Сара Дж. Маас
Огнената наследница (53)

52

Тъмнината се изстреля към Селена в момента, в който тя прекрачи невидимата бариера.

Стената от пламък разкъса копието на мрака и, както предполагаше, чернотата отстъпи. Но само за да удари отново, бърза като стършел.

Посрещна удара с удар, поиска огънят да се разпръсне, стена от червено и златно да обкръжи бариерата зад нея. Пренебрегна вонята на съществата, пукота в ушите си, засилващото се главоболие, влошило се без защитата на камъните особено сега, когато съществата се бяха събрали. Но не отстъпи и на милиметър, макар от носа й да потече кръв.

Тъмнината се спусна към нея, като едновременно нападна стената и прониза пламъците й. Тя ги закърпи по инстинкт и остави силата да прави каквото си иска, но със заповедта да пази бариерата вдигната. Направи още една крачка отвъд каменния портал.

Нарок не се виждаше никакъв, ала трите същества я очакваха.

За разлика от онази нощ в гората, бяха въоръжени с дълги и тънки мечове, които извадиха с неестествена грация. А после нападнаха.

Не се прицели в очите им, нито обърна внимание на бученето в ушите си. Просто призова щит от пламък в лявата си ръка и развъртя древния меч.

Дали Роуан гледаше това първо изпитание и последвалите го, тя не знаеше. Трите същества продължиха да я нападат, бързи и уверени, все едно бяха практикували боя с меч хилядолетия наред, все едно имаха един ум и едно тяло. Отблъснеше ли една атака, следваше друга, когато удареше със стомана и пламък към един, друг се опитваше да я сграбчи. А тя не можеше да се остави нито да я докоснат, нито дори да срещне погледа им.

Зад гърба й щитът около бариерата се нагорещи. Мракът на съществата го хапеше, но той не падна. Не бе излъгала Роуан, че ще пази стената.

Едното същество замахна с меч към нея. Не за да я убие — за да я осакати. Но по инстинкт пламъците плъзнаха по острието й, а тя отвърна на удара, като сля огъня и меча в едно. Когато острието срещна черното желязо на създанието, изхвръкнаха сини искри, толкова ярки, че тя дръзна да погледне към лицето на съществото. И видя изненада. Ужас. Гняв.

Дръжката на меча бе топла и успокояваща в ръката й, а рубинът блестеше като със собствен пламък.

Трите създания спряха едновременно, а чувствените им устни се разтеглиха, за да разкрият прекалено белите зъби. Онова в центъра, което бе вкусило от нея и преди, изсъска към меча.

— Голдрин.

Тъмнината застина и тя използва разсейването, за да закърпи щитовете си. Тръпки полазиха гърба й, въпреки че пламъците я стоплиха. Тя вдигна меча по-високо и направи крачка напред.

— Ала ти не си Атрил, възлюбения на тъмната кралица — каза единият.

— Не си и Бранън Дивия огън — обади се вторият.

— Откъде… — Но думите заседнаха в гърлото й, когато в съзнанието й изплува споменът от преди няколко месеца — сякаш отпреди цял един живот. За свят между световете, за съществото, което живееше в Каин, и за това, което бе говорило… на нея и Елена. Елена, дъщерята на Бранън. „Бяхте доведени тук — бе казало то. — Всички играчи в една недовършена игра.“

Игра, започнала в зората на времето, когато раса демони бе изковала Ключовете на Уирда и ги бе използвала, за да нахлуе в техния свят. А Майев бе използвала силите си, за да ги прогони. Някои демони обаче бяха останали в Ерилея и бяха започнали втора война векове по-късно. Тогава Елена се бе изправила срещу тях. Кой още бе върнат в кралството им? Ами ако кралят на Адарлан, научил за Ключовете, бе узнал и къде са демоните? Как да ги… обуздае?

Богове.

— Вие сте Валгите — издиша тя.

Трите същества в смъртни тела се усмихнаха.

— Ние сме принцовете на нашия свят.

— И какъв свят е това? — Тя вля магията си в щита зад гърба си.

Принцът Валг в центъра се протегна към нея, без дори да помръдне. Тя запрати пламък към него и той отстъпи назад.

— Светът на вечния мрак, на дълбокия лед и на виещия вятър — отвърна той. — Толкова дълго време чакахме да вкусим отново от слънчевата светлина.

Кралят на Адарлан или бе по-могъщ, отколкото тя можеше да си представи, или бе най-глупавият човек на тази земя, щом мислеше, че може да обуздае тези принцове демони.

Кръв покапа по туниката от носа й. След това водачът измърка:

— Пуснеш ли ме в себе си, момиче, нивга не ще усетиш повече болка, ни кръв ще рукне от раните ти.

Тя вдигна втора огнена стена — между себе си и тях.

— Бранън и останалите ви изпратиха в забрава веднъж — каза тя, макар дробовете й да горяха. — Ще го направим отново.

Гърлен смях.

— Не са ни изпращали никъде. Само ни задържаха. Докле не се появи смъртен човек тъй глупав, че да ни покани отново в тези великолепни тела.

Дали хората бяха все още вътре? Дали ако отрежеше главите им и разбиеше обсидиановите нашийници на Уирда, съществата щяха да изчезнат? Или пък щяха да се отприщят в още по-смъртоносна форма?

Това бе много по-лошо, отколкото бе очаквала.

— Да — каза водачът и пристъпи с усмивка към нея, — редно е да се боиш от нас. И да ни приемеш.

— Приеми това — изръмжа тя и запрати скрития в ръката си кинжал към главата му.

Той бе толкова бърз, че острието само одраска бузата му, вместо да се забие между очите. Черна кръв покапа от лицето. Той вдигна бялата си като луната ръка, за да я разгледа.

— С радост ще те погълна отвътре навън — рече той и мракът отново се спусна към нея.

* * *

Битката в крепостта все още бушуваше, което не беше лошо. Значи не всички бяха мъртви. Селена все още въртеше Голдрин срещу тримата принцове на Валгите — макар мечът да натежаваше с всеки изминал миг, а щитът зад нея да започваше да избледнява. Не бе имала време да влезе навътре в силата си и да пресметне как трябва да я разпредели.

Мракът, който Валгите носеха със себе си, продължи да блъска по стената, и така Селена трябваше да вдига щит след щит. Огънят изгаряше кръвта, дъха и ума й. Отприщи магията си с едничкото желание да задържи щита дотолкова, че да остане жива. Магията пое контрол и изсмука резервите й.

Роуан не се върна да помогне. Но тя си каза, че ще дойде и ще го стори, тъй като не бе слабост да признае, че има нужда от него, от помощта му и от…

Остра болка прониза кръста й. Отне й върховно усилие да не изпусне легендарния меч, когато водачът на Валгите замахна към врата й. Не.

Мускул близо до гръбнака й се размърда и тя трябваше да сподави вика си, когато отблъсна удара. Не можеше да догаря. Не толкова скоро, не и след толкова тренировки. Не и когато…

Дупка разкъса щита зад нея и мракът се удари в бариерата, като накара магията да потрепери и да изпищи. Тя я закърпи с мисълта си, но кръвта й се качи в ушите. Принцовете отново приближаваха. Тя изръмжа и запрати стена от бял пламък по тях, като ги накара да отстъпят, за да може да си поеме въздух.

Но вместо това закашля кръв.

Ако се скриеше зад портите, колко ли време щеше да отнеме на щита да падне пред принцовете и тяхната древна магия? Колко щяха да издържат онези вътре? Не посмя да погледне назад, за да види кой е спечелил битката вътре.

Нещата не вървяха добре. Не се чуваха победни викове, само крясъци на страх и болка. Коленете й се огънаха, но тя преглътна кръвта в устата си и пое нова глътка въздух.

Не си бе представяла, че ще загине така. Може би не заслужаваше нищо друго, след като бе обърнала гръб на кралството си.

Един от принцовете на Валгите замахна с ръка към стената от пламък, която ги разделяше. Тъмнината предпази ръката му от това да се стопи. Селена се готвеше да запрати нов залп по него, когато движение по дърветата хвана окото й.

Далеч нагоре на хълма, сякаш бяха препускали през планините, без да спират за храна, вода или сън, се издигаха огромен мъж, гигантска птица и трима от най-големите хищници, които бе виждала някога.

Общо петима. Отвърнали на отчаяния призив на приятеля си.

Профучаваха между дървета и над камъни — два вълка, единият черен, а другият бял като луната, огромен мъж, кръжаща над тях птица и познатата пума. Насочили се към мрака, надвиснал между тях и крепостта.

Когато приближиха тъмнината, черният вълк спря, като че ли усещаше какво трябва да стори. Писъците в крепостта нараснаха. Ако новодошлите можеха да унищожат войниците, оцелелите трябваше да поемат по тунела и да избягат, преди мракът да е погълнал всичко.

Пот закапа по очите на Селена. Прониза я толкова дълбока болка, че се уплаши дали не се е наранила завинаги. Но не бе излъгала, когато каза на Роуан, че иска да спаси животи.

Не се спря да помисли, когато с остатъците от силата си прокара мост от пламък, който раздели мрака пред приятелите на Роуан и им освободи пътя към портите.

Приятелите на Роуан не се поколебаха и се затичаха натам. Вълците водеха, следвани от птицата — орел рибар. Селена вля силата си в моста и стисна зъби срещу агонията, когато петимата минаха покрай нея, без дори да я погледнат. Но златната пума забави препускането си към портите зад нея. Гърдите я притиснаха и тя се закашля. Светла кръв обагри тревата.

— Той е вътре — задави се тя. — Помогни му.

Пумата се спря и я погледна преценяващо. После — и стената и принцовете, борещи се с пламъците.

— Върви — изхриптя Селена. Мостът през тъмнината се срина и тя се олюля крачка назад. Черната сила удари нея, щита и света.

Кръвта забуча толкова силно в ушите й, че почти не чу как пумата тича към крепостта. Приятелите на Роуан бяха дошли. Чудесно. Нямаше да е сам, имаше си някого на тоя свят.

Отново закашля кръв и я пръсна по земята, в краката на принца Валг.

Едва бе помръднала, когато той я блъсна в собствените й пламъци. Тя удари магическата преграда зад себе си, твърда и безмилостна като направена от камък. Единственият път към крепостта бе през защитните порти. Тя замахна с Голдрин, но ударът бе немощен. Срещу Валга, срещу тази ужасна сила, която кралят на Адарлан притежаваше, срещу армията му — всичко това беше безполезно. Беше безполезна и клетвата, която бе дала на гроба на Нехемия. Беше безполезно и това, че е наследница на прекършен трон и носителка на забравено име.

Магията сваряваше кръвта й. Мракът щеше да е облекчение след ада, който гореше във вените й. Принцът на Валгите пристъпи напред и част от нея запищя. Да се изправи, да се бори, да протестира срещу този ужасен край. Но да помръдне крайниците си, дори да диша се бе превърнало във върховно усилие.

Бе толкова уморена.

* * *

Крепостта се бе превърнала в пъкъл от крясъците, битките и пролятата кръв. Роуан обаче продължи да върти мечовете, без да отстъпва от позицията си на тунела, докато войник след войник влизаха навътре. Лука му каза, че водачът на следотърсачите Бас ги бе пуснал. Другите полуелфи, заговорничели с Бас, бяха искали силата, която създанията им предложили — искали да имат място в света. От празния поглед на окървавеното момче Роуан разбра, че Бас вече е намерил края си. Надяваше се не Лука да е отнел живота му.

Войниците продължаваха да нахлуват — обучени мъже, които не се бояха нито от полуелфите, нито от дребната магия, която владееха. Бяха въоръжени с желязо и не правеха разлика между млади и стари, мъже и жени, просто вървяха и посичаха наред.

Роуан не бе изтощен, напротив. Беше се борил по-дълго и в по-лоши условия. Другите обаче се огъваха, особено предвид това, че враговете продължаваха да прииждат към крепостта. Роуан измъкна меча си от корема на падащ противник, а кинжалът му вече прерязваше гърлото на следващия. В този миг ръмжене разтърси крепостта. Няколко от полуелфите замръзнаха, но Роуан почти се разтрепери от облекчение, когато вълците близнаци слязоха по стълбите и сключиха челюсти около шиите на двама адарлански войници.

Мощни криле изплющяха във въздуха и в следващия миг пред него се появи сияен тъмноок мъж, размахал меч, по-древен от обитателите на Мъглив рид. Вохан само му кимна и зае позиция. Не бе от приказливите.

Вълците зад него бяха смъртоносни. Те не си направиха труда да се превъплътят в елфи, а просто поваляха войник след войника, като оставяха онези, които продължаваха напред, на огромния мъж зад себе си.

Това бе всичко, което Роуан видя, преди да се затича по стълбите, като избягваше замаяните и окървавени полуелфи.

Мракът не се бе спуснал, което означаваше, че тя все още диша на поста си, но…

Пумата скочи на стълбите и се превъплъти. Роуан погледна жълтеникавокафявите очи на Гавриел и попита:

— Къде е тя?

Гавриел вдигна ръка, сякаш за да го спре.

— Не е добре, Роуан. Мисля, че…

Роуан се затича, изблъска най-стария си приятел и профуча покрай огромния мъж, който се бе появил. Лоркан. Дори Лоркан бе отвърнал на призива му. После щеше да им благодари. Тъмнокосият полуелф не каза нищо, когато Роуан изтича до портите на крепостта. Ала това, което видя, едва не го накара да падне на колене.

Стената от пламъци бе станала на парцали, ала още пазеше бариерата. Трите същества обаче…

Елин бе застанала пред тях, прегърбена и задъхана с меч в ръка. Те напредваха. Слаб син пламък тлееше пред тях. Те го избутаха, махайки с ръце. Нов пламък изскочи, ала коленете й се огънаха.

Огненият щит се издигна и отстъпи, пулсирайки като светлина около тялото й. Изгаряше. Защо не бе отстъпила?

Още една крачка и съществата казаха нещо, което я накара да вдигне глава. Роуан знаеше, че не може да я достигне, но дори нямаше въздух да извика, когато Елин се взря в лицето на съществото пред себе си.

Тя го бе излъгала. Искаше да спаси живота на останалите, да. Но не и своя.

Пое си рязко въздух — да изтича, да изреве, да призове силите си, — ала тогава го удари стена от мускули. Макар да се бореше срещу Гавриел, Роуан не можа да направи нищо срещу четирите века тренировки и котешки инстинкт, които го притиснаха към земята и му попречиха да изтича през портите към тъмнината, която рушеше светове.

Съществото хвана лицето на Елин в ръце, а мечът й падна забравен на земята.

Роуан изпищя, когато създанието я притисна към себе си. Тя спря да се бие. Пламъците угаснаха.

А мракът я погълна.