Сара Дж. Маас
Огнената наследница (31)

30

Каол сдържаше дъха си през целия път, докато двамата с Едион крепяха ранения Рен помежду си. И тримата залитаха и се препъваха и за целия останал свят изглеждаха като пияници, излезли да се позабавляват в бордеите за през нощта. Улиците бяха препълнени въпреки часа, а една от жените, покрай които минаха, хвана туниката на Едион и започна откровено да се предлага. Генералът обаче внимателно свали ръката й и й каза:

— Не плащам за това, което мога да получа без пари.

Това се стори лъжа на Каол, тъй като не бе чул и видял Едион да е споделял ложето си с някого. Но може би фактът, че Елин е жива, променяше приоритетите му.

Стигнаха споменатата от полуприпадналия Рен опиумна бърлога точно когато крясъците на войниците, проверяващи пансионите, кръчмите и странноприемниците, отекнаха по улицата. Каол не изчака да види кои са и мина през дървената врата. Вонята на некъпани тела, нечистотии и сладникав дим го блъсна в носа. Дори Едион се закашля и погледна неодобрително към почти припадналия в ръцете им Рен.

Но застаряващата съдържателка, която пристъпи напред да ги поздрави с развяна от някакъв странен вятър рокля, ги отведе по дървения коридор. Краката им потънаха в износените, но шарени килими. Жената започна да им предлага различни цени за специалитетите на заведението, но Каол я погледна в хитрите зелени очи и разбра, че тя познава Рен — вероятно бе построила своя собствена империя тук, в Рифтхолд.

Отведе ги в прикритата със завеса ниша, осеяна с износени копринени възглавници, които воняха на пот и сладникав дим, след което повдигна вежди към Каол, който й отброи три златни монети. Рен изпъшка, легнал на завивките между Едион и Каол, но преди капитанът да успее да продума и дума, съдържателката се върна с вързоп в ръце.

— Приближават — каза тя. Акцентът й бе странен, но привлекателен. — Побързайте!

Бе донесла туника. Едион набързо превърза Рен, чието лице бе бледо като на мъртвец. Устните му бяха посинели. Генералът изпсува, когато видя раната, прорязала стомаха му.

— Малко по-дълбоко да го бяха посекли и щеше да си влачи червата — обясни Едион. Взе чист плат от съдържателката и го уви около мускулестия стомах на благородника. Тялото на Рен бе осеяно с белези. Този дори нямаше да е най-лошият, стига да оцелееше.

Съдържателката коленичи пред Каол и отвори кутията в ръцете си. Три дървени лули се появиха на ниската маса пред тях.

— Трябва да изиграете ролята си — издиша тя и погледна през рамо към тъмната черна завеса. Несъмнено пресмяташе колко време им остава.

Каол дори не опита да възрази, когато тя използва руж, за да зачерви кожата около очите му, и избели лицето му с паста и пудра. След това разкопча три копчета от туниката му и му разроши косата.

— Лежи отпуснат и неподвижен, с лулата в ръка. Ако си изнервен, може да попушиш.

След тези думи тя насочи вниманието си към Едион, който бе приключил с преобличането на Рен. За броени мигове тримата се облегнаха на смрадливите възглавници, а съдържателката излезе с кървавата туника на Рен.

Дишането на благородника бе учестено и измъчено. Каол сподави треперенето в собствените си ръце, когато входната врата се отвори. Меките стъпки на съдържателката подсказаха, че тя е избързала да посрещне стражите. Каол се помъчи да чуе какво говорят, но Едион нямаше такива проблеми и разбираше всичко.

— Петима сте, така ли? — изчурулика шумно съдържателката, така че да я чуят.

— Търсим беглец — изръмжа някой в отговор. — Разкарай се от пътя ни.

— Не искате ли да починете? Имаме стаи за цели групи, вие сте такива силни мъже… — Всяка дума бе произнесена с чувствено мъркане. — Но за мечове и ножове вземам допълнително. Опасни са, когато опиатът ви хване.

— Достатъчно, жено! — излая мъжът. Чу се късане на плат. Всяка ниша бе изследвана. Сърцето на Каол бясно затупка, но той остана отпуснат, макар ръката да го сърбеше да хване меча.

— Тогава ще ви оставя да си работите.

Между тях Рен изглеждаше толкова замаян, все едно наистина се бе напушил здраво. Каол се надяваше само собствената му роля да е убедителна. Завесата зейна.

— Вино ли носите? — каза провлечено Едион и се втренчи в мъжете. Лицето му бе отпуснато, а устните — разтеглени в неопределена усмивка. Бе почти невъзможно да го разпознаеш. — Чакаме вече двайсет минути!

Каол се усмихна немощно на шестимата, които оглеждаха стаите. Всички имаха тъмни и непознати униформи. Кои, по дяволите, бяха? Защо търсеха Рен?

— Вино — сопна се Едион като изнервен търговски син. — Веднага!

Мъжете ги напсуваха и продължиха по пътя си. След пет минути си тръгнаха.

* * *

Явно опиумната бърлога бе мястото, на което трябваше да се срещнат, понеже Муртауг се появи час по-късно. Съдържателката ги отведе до личния си кабинет и там бяха принудени да завържат Рен към захабения диван, за да може тя — с изненадваща сръчност при това — да дезинфекцира, зашие и превърже лошата рана. Каза, че ще оцелее, но загубата на кръв и раната ще го оставят немощен за известно време. Муртауг обикаляше наоколо през цялото време, докато Рен не потъна в дълбок сън, благодарение на някаква отвара, която жената го накара да изпие.

Каол и Едион седяха на малка маса, сбутана между щайгите с опиум около стените. Не искаше да знае какво има в отварата, която Рен бе приел.

Едион гледаше с наклонена глава към заключената врата, сякаш слушаше какво говорят в кръчмата, след което попита Муртауг:

— Защо ви преследваха? Познавате ли тези хора?

Старецът продължи да крачи напред-назад.

— Не зная. Те обаче очакваха Рен и мен. Рен има мрежа от информатори, пръснати из града. Всеки от тях може да ни е предал.

Вниманието на Едион остана приковано във вратата. Ръката му бе отпусната до един от ножовете.

— Носеха униформи със знака на краля, но дори капитанът не ги разпозна. Трябва да се снишите за известно време.

Настъпи тежко мълчание. Каол тихо попита:

— Къде може да го отведем?

Муртауг спря да крачи. Очите му бяха пълни със скръб.

— Няма къде. Нямаме дом.

— И къде, по дяволите, седите през цялото това време? — погледна го гневно Едион.

— Тук и там из изоставените сгради. Когато намерим работа, живеем в пансионите, но напоследък…

Нямаха достъп до приютите на Алсбрук, осъзна Каол. Не и като се криеха толкова години. Но да живееш без дом…

На лицето на Едион се изписа маска на незаинтересованост.

— Значи нямате място в Рифтхолд, където да се погрижат за него.

Това не бе въпрос, но Муртауг въпреки това кимна. Едион огледа Рен, проснат на тъмния диван до далечната стена. Преглътна веднъж, след което каза:

— Разкажи на капитана за твоята теория относно магията.

* * *

В дългите часове, които изминаха, докато Рен си възвърне достатъчно силите, че да го преместят, Муртауг му обясни всичко, което знае. Цялата история, макар на места старецът да шепнеше. Всички ужаси, от които бяха избягали. Всички белези, които Рен си бе спечелил. Каол осъзна защо младежът бе толкова мълчалив досега. Това, че е потаен, го бе спасило.

От всичко, което Муртауг и Рен заедно бяха научили, вълните, минали през континента в деня, в който магията бе изчезнала, бяха образували триъгълник. Първата му стена преминаваше от Рифтхолд право към Ледената пустош. Втората слизаше от нея към Пустинния полуостров. Третата се връщаше оттам до Рифтхолд. Според тях бяха причинени от заклинание.

Застанал до извадената от него карта, генерал Едион прокара ръце по линиите отново и отново, все едно изготвяше бойна стратегия.

— Заклинание, насочено от специфични точки, като сигнален огън.

— Има ли начин да се развали? — потропа с пръсти по масата Каол.

— Работата ни бе прекъсната от проблема с Арчър — въздъхна Муртауг. — Източниците ни изчезнаха от града, уплашени за живота си. Но трябва да има начин.

— Откъде да започнем търсенето? — попита Едион. — Няма начин кралят да е оставил улики.

— Трябват ни свидетели, които да потвърдят подозренията ни — кимна Муртауг, — но местата, откъдето мислим, че произлиза магията, са пазени от воините на краля. Чакаме възможност да се вмъкнем.

— Нищо чудно, че повтаряш на Рен да бъде учтив с мен — ухили се Едион.

Сякаш в отговор Рен простена. Опитваше да се събуди. Дали младият благородник се бе чувствал в безопасност поне веднъж през последните десет години? Това обясняваше гнева му — безразсъдния гняв, разпалил младите разбити сърца от Терасен. Включително и това на Селена.

— В склада при бордеите има апартамент — каза Каол, — сигурен е. В него има всичко, от което се нуждаете. Заповядайте в него. Може да останете колкото ви е необходимо.

Почувства как Едион се е втренчил в него. Ала Муртауг се намръщи.

— Много щедро, но не мога да приема предложението да остана в дома ти.

— Не е мой — отвърна Каол. — Повярвай, собственикът няма да се сърди.