Сара Дж. Маас
Огнената наследница (10)

9

Манон Черноклюна стоеше на брега на придошлата от снега река. Стоеше със затворени очи, докато влажният вятър хапеше лицето й. Малко звуци й харесваха повече от стенанията на умиращи мъже, но вятърът бе един от тях.

Да се остави на вятъра бе най-близкото нещо до летене в днешно време — с изключение на редките сънища, в които отново се издигаше в облаците, а здравата й метла все още работеше. Не като сега, когато се бе превърнала в безполезна пръчка и бе прибрана в килера й в Крепостта на Черноклюните.

Десет години бяха минали от деня, в който за последен път вкуси от облаците и мъглата, яхнала вятъра. Днес щеше да бъде идеален ден за летене, със силен и опасен вятър. Днес щеше да се извиси в небесата.

Зад нея Майка Черноклюна все още говореше с огромния мъжага от кервана, който наричаше себе си херцог. Не бе съвпадение, че скоро след като напусна окървавените поля на Фенхароу, бе извикана от баба си. Не бе съвпадение и че са на около шейсет километра от границата с Адарлан.

Манон бе на пост, докато нейната баба, Върховната вещица от клана на Черноклюните, разговаряше с херцога край свирепата река Акантус. Останалите вещици бяха заели позиции около малкото укрепление. Бяха дванайсет, всички на възрастта на Манон, отгледани и обучавани заедно. Подобно на нея, не носеха оръжия, но явно херцогът разбираше, че Черноклюните нямат нужда от такива, за да бъдат смъртоносни.

За какво ти бе оръжие, когато ти самата си родена такова?

А когато си една от Тринадесетте на Манон, заедно с които тя се бе била и бе летяла последните сто години… понякога само името на клана бе достатъчно, за да накара врага да побегне. Тринадесетте не се славеха с милостта си. Или пък с грешни преценки.

Манон огледа въоръжените стражи около лагера. Половината наблюдаваха Черноклюните вещици, другите — херцога и баба й. Бе чест, че Върховната вещица бе повикала Тринадесетте, за да я охраняват. Нямаше нужда от други, щом те са наоколо.

Манон насочи вниманието си към най-близкия страж. Потта, нотката страх и тежкия аромат на умора плъзнаха край нея. По вида и миризмата прецени, че пътуват вече седмици наред. С тях имаше два затворнически фургона. От единия се носеше много характерен мъжки аромат, придружен от дъха на одеколон. Другият бе женски. И в двата имаше някаква нередна миризма.

Манон бе родена без душа, казваше баба й. Без душа и без сърце, такава, каквато трябваше да бъде една Черноклюна. Бе зла до мозъка на костите си. Въпреки това хората във фургона, както и дука, й се сториха сбъркани. Различни. Чужди.

Близкият страж се размърда неспокойно и тя му се усмихна. Ръката му се стегна около дръжката на меча.

Понеже й бе скучно, Манон отпусна челюст и разкри железните си зъби. Стражът направи крачка назад, а дишането му се учести. Острият мирис на страх се усили. С бялата си като луната коса, алабастрова кожа и златисти очи, тя бе смятана от някои злощастни мъже за красива като елфическа кралица. Те обаче разбираха прекалено късно, че красотата е само част от естествения й арсенал.

Но това правеше всичко толкова забавно.

В снега и мъртвата трева се чуха стъпки. Манон обърна гръб на треперещия страж и ревящата река Аркантус, за да види как баба й приближава.

След изчезването на магията нещо в остаряването им се бе объркало. Макар да бе на повече от столетие, допреди десет години Манон изглеждаше на не повече от шестнайсет. А днес — към края на двайсетте си години. Остаряваха като смъртни, осъзнаха всички в паника. А баба й…

Пищната обемна рокля на Майка Черноклюна се вееше като вода на вятъра. Лицето й бе обсипано от бръчици, сиви кичури прошарваха абаносовата коса. Върховната вещица на Черния клюн не бе просто красива. Бе съблазнителна. Дори сега, когато тленността съсухряше кожата й, в нея имаше нещо завладяващо.

— Трябва да вървим — каза Майка Черноклюна, крачейки на север, успоредно на реката. Зад тях мъжете на херцога се събраха около укреплението. Бе мъдро от страна на смъртните да внимават, когато Тринадесетте са наоколо. И им е скучно.

С едно кимване на брадичката си Манон събра Тринадесетте. Дванайсетте пазителки останаха на почтително разстояние зад нея и баба й. Стъпките им потъваха в зимната трева. Никоя от тях не намери нито една крочанка през месеците, в които обикаляха от град на град. Манон очакваше някакво наказание за това. Може би бичуване, може би счупване на пръстите. Нищо трайно, но пък щеше да е публично. Така наказваше баба й. Не бе важно самото наказание, а унижението.

Ала черните и със златни петънца очи на старицата, наследница на най-чистия клан на Черните клюнове, гледаха към северния хоризонт, към Оуквалдския лес и извисяващите се Планини на Белия зъб отвъд него. Поръсените със златно очи бяха най-голямата гордост на клана по причина, която Манон не си бе направила труда да научи. Когато баба й видя, че тези на Манон са чисто златни, матроната я измъкна от още топлия труп на дъщеря си и я обяви за своя наследница.

Баба й продължи да върви, но Манон не бързаше да я заговоря. Не искаше да изтръгнат езика от зъбите й.

— Ще отидем на север — каза баба й, след като укреплението изчезна в хълмовете зад тях. — Искам да пратиш три от Тринадесетте на юг, на запад и на изток. Трябва да намерят нашите сестри и да им кажат, че се събираме във Ферианската падина. Всяка Черноклюна. Не искам да пропуснат нито една вещица.

Днес всяка вещица бе част от сборище и сама по себе си пазителка. След падането на Западното кралство, когато бяха започнали да се борят със зъби и нокти за оцеляването си, всяка Черноклюна, Жълтонога и Синьокръвна трябваше да е готова за бой. За да върне земите си или да умре за народа си. Самата Манон не бе стъпвала в някогашното Вещерско кралство, не бе виждала нито руините, нито зелените полета, простиращи се до западното море. Никоя от Тринадесетте не го бе виждала. Всички те бяха бегълки и скитници, все заради проклятието на последната крочанска кралица, издъхнала на онова прословуто бойно поле.

Матроната продължи, все така загледана в планините:

— Ако пазителките ти видят вещици от другите кланове, трябва да кажат и на тях да се съберат в Падината. Без битки и провокации. Просто да се разпространи.

Железните зъби на баба й заблестяха на следобедното слънце. Като всяка от древните вещици — онези, родени в кралството и борели се в Алианса на Железните зъби срещу кралиците на Крочан, — Майка Черноклюна винаги бе с оголени зъби. Манон никога не я бе виждала да ги скрива.

Манон преглътна въпросите си. Ферианската падина — смъртоносната и опустошена земя между Планините на Белия зъб и Планините Рюн — бе един от малкото проходи, водещи от плодородните източни земи към западната пустош.

Манон бе минавала през заснежения лабиринт от пещери и клисури пеш — само веднъж, заедно с Тринадесетте и още две сборища вещици, малко след като магията бе изчезнала и те се бяха почувствали слепи, глухи и оглупели от внезапната си тленност.

Половината вещици загинаха в Падината. Тринадесетте оцеляха с мъка, а Манон едва не изгуби ръката си в една ледена пещера. Бе я запазила само заради бързите си реакции и намесата на Астерин, втората по старшинство в групата им, а също и заради грубата сила на третата, Сорел.

Ферианската падина. Не се бе връщала в нея оттогава. Последните месеци се говореше, че там има неща, по-лоши и от вещиците.

— Баба Жълтонога е мъртва.

Манон се обърна рязко към баба си, която се бе усмихнала леко.

— Убита е в Рифтхолд. Херцогът ми го предаде. Никой не знае как и защо.

— Крочанки?

— Може би. — Усмивката на Майка Черноклюна се разшири и разкри още повече железните, на места ръждясали зъби. — Кралят на Адарлан ни покани във Ферианската падина. Каза, че там ни очаква подарък.

Манон се замисли за свирепия смъртоносен крал, решен да завладее целия свят. Отговорността й както към сборището, така и като наследница, бе да опази баба си жива. Инстинктът й бе да търси заплаха на всяка крачка.

— Това може да е капан. Събере ли ни на едно място, ще е способен да ни унищожи. Като нищо може да работи с крочанките. Или дори с клана на Синята кръв. Те винаги са искали да застанат начело на Железните зъби.

— Не, не мисля — измърка Майка Черноклюна. Бездънните й черни очи засияха. — Кралят ни направи предложение. На нас и на всички вещици от клановете на Железните зъби.

Манон зачака, макар че бе готова да изкорми някого от нетърпение.

— На краля му трябват ездачи — каза Майка Черноклюна, загледана в хоризонта. — Ездачи за неговите уивърни. За въздушна кавалерия. През всичките тези години ги е отглеждал в Падината.

Бе минало много време, прекалено много, но Манон усети как нишките на съдбата се затягат около тях.

— Когато приключим, ще ни остави да задържим уивърните. За да си върнем Пустошта от смъртните свине, които сега живеят там.

Дива радост мина през сърцето на Манон, остра като нож. Тя проследи погледа на матроната към хоризонта, към върховете на планините, където още царуваше зимата. Да полети отново, да профучи през проходите, да лови плячката така, както бе родена да го прави.

Не с метла, наистина.

Но и с уивърн не звучеше никак, никак лошо.