Сара Дж. Маас
Огнената наследница (58)

57

Селена спа два дни.

Почти не помнеше какво се е случило, след като бе изпепелила Нарок и принцовете на Валгите, макар да имаше смътното усещане, че хората на Роуан и останалите са опазили крепостта. Бяха загубили само петнайсет души, тъй като войниците не бяха искали да избият полуелфите, а да ги оставят на Валгите, които щяха да ги отвлекат в Адарлан. Няколко часа след като затвориха победените войници в тъмниците, установиха, че те всички са мъртви. Бяха си носили отрова — и явно не желаеха да бъдат разпитвани.

Селена се бе проснала окървавена в леглото, като се бе намръщила на косата си, достигаща сега само до раменете заради острите нокти на принцовете. След това заспа дълбоко. Когато се събуди, кръвта бе почистена, войниците — погребани, а Роуан бе скрил четирите нашийника от Камъни на Уирда някъде в гората. Щеше да ги отнесе и изхвърли в морето, ала тя знаеше, че бе останал да се грижи за нея — а и не вярваше приятелите му да направят нещо различно от това да ги предадат на Майев.

Когато тя най-накрая се събуди, другарите на Роуан си тръгваха. Бяха останали да помагат за ранените, ала само Гавриел си направи труда да й благодари. Тя и Роуан излязоха на разходка в гората (едвам го принуди да я пусне от леглото), когато минаха покрай русокосия мъж, мотаещ се около черната порта.

Роуан се напрегна. Бе я попитал директно какво е станало, след като приятелите му са пристигнали, дали някой от тях се бе опитал да помогне. Опита се да избегне въпроса, но той настояваше. Накрая му каза, че само Гавриел бе показал такава склонност. Тя не обвиняваше мъжете — те не я познаваха и не й дължаха нищо, а и Роуан бе вътре, подложен на риск. Не знаеше защо това има такова значение за него. Той й каза, че не е нейна работа.

Гавриел обаче ги очакваше на черната порта. Предвид каменното лице на Роуан, тя се усмихна и за двама им, когато приближиха.

— Мислех, че вече ще си си тръгнал — каза Роуан.

Жълтеникавокафявите очи на Гавриел блеснаха.

— Близнаците и Вохан тръгнаха преди час, а Лоркан още призори. Прати ти много поздрави.

Роуан кимна по начин, който подсказваше, че е наясно с факта, че Лоркан не е направил нищо такова.

— Какво искаш?

Не бе сигурна дали двамата имат едно и също разбиране за значението на думата приятел. Гавриел обаче я огледа от глава до пети, а после се обърна към Роуан и каза:

— Внимавай, като срещнеш Майев. Дотогава ще сме пратили докладите.

Изражението на Роуан не се подобри.

— Лек път — каза той и продължи по пътя си.

Селена остана да огледа елфическия воин. В златистите му очи се четеше тъга. Той бе роб на Майев също като Роуан. И все пак ги бе предупредил. Заради кръвната клетва Майев можеше да го принуди да разкрие всеки детайл, включително този момент, и да го накаже заради него.

Ала за приятеля си…

— Благодаря — каза тя на златокосия воин. Той премигна и Роуан замръзна. Ръцете я боляха отвътре навън, а раните по порязаната й ръка бяха превързани и все още чувствителни, ала тя все пак я протегна към него. — За предупреждението. И че се поколеба онзи ден.

Гавриел погледна ръката й за миг, преди да я стисне с изненадваща нежност.

— На колко години си? — попита той.

— На деветнайсет — отвърна тя и той въздъхна с тъга, облекчение или по малко от двете. Каза й, че това прави магията й дори по-впечатляваща. Тя се запита дали да му сподели прякора, с който го наричаше, но вместо това му намигна. Роуан се мръщеше, когато го настигна, ала не каза нищо.

Когато се отдалечи, Гавриел промърмори:

— Късмет, Роуан.

* * *

Роуан я отведе до горско езеро, което не бе виждала досега. Бистрата вода се пълнеше от прекрасен водопад, който сякаш танцуваше на слънчевата светлина. Селена седна на една широка, огряна от слънцето скала, свали ботушите си и нави крачоли, за да натопи крака във водата. Направи гримаса от болката в мускулите и костите си. Роуан се намръщи, ала тя го изгледа кръвнишки, за да не й каже да се връща в леглото.

Когато краката й докоснаха езерото и музиката на гората потъна в двамата, Роуан заговори:

— Това, което се случи с Нарок, не може да остане скрито. Щом светът узнае, че Елин Галантиус се е изправила срещу Адарлан, те ще разберат, че си жива. Кралят ще узнае, че си жива и къде си. Че не смяташ да се криеш. Ще те преследва до края на дните ти.

— Приех това от мига, в който излязох от бариерата — каза тихо тя и ритна във водата. Мехурчетата се разпростряха по повърхността й. Движението предизвика болка в опустошеното й от магията тяло и тя изсъска.

Роуан й подаде меха си, който носеше, но не бе докоснал. Тя отпи малко и установи, че в него има от обезболяващата отвара, с която се наливаше от сутринта.

— Късмет, Роуан — бе казал Гавриел на приятеля си. Идваше денят, в който и тя щеше да се сбогува с него. Какви ли щяха да са думите й на раздяла? Дали щеше просто да му пожелае късмет? Искаше й се да може да му даде нещо повече — защита срещу кралицата, която го държеше на къса каишка. Окото на Елена бе с Каол, а Амулетът на Оринт — би му го предложила, ако не го беше изгубила. Наследница или не, щеше да е по-спокойна, ако знаеше, че е защитен.

Амулетът, украсен със свещения елен от едната страна… и знак на Уирда от другата.

Селена спря да диша. Спря да вижда принца до себе си, чу как гората около нея пее. Терасен имаше най-славния двор на света. Никога не бяха нападани, никога не бяха завладявани, бяха станали тъй могъщи, че всяко кралство знаеше каква грешка ще е да ги предизвикат. Владетелите им бяха неподкупни. Знанията на цяла Ерилея се намираха във великата им библиотека. Те бяха фар, който събираше най-смелите и дръзките при себе си.

И така разбра къде е бил третият и финален Ключ на Уирда. Бе висял на врата й през нощта, в която падна в реката. Бе висял на врата на всеки неин предшественик, като започнеше от самия Бранън, който бе спрял в храма на богинята слънце, за да вземе медальона от Върховната жрица на Мала, а после бе унищожил мястото, за да попречи на останалите да проследят стъпките му.

Небесносиният медальон със златния слънчев елен, коронован с безсмъртен пламък. Еленът на Мала, носителката на огъня. След като напуснал бреговете на Вендлин, Бранън бе откраднал същите елени от Терасен и ги бе отнесъл в Оуквалд. Бе поставил третата част от Ключа на Уирда в Амулета и така и не бе казал никому какво е сторил с него.

Ключовете на Уирда сами по себе си не бяха добри или лоши — зависеше как ги използват носителите им. На вратовете на кралете и кралиците на Терасен един от тях бе ползван за добро хилядолетия наред, макар това да не се знаеше.

През нощта, в която падна в реката, я бе защитил. Неговите знаци бяха блестели в ледените дълбини, все едно ги бе призовала с виковете за помощ. Ала тя бе изгубила Амулета на Оринт. Той бе паднал в реката. Или…

Не.

Не бе паднал, иначе тя нямаше да стигне брега. Нямаше да оцелее в часовете след това. Студът щеше да я довърши. Знаеше, че е бил с нея, когато…

Аробин Хамел й го бе взел. Бе го крил през всички тези години. Награда, за чиято сила не бе и подозирал.

Трябваше да си го върне. Да му го вземе и да направи така, че никой да не узнае какво има вътре. Ако успееше да го вземе… Не смееше да мисли толкова надалече.

Трябваше да побърза към Майев, да научи каквото може и да се върне у дома. Не в Терасен, а в Рифтхолд. Трябваше да се изправи срещу човека, превърнал я в оръжие, унищожил част от живота й и доказал, че е най-голямата заплаха за нея.

— Какво има? — попита Роуан.

— Третият Ключ. — Тя изруга. Не биваше да казва никому. Ако някой узнаеше… щяха да идат право в Рифтхолд и в Асасинската крепост.

— Елин. — Болка ли имаше в очите му, страх ли, или и двете? — Кажи ми какво си научила.

— Не й докато си заклет в нея.

— Това е завинаги.

— Знам.

Роуан бе роб на Майев, даже по-лошо. Трябваше да се подчинява на всяка нейна заповед, колкото и лоша да е.

Той се приведе напред и потопи ръка във водата.

— Права си. Не ми казвай нищо.

— Мразя това — въздъхна тя. — Мразя и нея.

Тя отклони поглед към Голдрин, изоставен на скалата зад тях. Бе му разказала историята на оръжието тази сутрин, докато яде като за трима елфи. Роуан не изглеждаше много впечатлен и когато му показа златния пръстен, който бе намерила в ножницата, той каза само:

— Дано ти влезе в употреба.

Дано наистина. Тишината, която се издигаше между тях обаче, бе непоносима. Тя се прокашля. Може би не можеше да му каже истината за третия Ключ, но щеше да му каже нещо друго.

Истината за нея самата. Цялата. След всичко, което бяха преживели, искаше само…

Подготви се.

— Не съм разказвала никому за това. Никой в света не го знае. Но е част от мен. — Тя премигна, за да прогони паренето в очите си. — Време е да го разкажа.

Роуан се облегна на скалата.

— Едно време — каза тя на него, на света и на себе си, — дълго преди земята да стане на пепел, имало принцеса, която обичала кралството си. Много.

И тъй тя му разказа за принцесата с огнено сърце, за великото кралство на Севера, за падението му и за саможертвата на лейди Мериън. Това бе дълга история, Селена понякога млъкваше и плачеше. Тогава той се привеждаше да избърше сълзите й.

Когато приключи, Роуан просто й даде още от отварата. Тя му се усмихна, а той остана загледан за дълго в нея, преди също да се усмихне, по начин, по който досега не го бе правил.

Дълго време останаха притихнали. Тя не знаеше защо го прави, ала задържа ръка пред себе си с длан, насочена към водата.

Бавно и с люшкане капка с размера на топче за игра се издигна към дланта й.

— Неслучайно ти липсва инстинкт за самосъхранение, ако това е цялата ти водна дарба. — Но Роуан я перна по брадичката и тя разбра, че е наясно какво означава, че е призовала дори една капка в ръката си. Почувства как майка й се усмихва от небето.

Ухили се на Роуан през сълзи и запрати капката към лицето му.

А той я хвърли в езерото. Миг по-късно я последва вътре със смях.

* * *

След седмица за възвръщане на силите, тя и останалите ранени полуелфи се възстановиха достатъчно, за да посетят празненството, организирано от Емрис и Лука. Преди да слязат към него с Роуан, Селена погледна към огледалото… и спря на място.

По-късата коса бе най-малката промяна в нея.

Сега имаше цвят, очите й бяха ясни и ярки и макар да бе възстановила теглото си, изгубено през зимата, лицето й бе по-слабо. В отражението се усмихваше жена, красива заради белезите и несъвършенствата, показващи, че е оцеляла, красива заради това, че усмивката е истинска. Усети как отдавна забравена радост припламва в сърцето й.

Тази нощ танцува, а на следващата сутрин разбра, че моментът е настъпил.

Когато двамата с Роуан се сбогуваха с останалите, тя спря в началото на гората и огледа порутената каменна крепост. Емрис и Лука ги чакаха пред дърветата с бледи на утринната светлина лица. Старецът вече бе натъпкал чантите им с припаси, но въпреки това даде топъл хляб на Селена и я погледна в лицето.

— Ще отнеме време — каза тя, — но ако… когато върна кралството си, полуелфите винаги ще имат дом там. А вие двамата, както и Малакай, ще имате място в моя дом, стига да искате. Като мои приятели.

Очите на Емрис светнаха, той кимна и стисна ръката на Лука. Младежът, избрал да запази спечеления в битка белег на лицето си, я зяпна ококорен. Част от сърцето й се сви заради сянката в погледа му. Селена знаеше, че измяната на Бас ще го преследва дълго време. Ала тя му се усмихна, разроши косата му и се накани да тръгва.

— Майка ти щеше да се гордее с теб — рече Емрис.

Селена постави ръка на сърцето си и се поклони в благодарност.

Роуан се прокашля и тя ги дари с последна усмивка за сбогом, преди да последва принца в гората, по пътя към Доранел и кралица Майев.