Сара Дж. Маас
Огнената наследница (32)

31

— Изяж го — каза Манон, докато държеше суровия овнешки крак пред Абраксос. Денят бе светъл, но вятърът, идещ от заснежените върхове на Зъбите, все още носеше смразяващ студ. Бяха излезли извън планината за кратка разходка, която да му позволи да раздвижи краката си. Използваха задния вход, който излизаше на тесен път сред възвишенията. Водеше го за гигантска верига — все едно можеше да го дръпне с него — по стръмен наклон, който ги изведе до ливада на върха на едно плато. — Изяж го — разтърси тя замръзналото месо пред Абраксос, който бе легнал по корем на ливадата и душеше първите цветя и треви, подали се през топящия се сняг.

— Това е наградата ти — каза тя през зъби. — Заслужи си я.

Абраксос подуши няколко лилави цветя, израсли едно до друго, след което премигна към нея. Все едно искаше да каже, че не му се яде месо.

— Полезно е за теб — заяви тя, но той продължи да души виолетките или там каквото бяха. Ако едно растение не бе отрова или противоотрова, която да й помогне да остане жива, тя не си правеше труда да научи името му. Особено ако ставаше дума за диви цветя.

Тя подхвърли крака пред огромната му уста и прибра ръце в гънките на червеното си наметало. Той го подуши, а новите му железни зъби блеснаха на ярката светлина. След това протегна огромното си, завършващо с нокът крило и… го избута.

— Не ти е прясно или? — потърка очи Манон.

Той почна да души някакви бели и жълти цветя.

Това беше истински кошмар.

— Не може да ядеш цветя.

Тъмните очи отново се спряха на нея и премигнаха. „Напротив“ — казваха те.

Тя разпери ръце:

— Дори не беше подушвал цвете до вчера! Какво не ти харесва в месото?

Трябваше да изяде тонове месо, за да натрупа мускулите, които му липсваха.

Когато продължи внимателно да души цветята — безполезен, нахален червей, — тя отиде при овнешкото.

— Ако няма да го ядеш — изръмжа и го вдигна с две ръце към устата си, за да забие железни зъби в месото, — аз ще го направя.

Абраксос я погледна любопитно с тъмните си очи, а тя заръфа леденото сурово месо.

А после започна да плюе.

— Какво в името на Майчината сянка…

Подуши месото. Не бе развалено, но както и мъжете долу, имаше странен вкус. Овцете бяха отгледани в планината. Може би имаше нещо във водата. Щом се върнеше, щеше да нареди на Тринадесетте да не пипат мъжете. Не и докато не разбереше какво, по дяволите, ги кара да са такива на вкус и мирис.

Абраксос обаче трябваше да яде нещо, за да стане силен. За да може тя да стане Водачка на Крилото. За да види погледа на Искра, докато я разкъсва във военните игри. Ако това бе единственият начин да накара червея да се храни…

— Хубаво — каза и захвърли овнешкия крак. — Прясно месо ли ти се яде? — Огледа планините, които се извисяваха около тях, и се взря в сивите камъни. — Значи трябва да идем на лов.

* * *

— Вониш на мърша и говна.

Баба й не се обърна от бюрото си, но Манон дори не трепна при обидата. Наистина си бе покрита и с двете.

Това бе благодарение на Абраксос, любителя на цветята, който бе наблюдавал спокойно как тя изкачва близките скали и му сваля врякаща коза. „Сваля“, разбира се, бе твърде елегантен израз за това, което всъщност бе станало. Едва не замръзна до смърт, докато изчакваше няколко кози да минат по коварния път, а после, когато най-сетне нападна една, не само се оваля във фъшкиите й по време на борбата с нея, но и бе залята с прясна порция, точно преди животното да се отскубне от хватката й и да пукне главата си в скалите под тях. Едва не я отнесе със себе си, но Манон успя да се хване за един корен. Когато се върна с умрялата коза и с кръв, замръзнала по ръцете и туниката, го завари да лежи по корем и да души дивите цветя.

Той изяде козата на две хапки, а после продължи да се радва на цветята. Поне бе ял нещо. Да го върне обаче в Северен зъб се оказа истинско изпитание. Не я бе наранил, не бе избягал, но се бе дърпал здравата от веригата — тресеше глава отново и отново, колкото повече приближаваха черната врата на пещерите, откъдето се чуваха звуци от хора и уивърни. Все пак бе влязъл, макар да изръмжа и да понечи да захапе укротителите, дошли да го приберат. По някаква причина Манон не можеше да спре да мисли за нежеланието му и нямата молба в очите му. Не го съжаляваше, тъй като в сърцето й нямаше жал към никого, но просто не можеше да спре да мисли за това.

— Призовала си ме — вдигна глава Манон. — Не исках да те карам да чакаш.

— Но го правиш, Манон. — Вещицата се обърна, а в очите й имаше закана за смърт и безкрайна болка. — Седмици минаха, а ти още не си полетяла с Тринадесетте. Жълтоногите те посрещат като домакини след три дни. Три дни, Манон! А ти се лигавиш с гущера си.

Манон не показа никакво чувство. Извиненията… или по-лошо, оправданията само щяха да утежнят положението й.

— Дай ми заповеди и ще ги изпълня.

— Искам да полетиш утре вечер. Не си прави труда да се връщаш, ако не успееш.

* * *

— Мразя те — изпъшка Манон през железните си зъби, когато двамата с Абраксос приключиха изтощителното пътуване до планинския връх. Бе им отнело половин ден да стигнат до там. Ако планът й не сработеше, щяха да се върнат в Омега чак вечерта. Където щеше да стегне багажа си.

Абраксос се бе свил като котка на тясната скала на върха на планината.

— Ленив инатлив червей!

Той дори не премигна. „Пробвай от източната страна“ — бе я посъветвал надзирателят призори, докато й помагаше да го оседлае и изведе през задния вход на Северен зъб. Бяха използвали този връх да тренират малките уивърни и онези, които не обичат да летят.

Източната страна, видя Манон, когато надникна над ръба на скалата, която бе изкачила, бе плавен наклон, следван от осемметрова пропаст. Абраксос можеше да се затича до ръба, да опита да полети и ако паднеше…

Е, бяха само осем метра и огладена от ветровете скала, на която да се плъзне. Малка беше вероятността да загине.

За разлика от западната страна. Манон се намръщи на Абраксос, който облизваше новите си железни нокти, и пресече платото. Пряко себе си направи гримаса от свирепия вятър, който я забрули.

На запад имаше почти бездънна яма, стигаща до назъбени скали. Цял взвод щеше да изтърква останките й от там.

Значи източната страна.

— Да вървим. — Абраксос повдигна масивната си глава, сякаш за да каже: „Но ние сега стигнахме“. — Манон посочи източния ръб. — Ще летим. Сега.

Той изсумтя и се обърна с гръб към нея. Седлото му заблестя.

— Не мисля така — избухна тя и го заобиколи, за да го погледне в лицето. След това посочи към ръба. — Ще летим, дребен страхливецо!

Той наведе глава към стомаха си и се уви с опашката. Правеше се, че не я чува.

Знаеше, че това може да й коства живота, но го хвана за ноздрите с достатъчна сила, че да го накара да я погледне.

— Крилете ти са здрави. Поне така казаха хората. Значи можеш да летиш. Щом можеш, ще летиш. Понеже аз казвам така. Нося ти отвратителните кози, унижиш ли ме, ще използвам кожата ти за ново палто! — Тя разклати разкъсаното си и лекьосано червено наметало. — Това е съсипано заради глупавите ти кози!

Той дръпна глава и тя го пусна, понеже не искаше да литне във въздуха. Той се наведе и притвори очи.

Това бе някакво наказание. Не знаеше за какво. Може би за собствената й глупост, която я бе накарала да избере примамка за ездитно животно.

Тя изсъска на себе си и огледа седлото. Дори с тичане нямаше да го изкатери. Трябваше обаче да стигне до това седло и да полети, иначе… баба й щеше да разбие Тринадесетте.

Абраксос продължи да лежи на слънце, суетен и самодоволен като котка.

— Сърце на воин, няма що.

Тя погледна източния ръб, седлото, висящите юзди. Когато за пръв път ги вкара в устата му, бе ритал много, но сега бе свикнал. Дотолкова, че се опита да откъсне главата само на един от звероукротителите днес.

Слънцето все още грееше високо, но скоро щеше да започне да се спуска и с нея щеше да е свършено.

Нямаше да го позволи!

— Изпроси си го — бе единственото предупреждение, което му даде тя, преди да се затича и да скочи. Приземи се на ханша му, след което запълзя нагоре, толкова бързо, че той едвам повдигна глава, когато тя се спусна по люспестия му гръб и се озова на седлото.

Той скочи напрегнато нагоре, а тя изрита стремената и стисна юздите.

— Политаме. Сега.

След това го пришпори.

Шпорите може би го нараниха или изненадаха, тъй като Абраксос скокна и изрева. Тя се задържа за юздите с всички сили.

— Достатъчно — излая и дръпна с една ръка към източната страна. — Достатъчно, Абраксос!

Той продължи да се гърчи. Тя стисна с бедра колкото се може по-силно, за да остане на седлото. Навеждаше се с всяко движение. След като не успя да я свали от гърба си със скокове, той разпери криле, все едно можеше да я издуха от гърба си.

— Да не си посмял! — изръмжа тя, но той продължи да се мята и да реве. — Стига! — Зъбите й изщракаха толкова силно, че тя ги прибра, за да не се разкъса сама.

Абраксос обаче продължи да скача като обезумял. Не към източната страна.

А към западната.

— Абраксос, спри!

Щеше да отиде право там. И двамата щяха да се размажат на скалите.

Той обаче бе толкова уплашен и гневен, че чу гласа й не по-ясно от полета на листо по вятъра. Западната пропаст се извиси от дясната й страна. После от лявата. За миг се скри от ципестите петнисти криле, докато те плющяха ли, плющяха. Камъните заскърцаха под огромните нокти на Абраксос и почнаха да падат към пропастта, когато той приближи ръба.

— Абраксос…

А после кракът му се хлъзна от скалата. Светът на Манон се преобърна, а той изгуби равновесие.

Двамата пропаднаха в откритото пространство.