокра от влажния силен вятър. Селена остави ръцете си отпуснати, но свободни. Бе повече рефлекс, отколкото нещо друго. Той бе въоръжен до зъби, а лицето му бе маска, изразяваща безкрайна жестокост.

Накара се да се усмихне леко, което бе най-добрият й опит да изглежда нетърпелива и жадна за знания.

— Дай най-лошото от себе си.

Той я огледа от глава до пети. Влажната й от мъглата риза, вече замръзваща по кожата, също толкова влажните и лекьосани панталони, позицията на краката й…

— Изтрий наглата усмивка от лицето си. — Гласът му бе мъртвешки като очите, но остър като бръснач.

Тя я запази.

— Не знам за какво говориш.

Той пристъпи към нея, а кучешките му зъби се показаха от устата.

— Време е за първия ти урок, момиченце. Спести ми простотиите си. Не ми се занимава с тях и вероятно съм единственият, на когото не му пука колко ядосана, свирепа и ужасна си всъщност.

— Не мисля, че искаш да видиш колко ядосана, свирепа и ужасна съм всъщност.

— Бъди колкото си искаш гадна, принцесо, понеже аз съм бил десет пъти по-гаден за десет пъти по-дълго време от целия ти живот.

Тя не избухна, защото той не разбираше какво всъщност се опитва да излезе от кожата й и изгаря вътрешностите й. Но престана да се мъчи да контролира изражението си. Устните й се отдръпнаха и тя оголи зъби.

— По-добре. Сега се превъплъти.

Не си направи труда да звучи мило, когато отвърна:

— Не мога да го контролирам.

— Ако исках извинения, да съм те питал. Превъплъти се!

Не знаеше как. Така и не го бе овладяла като дете, а през последното десетилетие не бе имала възможност да се научи.

— Дано да си донесъл закуска, понеже ако урокът зависи от превъплъщението ми, днес ще останем дълго тук.

— Май ще ме накараш да ми хареса обучението ти.

Селена имаше чувството, че можеше да смени „обучението ти“ с „да те изям жива“.

— Вече съм участвала в няколко версии на взаимоотношенията между учител и ученик, затова да си спестим и тези простотии, става ли?

Усмивката му стана някак по-тиха и смъртоносна.

— Стига си плямпала. Превъплъти се.

Цялата потръпна — все едно мълния бе проблеснала в тъмнината на душата й.

— Няма.

И след това нападна.

Бе преценявала походката му цяла сутрин. Как се движи, как се мести. Избегна първия му удар, като мина под юмрука му. Косата й се развя на вятъра.

Дори се отдалечи достатъчно в другата посока, за да избегне втория. Той обаче бе толкова невероятно бърз, че тя едва регистрираше движенията му и не можа да избегне, блокира или дори да предвиди третия удар. Който не бе в лицето, а в краката й като предната нощ.

Едно подсичане и я събори. Тя се завъртя, но не достатъчно бързо, за да предотврати сблъсъка на челото си в обветрената скала. Завъртя се, а сивото небе надвисна над нея. Опита се да си спомни как се диша, докато ударът продължаваше да отеква в черепа й.

Роуан връхлетя с плавна лекота. Мощните му крака се сключиха около ребрата й и започна да я души. Останала без дъх, замаяна и с мускули, изцедени от работата в кухнята сутринта и седмиците без почти никаква храна, тя не можеше да се измъкне или да го хвърли. Не можеше да направи нищо. Той бе по-силен, по-тежък… за пръв път живота си осъзна, че е напълно безпомощна.

— Превъплъти се — изсъска той.

Тя му се изсмя. Мъртвешки и окаян звук, дори за собствените й уши.

— Добър опит. — Богове, главата я болеше. Топла струя кръв капеше от челото й, а сега той бе седнал на гърдите й. Отново се изсмя, макар да се задушаваше под тежестта му. — Смяташ, че като ме ядосаш, ще се превъплътя?

Той изръмжа. Лицето му се появи между звездичките, избили пред очите й. Всяко мигване водеше до пронизваща болка, все едно я мушкаха с кинжали. Вероятно това бе най-лошата синина в живота й.

— Виж, имам идея. Богата съм като дявол — каза тя в опит да надвика бумтенето на главата си. — Нека да се направим, че сме тренирали около седмица, а после ти ще кажеш на Майев, че съм готова да вляза в територията й. И аз ще ти дам колкото злато си поискаш.

Той доближи кучешките си зъби толкова близо до врата й, че можеше да го разкъса с едно движение.

— И аз имам идея — изръмжа. — Не знам какво по дяволите си правила през последните десет години, освен че си се шляела насам-натам и си се наричала асасин. Мисля обаче, че си свикнала нещата да стават както ти искаш. Мисля още, че не можеш да се контролираш. Нямаш и дисциплина, не и такава, каквато ти трябва наистина — вътрешна. Ти си едно разглезено дете. Освен това… — В зелените му очи прочете само неприязън. — Ти си една страхливка.

Ако не бе приковал ръцете й, щеше да му издере очите. Размърда се и опита всяка техника, която знаеше, за да го помести, но той не помръдна и на сантиметър.

— Не ти харесва думата? — изсмя се жестоко, след което се приведе още по-напред. Татуировката му изпълни замъгления й поглед. — Страхливка. Страхливка, бягала десет години, докато невинни са били изгаряни, избивани и…

Спря да го чува.

Просто… спря.

Все едно отново беше под вода. Както когато влезе в стаята на Нехемия и завари красивото й тяло обезобразено на леглото. Както когато видя Галан Ашривер, обичан и смел, да се отдалечава към залеза, приветстван от хората си.

Остана неподвижна, загледана в облаците над себе си. Чакаше го да свърши с думите, които не чуваше, да нанесе удар, който бе сравнително сигурна, че няма да почувства.

— Ставай — каза внезапно той и се изправи. Светът внезапно стана по-светъл и ясен. — Ставай.

„Ставай.“ Каол й бе казал това веднъж, когато болката, страхът и мъката я бяха избутали на ръба. Но крачката към дъното бе направила след като Нехемия почина, в нощта, когато изкорми Арчър и каза на Каол ужасната истина… Каол й бе помогнал, избутвайки я от ръба. Все още падаше. Не можеше да се изправи, защото под нея нямаше дъно.

Мощни ръце я хванаха за раменете. Светът й се завъртя, а после татуираното озъбено лице се появи пред нейното. Нека хванеше главата й с мощните си ръце. Нека й счупеше врата.

— Жалка история — излая той и я пусна. — Безгръбначна. Жалка.

Трябваше да опита. Заради Нехемия.

Но когато се протегна вътре в себе си, към мястото в сърцето й, където се криеше чудовището, намери там само паяжини и пепел.

* * *

Селена още бе замаяна, а лицето започна да я сърби от засъхналата по него кръв. Не си направи труда да я избърше, дори не се интересуваше от синината, която вероятно се бе появила по време на километрите, които изминаха от руините на храма през покритите с гори хълмове. Но не в посока Мъглив рид.

Олюляваше се, когато Роуан изтегли меча и кинжала си и спря на края на едно обрасло с треви плато, осеяно с малки хълмове. Не хълмове, а могили, древни гробници на владетели и принцове, отдавна починали и погребани до другия край на гората. Имаше десетки, всяка от които отбелязана с каменна плоча и запечатана с желязна врата. Въпреки замъгленото си зрение и пулсиращото й главоболие, косъмчетата на врата на Селена настръхнаха.

Зелените могили сякаш… дишаха. Спяха. А железните врати бяха направени, за да държат тварите вътре, заключени със съкровищата, които бяха откраднали. Бяха проникнали в могилите и чакаха от хилядолетия, като се хранеха с всеки празноглав глупец, осмелил се да дири злато.

Роуан кимна към могилите.

— Смятах да изчакам, докато овладееш поне малко силите си. Да дойдем нощем, когато могилните твари са нещо, което наистина си струва да се види. Считай това за услуга — малко от тях дръзват да се появят денем. Премини през могилите, изправи се срещу тварите и излез от другата страна. Тогава, Елин, ще отидем в Доранел веднага щом поискаш.

Това беше капан. Знаеше го. Той обичаше опасните игри и ги играеше вече векове наред. Нетърпението, тленността и фактът, че всеки удар на сърцето й я приближават до смъртта, бе залог, който той използваше срещу нея. Да се изправи срещу тварите.

Оръжията на Роуан заблестяха, толкова близо, че можеше да ги грабне. Той сви мощните си рамене, докато казваше:

— Може и да изчакаш, докато си заслужиш оръжията отново. А може и да влезеш и веднага.

Гневът й отново се пробуди.

— Ръцете ми са достатъчно силно оръжие.

Той се усмихна подигравателно и я поведе в лабиринта от хълмове.

Тя го последва отблизо, минаваше плътно след него около всеки насип. Знаеше, че ако се забави прекалено, той ще я изостави от чиста злоба.

Иззад железните врати се чуваше тежко дишане и прозевки от пробуждащи се твари. Вратите не бяха украсени. Бяха приковани към железните панти с шипове и пирони, които вероятно бяха по-стари от самия Вендлин.

Стъпките й шумоляха в тревата. Дори птиците и насекомите не смееха да повишат глас тук. Хълмовете се разделиха, за да разкрият вътрешен кръг от мъртва трева, обикалящ най-порутената от могилите. Другите изглеждаха кръгли, а тази — все едно някой древен бог бе стъпил отгоре й. Смачканият връх бе обрасъл с криви корени и храсталаци. Трите масивни камъка на прага бяха порутени, на петна и килнати настрани. Желязната врата я нямаше.

А вътре се виждаше само мрак — вечен и жив. Сърцето й бясно ускори ритъма си, когато тъмнината се протегна към нея.

— Ще те оставя тук — каза Роуан. Така и не бе пристъпил в кръга, ботушите му бяха на сантиметър от мъртвата трева. Усмивката му стана груба. — Ще се видим на другия край на полето.

Очакваше от нея да избяга. Което бе и желанието й. Богове, това място, тази могила, която бе на по-малко от сто метра от нея, я караше да иска да бяга и да бяга, докато не намери място, в което слънцето грее и денем, и нощем. Но ако се справеше сега, можеше да е в Доранел утре. А тварите в другата половина на полето… едва ли можеха да са по-лоши от тези, които вече бе виждала и бе преборвала — в света на живите и в самата себе си.

Затова само кимна на Роуан и навлезе в мъртвата трева.