Сара Дж. Маас
Огнената наследница (37)

36

— Готов ли си за срещата с капитан Уестфол тази вечер?

Едион можеше да се закълне, че Рен Олсбрук настръхна, като произнесе името. Седнал до младия благородник на ръба на покрива на склада, генералът се замисли за тона му и реши, че не си струва вербалния шамар, затова кимна и продължи да почиства ноктите си с един от ловните ножове.

Рен се възстановяваше вече няколко дни, след като капитанът го бе настанил в гостната на апартамента. Старецът бе отказал да използва главната спалня и бе рекъл, че предпочита дивана. Едион обаче се питаше какво ли бе видял Муртауг, когато пристигнаха там. Дори да подозираше кой е собственикът — Селена, Елин или и двете, — не каза нищо.

Едион не бе виждал Рен от срещата им в опиумната бърлога и не беше съвсем сигурен защо си е направил труда да дойде тази вечер.

— Изградил си цяла мрежа — каза той, — но тя няма много общо с високите кули на замъка Олсбрук.

Рен стисна зъби.

— И твоята работа е далечко от белите кули на Оринт. Всички сме пропаднали. — Вятърът развя рошавата му коса. — Благодаря, че ми помогна онази нощ.

— Няма за какво — отвърна хладно Едион и се усмихна лениво.

— Уби за мен, а после ме прикри. Определено има за какво. Длъжник съм ти.

Едион бе свикнал да получава благодарности от хората си, но това…

— Трябваше да ми кажеш — рече той и усмивката му угасна, докато гледаше златните светлинки на града, — че с дядо ти нямате дом.

Или пари. Нищо чудно, че дрехите на Рен бяха толкова мърляви. Срамът, който Едион бе изпитал онази нощ, почти го погълна и го бе преследвал през последните няколко дни, като притъпи темперамента му и едва не го погълна. Опита да се разсее със стражите на замъка, но тренирането с хората, които пазеха краля, само усили болката.

— Не виждам какво значение има това — отвърна рязко Рен.

Едион разбираше гордостта. За Рен бе трудно да признае, че е уязвим, така както за него бе трудно да приеме благодарността му.

— Ако разбереш как може да отключиш магията, ще го направиш ли? — попита Рен.

— Да. Това ще има значение за предстоящите битки.

— Преди десет години нямаше. — Лицето на Рен стана ледена маска и Едион си спомни. Рен не притежаваше почти никаква магия. Двете му големи сестри обаче имаха. Момичетата се намираха в планинското училище за вълшебници, когато всичко отиде по дяволите.

Все едно прочел мислите му и все едно това ти отделяше от града под тях, Рен продължи:

— Когато войниците ни понесоха към палачите, не спираха да се подиграват на родителите ми за магията. Защото дори и с предпазните си заклинания, училището на сестра ми се бе оказало беззащитно. Не бяха могли да сторят нищо на десет хиляди войници.

— Съжалявам — отвърна Едион. Не знаеше какво друго да каже до завръщането на Елин.

Рен погледна право към него.

— Ще е трудно да се върнем в Терасен. За мен и дядо ми.

Изглеждаше, сякаш се бори с думите и със самата идея да разкрие нещо на някого. Едион обаче му остави цялото време, от което се нуждаеше.

— Не съм сигурен, че вече мога да бъда благородник — продължи най-накрая Рен. — Дали съм достатъчно цивилизован. Дали хората ще ме искат. Дядо е по-достоен, но той е Олсбрук по брак и освен това няма намерение да управлява.

Ха. Едион се замисли. С една погрешна дума или дори реакция можеше да накара Рен да млъкне завинаги. Не би трябвало да го е грижа, а го беше. Затова рече:

— Последните десет години животът ми бе само война и смърт. Следващите едва ли ще са по-различни. Но ако има ден, в който намерим мира… — Богове, тази дума. Толкова красива. — Ще е странно за всички ни. Аз лично не виждам защо хората на Олсбрук не биха приели благородник, прекарал години в битка с властта на Адарлан. Благородник, живял в нищета заради свободата.

— Вършил съм разни неща — каза Рен, — лоши неща.

Едион подозираше това от момента, в който Рен им даде адреса на опиумната бърлога.

— Кой не е? — отвърна той. И самата Елин… трябваше да го каже, но все още не желаеше Рен, Муртауг или който и да било да знаят нещо за нея. Това бе нейна история за разказване.

Едион разбра, че разговорът ще тръгне в лоша посока, когато Рен се напрегна и попита шепнешком:

— Какво смяташ да правиш с капитан Уестфол?

— В момента капитан Уестфол е полезен за мен и нашата кралица.

— А после…

— Когато времето настъпи, аз ще реша дали е безопасно да го оставим жив. — Рен отвори уста, ала Едион добави: — Така трябва да бъде. Така работя аз.

Дори и след като Каол бе спасил живота на Рен и му бе дал дом.

— Чудя се какво ли би казала кралицата за начина, по който работиш.

Едион му хвърли поглед, от който мнозина други биха побягнали. Но знаеше, че Рен не се страхува особено много от него, не и след всичко, което бе преживял и видял. Не и след като Едион бе убивал за него.

— Ако е умна, ще ме остави да свърша каквото трябва — каза Едион. — Ще ме използва като оръжието, което съм.

— Ако поиска да е твоя приятелка? И това ли ще й откажеш?

— Нищо не бих й отказал.

— Ако поиска да си неин крал?

— Достатъчно — оголи зъби Едион.

— Искаш ли да бъдеш крал?

Едион качи крака на покрива и се изправи.

— Искам единствено — изръмжа той — да видя народа си свободен и кралицата на трона й.

— Те изгориха Еленорогия трон, Едион. Той вече не съществува.

— Тогава ще съградя нов от костите на враговете ни!

Рен направи гримаса, докато се изправяше. Раните несъмнено му пречеха. Остана на разстояние — може и да не се страхуваше, но не бе глупак.

— Отговори ми. Искаш ли да си крал?

— Ако поиска, няма да откажа. — Самата истина.

— Това не е отговор.

Знаеше защо Рен го пита. Дори Едион бе наясно, че може да стане крал. С легиона и с принадлежността си към рода Ашривер, той щеше да е добър вариант. Един крал воин би разколебал всеки враг. Дори преди кралството им да падне, бе чувал слухове…

— Искам единствено — изръмжа Едион в лицето на Рен — да я видя отново. Само веднъж, ако боговете разрешат. Ако ми дадат повече, ще им благодаря през всеки ден от проклетия си живот! Засега обаче искам само да я видя, да се уверя, че е истинска, че е жива. Другото не ти влиза в работата.

Усети погледа на Рен, когато мина през вратата към апартамента отдолу.

* * *

Кръчмата бе пълна с войници, които се връщаха у дома в Адарлан. Жегата и миризмата на тела накара Каол да съжали, че Едион не е свършил това сам. Сега нямаше как да скрие, че двамата пият като приятели, а генералът се развика така, че всички войници да го чуят.

— По-добре да се крием под носа на всички, отколкото да се преструваме — промърмори Едион на Каол, когато още една безплатна напитка бе поставена на тяхната покрита с петна подгизнала маса, от войник, който се бе поклонил — наистина се бе поклонил — на Едион.

— За Вълка — каза белязаният мургав мъж, преди да се върне на масата при другарите си.

Едион вдигна чаша да поздрави мъжа и си спечели аплодисменти в отговор. В свирепата му усмивка нямаше преструвка. Не бе отнело дълго време на Едион да намери войниците, които Муртауг смяташе, че трябва да разпитат — войници, разположени на мястото, откъдето предполагаха, че е тръгнало заклинанието. Докато Едион търсеше точните хора, Каол се бе погрижил за собствените си задължения, които сега включваха и намирането на кандидат, който да го замести, както и опаковането на багажа за Аниел. Бе дошъл в Рифтхолд днес с извинението, че търси кой да пренесе първия му сандък с лични вещи — задача, която всъщност вече бе изпълнил. Не искаше да мисли какво щеше да каже майка му, когато сандъкът с книги пристигнеше в крепостта.

Каол не се престори, че му е приятно.

— Давай по същество — каза той.

Едион се изправи и вдигна чашата си. Помещението притихна, все едно всички ги бяха наблюдавали.

— Войници — каза той тихо и меко, с глас гробовен и благоговеен едновременно. Завъртя, все още вдигнал чашата. — За вашата кръв, за вашите белези, за всяка пукнатина в щита и драскотина по меча, за всеки приятел и всеки враг, загинал до вас… — Чашата се издигна по-високо, а Едион склони глава. Русата му коса блесна на слънцето. — За това, което сте дали и което предстои да дадете. Наздраве.

За един миг стаята прогърмя от викове и Каол разбра какво превръщаше Едион в заплаха, защо бе бог за тези хора и защо кралят търпеше дързостта му, със или без пръстен.

Едион не бе като благородниците, които си пиеха виното по замъците. Той целият бе метал и пот, седеше в тази воняща кръчма и пиеше бирата на войниците. Независимо дали бе истина, или не, те вярваха, че него го е грижа за тях, че се вслушва в тях. Пъчеха се от това, че е запомнил имената им, имената на техните съпруги и сестри, заспиваха уверени, че ги възприема като братя. Едион ги караше да вярват, че той би се бил и умрял за тях. Затова и те бяха готови да се бият и да умрат за него.

И Каол се уплаши, макар и не за себе си.

Уплаши се какво ще стане, когато Едион и Елин се съберат отново. Бе видял в нея същата жар, който караше хората да слушат него. Бе я видял как бе нахлула на среща на Съвета с главата на съветник Мълисън в ръце и се бе усмихнала на краля на Адарлан. Всички в залата бяха смаяни и ужасени от черния вихър, който представляваше тя. Двамата с Едион заедно, смъртоносни и работещи, за да съберат армия, да запалят пламъка в хората…

Уплаши се какво може да стане с кралството му.

Защото това все още бе неговото кралство. Работеше за Дориан, а не за Елин или Едион. Не знаеше къде го поставя това.

* * *

— Състезание! — извика Едион, седнал на пейката. Каол не бе мръднал по време на дългия час, в който генералът бе чукал халбата си с тези на половината мъже в стаята, като всеки бе имал времето да му разкаже историята си.

Когато на Едион му омръзна да бъде хвален от враговете си, а Ашриверските му очи пламнаха с блясък, който подсказа на Каол, че той мрази всички присъстващи, които ядяха хляб си от ръката му, генералът извика, че обявява състезание.

Имаше няколко предложения за надпиване, но Едион отново надигна чашата си и настъпи тишина.

— Този, който служи най-далеч, пие безплатно.

Чуха се викове от Банджали, Оринт, Мелисанде, Аниел, Ендовиер, но тогава…

— Я тихо! — Един стар и посивял войник се изправи. — Бия всички ви. — Той вдигна чашата си към генерала и извади пергамент от жилетката си. Документи за освобождаване. — Изкарах пет години в Нолл.

Право в десетката. Едион посочи празното място на масата си.

— Значи ще пиеш с нас, приятелю.

Помещението отново се изпълни с викове.

Нолл. Това бе петънце на картата в най-далечния край на Пустинния полуостров.

Мъжът седна. Преди Едион да може да вдигне и пръст към бармана, пред странника се появи нова чаша.

— Нолл, а? — попита Едион.

— Командир Йенсен от Двайсет и четвърти легион, сър.

— Колко хора бяха на служба при теб, командире?

— Две хиляди. Всичките се върнаха миналия месец. — Йенсен отпи от чашата си. — Пет години и всичко свърши просто така. — Той щракна с белязаните си дебели пръсти.

— Имате предвид, че Негово Величество не ви е предупредил предварително по никакъв начин?

— При цялото ми уважение, генерале… думичка не ни каза. Чух, че се местим, защото идват нови сили и вече не им трябваме.

Каол остана млъкнал и заслушан, както го бе инструктирал Едион.

— И защо така? Към друг легион ли ви причислява?

— Нямаме представа. Дори не каза кой заема мястото ни.

— Поне вече не си в Нолл — ухили се Едион.

Йенсен се загледа в питието си, но не и преди Каол да зърне сянката в очите му.

— Какво беше там? Неофициално, разбира се — попита Едион.

Усмивката на Йенсен бе угаснала. Когато вдигна очи, в погледа му нямаше светлина.

— Вулканите бяха активни и през цялото време бе тъмно заради пепелищата, които изпълваха въздуха. От пушеците постоянно ни болеше глава. Няколко души полудяха. Течеше ни кръв от носа. Получавахме храната си веднъж на месец, понякога по-рядко, в зависимост от сезона и това дали корабите са донесли доставките. Местните не можеха да прекосяват пустинята, все едно колко ги заплашвахме или подкупвахме.

— Мързеше ли ги?

— В Нолл няма нищо. Само кулата и градеца, който построихме около нея. Но вулканите са свещени. Преди десетина години, може би малко повече, ние явно…, е, не ние с хората ми, понеже не бях още там, но според слуховете кралят отвел легион във вулканите и осквернил храма. — Йенсен поклати глава. — Местните ни заплюваха заради това — дори хората, които не сме били там. По-късно сме построили кулата на Нолл. Местните проклели и нея. Винаги бяхме сами.

— Кула? — прошепна Каол и Едион му се намръщи. Йенсен отпи голяма глътка.

— Не че ни пускаха вътре…

— Хората, които полудяха — попита Едион с полуусмивка. — Какво точно стана с тях?

Сенките се върнаха и Йенсен се огледа около себе си. Не за да види кой слуша, а все едно търсеше изход от този разговор. После обаче погледна към генерала и каза:

— Според докладите, генерале, сме ги убили със стрела в гърлото. Чисто и ясно. Но всъщност…

— От тази маса няма да излезе и дума — приведе се Едион.

Йенсен кимна разсеяно.

— Истината е, че докато приготвяхме стрелците, лудите разбиваха собствените си черепи. Всеки път. Все едно не можеха да се отърват от болката.

Селена твърдеше, че Калтейн и Роланд са се оплаквали от главоболия, плод на магията, която кралят бе упражнил върху тях, на неговата ужасна сила. Самата тя му бе казала, че е получила ужасно главоболие, когато открила тайните килии под замъка. Подземия, които водеха до…

— Кулата. Казваш, че никога не са ви пускали в нея? — попита Каол, като пренебрегна предупредителния поглед на Едион.

— Нямаше врата. Изглеждаше декоративна. Ала аз я мразех. Всички я мразехме. Беше просто един ужасен черен камънак!

Като часовниковата кула в стъкления замък. Построена по същото време, ако не и няколко години по-рано.

— Какво ли са правели? — провлачено каза Едион. — За мен е излишен разход на ресурси.

В очите на човека имаше толкова много сенки, пълни с неразказани истории, за които Каол не смееше да пита. Командирът изпи чашата си и се изправи.

— Не знам какво са правели — нито в Нолл, нито в Амарот. Понякога пращахме хора по Западното море със съобщения между кулите и знаехме, че тяхната е подобна. Нямахме представа дори самите ние какво, по дяволите, правехме там. Нямаше с кого да се бием.

Амарот. Другата крепост и другият възможен източник за заклинанието според Муртауг. На север от Нолл. Но на същото разстояние от Рифтхолд. Три кули от черен камък. Образуващи екваториален триъгълник. Това явно бе част от магията.

Каол проследи ръба на чашата си. Беше се заклел да държи Дориан настрани от това. Да го остави на мира.

Нямаше как да провери теорията и не искаше да приближава и на три метра черната кула. Може би обаче можеше да направи проверката в малък мащаб. За да види дали е прав за това, което кралят е сторил. Но това значеше…

Че Дориан му трябва.