Сара Дж. Маас
Огнената наследница (55)

54

Пристигането му бе отбелязано с тромпети. Последвани от тишина, когато хората на Оринт изпълниха улиците, водещи до белия дворец. Това бе първият слънчев ден от няколко седмици. Снегът по калдъръмените улици се бе стопил, макар във вятъра да се носеше още слаб полъх на зима, достатъчен, че кралят на Адарлан и цялата му огромна група да са облечени в кожи, покриващи броните им.

Знамената им в златно и алено обаче се вееха на силния вятър, а златните им дръжки сияеха ярко като броните на носещите ги, които вървяха в края на групата. Тя гледаше как приближават от един балконите на тронната зала. Едион бе до нея и не спираше да обсъжда конете, броните, оръжията, както и самия крал на Адарлан, който яздеше най-отпред на огромен боен кон. Зад него имаше пони, яздено от по-малка фигура.

— Сополивият му син — каза й Едион.

Целият замък бе притихнал. Всички се суетяха нервно наоколо. Баща й бе изключително нервен на закуска, майка й — разсеяна, а целият двор — настръхнал и много по въоръжен от нормалното. Само вуйчо й си бе същият — Орлон й се бе усмихнал днес, бе казал, че изглежда много добре в синята си рокля и със златната корона и бе подръпнал една от скоро оформените й къдрици. Никой не й бе казал защо е нужно това посещение, но тя знаеше, че е важно, понеже дори Едион бе облечен с чисти дрехи, носеше корона и имаше нов кинжал, който подхвърляше във въздуха.

— Едион, Елин — изсъска някой от вътрешността на стаята. Това бе лейди Мериън, най-добрата приятелка и прислужница на майка й. — Елате на подиума.

Зад симпатичната жена надничаше чернокосата глава на дъщеря й Елида. Момичето бе прекалено тихо и крехко, та Елин да се занимава с нея. А бавачката й лейди Мериън непрестанно гушкаше дъщеря си.

— Миши топки — изпсува Едион. Мериън пламна от гняв, ала не го смъмри. Това бе доказателство, че днешният ден е различен, дори опасен.

Стомахът й се сви. Накрая обаче последва лейди Мериън и кацна до малкия си трон, разположен до този на баща й. Едион я следваше по петите и застана до нея, изпънал рамене и вдигнал глава. Вече неин защитник и воин.

Целият Оринт притихна, когато кралят на Адарлан влезе в планинския дом.

* * *

Тя мразеше краля на Адарлан.

Той не се усмихна. Нито когато влезе в тронната зала, за да поздрави родителите и чичо й, нито когато представи големия си син, престолонаследника Дориан Хавилиард, нито даже когато влязоха в голямата зала за най-огромния пир, който бе виждала. Бе я погледнал само два пъти досега — първият път, когато се запознаваха и задържа погледа си върху нея толкова дълго, че баща й бе настоял да разбере какво толкова интересно има в дъщеря му и целият двор се бе напрегнал. Това обаче не го бе накарало да сведе поглед. Мразеше белязаното му жестоко лице и козината, с която се бе наметнал, мразеше начина, по който пренебрегваше тъмнокосия си син, застанал като красива кукличка до него с маниери толкова елегантни и изящни, че движенията на бледите му ръце напомняха летенето на малки птички.

Кралят я бе погледнал втори път, когато тя застана на масата, на няколко стола от него, обкръжена от лейди Мериън и Едион. Под роклята на лейди Мериън имаше кинжали — знаеше го, защото непрекъснато се удряше в тях. Лорд Кал, съпругът на лейди Мериън, седеше зад съпругата си, целият напрегнат.

Елида, заедно с останалите си деца, бе изпроводена по стълбите. Само Елин, Едион и принц Дориан бяха допуснати тук. Едион се пъчеше от гордост и едвам сдържа яда си, когато кралят на Адарлан я погледна отново, все едно можеше да види костите й.

След това кралят потъна в разговор с родителите и чичо й, а също и с останалите благородници в двора, които бяха насядали около кралското семейство.

Знаеше, че придворните не поемат никакви рискове, когато тя, родителите или чичо й са наоколо. Дори сега видя как по време на разговорите очите на най-близките приятели на баща й шарят към прозорците и вратите.

Останалата част от залата бе пълна с гости от Адарлан и другите от двора на Орлон, заедно с някои богати търговци от градове, които искаха да имат контакти с новата империя. Вниманието й обаче бе привлечено от принца, който изглеждаше напълно пренебрегнат от краля и собствените си придворни, натикан в ъгъла близо до нея и Едион.

„Храни се толкова красиво“ — помисли си тя, докато го наблюдаваше как реже печеното си пиле. И парченце не падаше настрани, и троха не се търкулваше по пода. Тя имаше добри маниери, за разлика от Едион, който беше безнадежден случай. Чинията му бе пълна с кокали и навсякъде около него имаше трохи, дори по нейната рокля. Тя го бе изритала заради това, но вниманието му бе изцяло привлечено от кралското семейство на масата.

Затова и тя, и престолонаследникът бяха пренебрегнати. Отново погледна към момчето, което май беше на нейната възраст. Кожата му бе бяла, а черната коса — грижливо сресана. Сапфирените му очи се вдигнаха от чинията, за да срещнат нейните.

— Храниш се като изискана дама — каза му тя.

Той сви устни и бузите му пламнаха. Куин, капитанът на стражата на вуйчо й, се задави, докато отпиваше от водата си.

Принцът погледна към баща си — който все още разговаряше с вуйчо й, — преди да отговори. Не търсеше одобрението му. Беше го страх.

— Храня се като принц — отвърна тихо.

— Няма нужда да режеш хляба си с нож и вилица — заяви тя. Главата леко я заболя, след което усети прилив на топлина. Не обърна внимание. Залата бе гореща, тъй като по някаква причина бяха затворили прозорците.

— Тук на север — продължи тя, когато ножът и вилицата на принца останаха на мястото си върху покривката — няма нужда да си толкова официален. Нямаме обичай да се правим на важни.

Хен, един от хората на Куин, се закашля нарочно на няколко метра от нея. Сякаш можеше да го чуе как казва „според накъдрената госпожичка, която заплашва, че ще ни одере живи, ако й оцапаме рокличката“.

Тя хвърли сърдит поглед към Хен, след което върна вниманието си на чуждоземния принц. Той отново се бе съсредоточил в храната, все едно очакваше да го пренебрегнат и в останалата част от вечерта. Изглеждаше й толкова самотен, че каза:

— Ако искаш, мога да стана твоя приятелка.

Никой от мъжете около тях нито се изкашля, нито каза нещо.

— Имам си приятел — вирна брадичка Дориан. — Един ден той ще е лорд на Аниел. Той е най-добрият воин на света!

Тя се съмняваше, че това твърдение ще хареса на Едион, но братовчед й остана съсредоточен в яденето си. Съжали, че си е отворила устата. Дори безполезният чужд принц си имаше приятели. Главоболието й се усили. Тя отпи от водата си. Водата винаги охлаждаше пламъците в нея.

Главоболието й обаче се усили рязко, докато протягаше ръце към чашата си.

— Принцесо? — каза Куин. Той винаги забелязваше пръв тези неща.

Тя премигна. Черни петна избиха пред очите й. Ала болката спря.

Не, не спря. Само направи пауза. След която… удари право между очите й и стегна главата й, сякаш се опитва да влезе вътре. Елин потърка чело. Гърлото й се стегна. Тя се протегна към водата, сещайки се за успокоителния й хлад, точно както я бяха учили придворните и учителите й. Но магията бушуваше в стомаха й. Пламтеше. Всеки пулс на болка я правеше по-лоша.

— Принцесо! — повтори Куин.

Тя се изправи на крака и коленете й се огънаха. Чернотата в погледа й се усили с всеки удар на болката и тя се олюля. Отдалече, все едно се намираше под вода, чу как лейди Мериън вика името й. Прислужницата се протегна към нея, ала тя искаше хладния допир на майка си.

Майка й се обърна от мястото си с изопнато лице. Златните обеци отразиха светлината. Тя протегна ръка и я извика при себе си:

— Какво има, Огнено сърце?

— Лошо ми е — отвърна тя. Едвам изговори думите. Стисна облечената в кадифе ръка на майка си, за да се успокои и за да не поддадат краката й.

— Какво не е наред? — попита майка й и постави ръка на челото й. Изкриви лице от тревога, след което погледна към баща й, който наблюдаваше от стола си до краля на Адарлан.

— Гори цялата — прошепна тя. Внезапно лейди Мериън се появи зад нея. Майка й вдигна очи. — Нека лечителят отиде в стаята й.

Мериън веднага излезе с бързане през страничната врата.

Не й трябваше лечител. Тя стисна ръката на майка си, за да й каже това. Но магията се надигна и тя не можа да продума. Майка й изсъска, след което отстъпи назад. От мястото, където бе стиснала роклята й, се издигаше пушек.

— Елин…

Главата я заболя още по-силно. А после…

Нещо в мозъка й се завъртя. Червей на мрака, търсещ път навън. Магията й започна да бушува в опитите си да излезе, да гори, да спаси и двете, но…

— Елин…

— Излез — изграчи тя, хванала се за слепоочията, докато отстъпваше от масата. Двама от чуждестранните лордове хванаха Дориан и го изведоха от стаята.

Магията й се надигна като жребец, когато червеят увеличи натиска.

— Елин! — Баща й вече бе на крака и с изваден меч. Половината от останалите също се бяха изправили, но тя вдигна ръка да ги спре. Да ги предупреди.

Изригнаха сини пламъци. Двама души се приведоха навреме, за да ги избегнат, всички други скочиха на крака, а опразнените им столове се подпалиха.

Червеят щеше да се слее с ума й и никога да не я пусне. Тя се хвана за главата, а магията й запищя, толкова шумно, че можеше да разруши света. След това самата тя пламна, жива колона от тюркоазен огън. Зарида, а тъмният червей продължи да дълбае стените на ума й.

Над собствения си глас, над виковете в залата чу как баща й извиква заповед към майка й, която бе на колене, протегнала ръце към нея:

— Направи го, Евалин!

Колоната пламък се нажежи до такава степен, че хората започнаха да бягат. Очите на майка й срещнаха нейните, пълни с отчаяние и болка.

След това я заля стена от вода. Прикова я към камъните, нахлу в гърлото и очите й, задави я. Вече нямаше въздух за пламъка, само вода и ледена прегръдка.

Кралят на Адарлан я погледна за трети път.

И се усмихна.

* * *

Принцовете на Валгите изпитваха удоволствие от този спомен, от ужаса и болката й. Докато се спряха да му се насладят, Селена разбра истината. Онази вечер кралят на Адарлан бе използвал силата си срещу нея. Родителите й нямаше как да знаят кой е отговорен за тъмния червей, който бе изчезнал веднага щом тя бе изгубила съзнание. Нямаше как да знаят, че червеят е човекът, седнал до тях.

Четвъртият принц, живеещ в Нарок, се появи, за да каже:

— Войниците почти превзеха тунела. Бъдете готови да се придвижите скоро. — Почувства как той надвисва над нея и я наблюдава. — Намерихте ми награда, която ще заинтересува господаря ми. Не я похабявайте. Само си хапнете от нея.

Тя се опита да се ужаси — да изпита нещо, каквото и да е, при мисълта за това къде ще я отведат, но не почувства нищо, когато принцовете измърмориха съгласието си. Споменът продължи.

* * *

Майка й смяташе, че това е нападение от Майев, грубо напомняне за дълга, който имаше към нея. Трябваше да я накара да се почувства уязвима. В часовете след това Елин се отпусна в ледената баня до спалнята си и използва елфическите си уши, за да подслуша родителите си и придворните им, които разговаряха в гостната на имението.

Трябваше да е Майев. Нямаше кой друг да направи подобно нещо или да знае колко пагубна ще е такава демонстрация пред краля на Адарлан, който и без това ненавиждаше магията.

Не искаше да приказва, дори след като се възстанови дотолкова, че да може да ходи, говори и да се държи като принцеса. Настоявайки, че нормалността ще помогне, следващия следобед майка й я накара отиде на чай с принц Дориан. Внимателно я наблюдаваха и пазеха, а Едион стоеше между тях. Когато съвършените маниери на Дориан му изневериха и той разля чай върху новата й рокля, тя се наслади на добро шоу, докато Едион го заплашваше, че ще го набие.

На нея обаче не й пукаше за принца, за чая или за роклята. Едвам стигна спалнята си, а през нощта сънува червея, нахлул в ума й. Събуди се с писъци и пламъци в устата.

Призори родителите й я изведоха от замъка и се насочиха към имението им на два дни разстояние оттам. Лечителят каза, че чуждестранните им гости вероятно й бяха причинили твърде голям стрес. Той предложи на лейди Мериън да я отведе, но родителите й настояха те да го сторят. Вуйчо й одобри това. Кралят на Адарлан явно нямаше желание да остане в замъка, ако магията й вилнееше неконтролирана.

Едион остана в Оринт, а родителите й обещаха, че той ще се върне, когато тя отново е добре. Елин знаеше, че е заради неговата безопасност. Лейди Мериън отиде с тях и остави съпруга си и Елида в двореца. Пак за тяхна безопасност.

Тя бе едно малко чудовище. Което трябваше да удържат и наблюдават.

Родителите й спореха първите две нощи в имението, а лейди Мериън остана да й прави компания. Четеше й приказки, решеше косата й, разказваше й за дома си в Перант. Мериън бе работила като перачка в двореца от дете. Но когато Евалин пристигнала, бяха станали приятелки, най-вече защото принцесата бе изцапала любимата риза на новия си съпруг с мастило и искала да го изчисти, преди той да забележи.

Евалин скоро направи Мериън своя придворна, а после лорд Локан се върна от патрула си на южната граница. Красивият Кал Локан, който някак бе станал най-мърлявият човек в замъка и постоянно се нуждаеше от съветите на Мериън как да махне различни петна. Който един ден поиска слугинята, едно незаконнородено дете, да стане негова съпруга и господарка на Перант, второто по големина господарство в Терасен. Две години по-късно тя го дари с Елида, наследница на Перант.

Елин обожаваше историите на Мериън. Те я крепяха през следващите няколко дни, когато зимата бе сковала света и караше имението да скърца.

През онази нощ, когато майка й влезе в спалнята, къщата отново скърцаше от вятъра. Стаята далеч не бе така величествена както тази в двореца, но си я биваше. Прекарваха тук само лятото, тъй като стените на къщата бяха прекалено тънки за зимата, а пък пътищата — прекалено опасни. Това, че бяха дошли…

— Още ли не си заспала? — попита майка й.

Лейди Мериън стана от леглото. Каза няколко топли думи и излезе, като се усмихна и на двете. Майка й седна до нея на матрака и прошепна над главата й:

— Съжалявам. — За кошмарите, в които се бе давила, потъвайки в ледената вода. — Толкова съжалявам, Огнено сърце.

Тя притисна глава в гърдите на майка си и се наслади на топлината.

— Още ли те е страх да заспиваш?

Тя кимна и се притисна по-силно.

— В такъв случай имам подарък за теб. — Когато не помръдна, майка й попита: — Не искаш ли да го видиш?

Тя поклати глава. Не искаше подаръци.

— Но той ще те пази от злото. Винаги.

Тя вдигна глава и видя как майка й се усмихва и вади тежка златна верижка с кръгъл медальон изпод нощницата си, за да й го подаде.

Елин погледна към Амулета, а после, ококорила очи, и към майка си.

Амулетът на Оринт. Най-ценното притежание на дома им. Кръглият му диск бе с размера на дланта й, а на небесносинята повърхност бе изобразен бял елен от рог, дар от Господаря на гората. Между извитите му рога имаше пламтяща корона от злато, безсмъртна звезда, която бдеше над тях и сочеше пътя към Терасен. Познаваше всеки сантиметър от амулета, бе прокарвала пръсти по него безброй пъти и бе запомнила формата на символите, нарисувани на гърба му. Символи на странен език, който никой не можеше да си спомни.

— Когато беше във Вендлин, татко даде това за теб. Да те пази. — Усмивката остана. — А преди това вуйчо му го даде на него, когато навърши пълнолетие. Това е дар, който се дава на членове от семейството, които се нуждаят от напътствията му.

Бе твърде смаяна, за да възрази, когато майка й й постави амулета. Той увисна почти до пъпа й. Топла и приятна тежест.

— Не го сваляй никога. Не го губи. — Целуна я по челото. — Носи го и знай, че си обичана, Огнено сърце, че си в безопасност, че ето тази сила…

Тя постави ръка на сърцето й. — … Само тя има значение. Където и да идеш, Елин — прошепна, — колкото и далеч да е, сърцето ти ще те отведе до дома.

* * *

Бе изгубила Амулета на Оринт. Същата тази нощ. Не можеше да го понесе. Опита се да помоли принцовете на Валгите да я отърват от мъките й, като я изсмучат цялата, ала тук нямаше глас.

Часове след като получи Амулета на Оринт от майка си, бурята връхлетя.

Това бе буря на неестествена чернота. Почувства я като ужасяващо чудовище, което натиска ума й. Родителите й останаха в несвяст заедно с всички останали в имението, макар въздухът да се изпълни от странна миризма.

Притисна Амулета до гърдите си, когато се събуди в пълен мрак. Гръмотевици отекваха навън. Помоли се на който бог чуваше. Амулетът обаче не й даде сила или кураж. Остана си свита в стаята на родителите й, черна като собствената й, освен прозореца, който хлопаше на плющящия дъжд и вятър.

Дъждът се бе просмукал навсякъде, но те бяха уморени от грижите за нея и от тревожността, която се мъчеха да прикрият. Затова затвори прозореца вместо тях и се сви във влажното им легло, така че да не ги събуди. Те не се протегнаха към нея, не попитаха какво не е наред. Леглото бе толкова студено — повече от нейното. Смърдеше на мед и желязо. Вонята не й хареса.

Когато се събуди от писъка на слугинята, миризмата бе навсякъде.

Лейди Мериън бе влязла с очи, ококорени, но ясни. Не погледна към мъртвите си приятели, а отиде право до леглото и се приведе през трупа на Евалин. Придворната бе малка и с нежни кости, но някак я вдигна от родителите й, притисна я силно и я изведе от стаята. Малкото слуги в имението бяха изпаднали в паника и търсеха помощ, която бе на поне ден от тях. Неколцина избягаха. Лейди Мериън остана.

Остана и я изкъпа, като й помогна да свали студената окървавена нощница. Не разговаряха. Дори не опитаха. Лейди Мериън я изкъпа, а когато бе суха и чиста я отнесе в студената кухня. Остави я на дългата маса, напъха я под една завивка и запали огнището.

Този ден Елин не проговори. Нямаше какво да каже. Дори да простене.

Един от малцината останали слуги нахлу, за да извика в празната къща, че Орлон също е загинал. Убит в леглото си по същия начин. Лейди Мериън излезе от кухнята с оголени зъби, преди мъжът да успее да влезе. Не слушаше, докато жената не му удари един шамар и не го изпрати да потърси помощ — истинска, а не под формата на безполезни новини.

Семейството й бе избито. Нямаше връщане от смъртта, а родителите й… Какво бяха направили слугите с техните… техните…

Трепереше толкова силно, че завивката падна. Не можеше да спре зъбите си да тракат. Бе чудо, че остана на стола. Това не можеше да бъде истина. Бе нов кошмар. Щеше да се събуди, баща й щеше да я погали по косата, майка й щеше да я чака усмихната. Щеше да се събуди в Оринт и…

Топлата завивка се уви отново около нея, а лейди Мериън я прибра в скута си и я разлюля.

— Зная. Няма да си тръгна. Ще остана с теб, докато пристигне помощ. Утре ще са тук. Лорд Локан, капитан Куин, твоят Едион… всички ще са тук още утре. Може би дори на сутринта. — Ала лейди Мериън също трепереше. — Зная — повтаряше тя отново и отново, — зная.

Огънят угасна заедно с риданията на Мериън. Зачакаха прегърнати на онзи кухненски стол зората и другите, които може би щяха да помогнат.

Отвън се чу тропане на копита. Леко, но светът бе така притихнал, че успяха да чуят самотния кон. Все още бе тъмно. Лейди Мериън огледа кухненските прозорци и се заслуша в коня, който бавно стъпваше наоколо, докато…

Скриха се под масата, а Мериън я притисна до замръзналия под и я покри с деликатното си тяло. Конят се отправи към притъмнелия вход на къщата.

Входът, защото… кухненската светлина подсказваше, че вътре има някого. Входът бе по-добър за промъкване… за да довършат започнатото от миналата нощ.

— Елин — прошепна Мериън. Малките й силни ръце намериха лицето й, принудиха я да погледне към пребледнелите като сняг черти, към кървавочервените устни. — Чуй ме, Елин. — Мериън се бе задъхала, ала гласът й някак остана равен. — Ще бягаш към реката. Помниш ли пътя до моста?

Тесният въжен мост над клисурата над бушуващата река Флорин. Тя кимна.

— Браво на момичето ми. Прекоси моста. Помниш ли празната ферма надолу по пътя? Скрий се там. Не излизай. Не оставяй да те види непознат. Дори ако кажат, че са ти приятели. Чакай придворните. Те ще те намерят.

Тя отново трепереше. Мериън обаче стисна раменете й.

— Ще ти спечеля колкото време мога, Елин. Каквото и да чуеш, каквото и да видиш, не поглеждай назад. Не спирай, докато не си намериш скривалище.

Тя поклати глава. Плачеше беззвучно. Предната врата изскърца и някой бързо влезе вътре.

Лейди Мериън измъкна кинжала от ботуша си. Той светна на бледата светлина.

— Кажа ли ти да бягаш, бягай, Елин! Разбираш ли ме?

Не я разбираше и не искаше да я разбира, но кимна.

Лейди Мериън я целуна по челото.

— Кажи на моята Елида — изхлипа, — кажи й, че я обичам много.

Меки стъпки долетяха от предната част на къщата.

— А сега бягай — избута я Мериън в нощта.

Вратата зад нея се затвори. Тя остана сама в студения тъмен въздух и близо до дърветата, които водеха към моста. Затича се. Краката й бяха като от олово, голите й нозе се одраха. Но стигна дърветата, когато от къщата се чу трясък. Хвана се за едно дърво, коленете й се подгънаха. Видя лейди Мериън на отворения прозорец, застанала пред огромен закачулен мъж. Бе извадила кинжали, ала ръцете й трепереха.

— Няма да я намериш тук.

Мъжът отвърна нещо, което накара Мериън да отстъпи към вратата. Не за да бяга, а за да я препречи.

Бе толкова мъничка, особено срещу него.

— Тя е едно дете! — изкрещя Мериън. Никога не бе чувала такъв вик. Пълен с гняв, отвращение и отчаяние. Мериън вдигна кинжалите си, точно както нейният съпруг й бе показвал отново и отново.

Трябваше да помогне, не да се крие сред дърветата. Бе се научила да държи нож, а също и малък меч. Трябваше да помогне.

Мъжът се стрелна към Мериън, но тя отскочи, а после нападна, като размахваше кинжалите и хапеше.

Тогава обаче нещо се счупи — по такъв начин, че тя разбра, че няма връщане назад нито за нея, нито за лейди Мериън. Мъжът сграбчи придворната и я хвърли към масата. Чу се пукот на кости, а после мечът му се спусна към главата й. Пръсна кръв.

Знаеше достатъчно за смъртта. Разбираше, че ако ти отрежат главата, всичко свършва. Знаеше, че лейди Мериън, която бе обичала съпруга и дъщеричката си толкова много, си бе отишла. Това се наричаше саможертва.

Тя побягна. Сред голите дървета, през храсталаците, които разкъсваха дрехите и косите й. Мъжът дори не прикри звука от стъпките си, а отвори вратата на кухнята, яхна коня си и препусна подире й. Тропотът на копитата бе толкова силен, че отекна в цялата гора. Все едно конят бе чудовище.

Спъна се в един корен и падна на земята. Реката, придошла от топящите се снегове, ревеше в далечината. Бе толкова близо, но… глезенът й поддаде — бе се оплел. Дръпна коренищата, които я бяха хванали. Покапа кръв. Когато нищо не стана, тя заби нокти в калната земя. Пръстите й пламнаха.

Чу се изтегляне на меч от ножница. Земята се разтърси от тропота на копитата на коня.

По-близо.

И още по-близо.

Саможертвата бе била напразна.

Това мразеше повече от самата смърт. Че саможертвата на лейди Мериън беше станала напразна. Тя задраска по земята и задърпа коренищата, а после…

Мънички очи блеснаха в тъмното, малки пръстчета разплетоха корените. Кракът й се измъкна и тя се изправи. Нямаше възможност да благодари на Малките хора, които вече бяха изчезнали. Можеше само да бяга, макар и на куц крак. Мъжът бе толкова близо. Орловата папрат шумолеше в краката й, ала тя знаеше пътя. Бе идвала тук толкова много пъти, че мракът не бе пречка.

Само трябваше да стигне моста. Конят му не можеше да пресече, а тя бе достатъчно бърза, за да го надбяга. Малките хора можеха да й помогнат отново. Само трябваше да стигне моста.

Дърветата свършиха, ревът на реката стана оглушителен. Бе толкова близо. Повече чу и усети, отколкото видя как конят му излиза от дърветата зад нея, а мечът му изсвистява, за да отсече главата й.

Двете перила на моста сияеха в безлунната нощ. Мостът. Бе стигнала. Деляха я метри. Няколко крачки…

Топлият дъх на коня облиза врата й, когато тя се метна напред и падна на дървените дъски.

Падна.

Не бе пропуснала.

Той бе срязал моста.

Това бе последната й мисъл, докато се носеше надолу толкова бързо, че дори не можа да извика, преди да се озове в ледената вода.

Точно както в кошмарите си.

* * *

Моментът.

Този момент, в който лейди Мериън бе избрала последната надежда на кралството пред себе си и пред съпруга си и дъщеря си, които напразно щяха да я чакат да се завърне.

Този момент бе прекършил всичко, което Елин Галантиус бе и можеше да бъде.

Селена лежеше на земята — на дъното на света, на дъното на ада. Това бе моментът, срещу който не можеше да се изправи. Срещу който не бе дръзвала да се изправи.

Дори тогава бе разбрала на каква саможертва е свидетел.

След като падна във водата, имаше и още. Но тези спомени бяха неясни, смес от лед, черна вода и странни светлини, а после не помнеше нищо, докато Аробин не се бе привел над нея на обраслия с тръстики бряг, някъде далеч. Събуди се в странно легло в студен замък. Амулетът на Оринт бе потънал в реката. Каквато и магия да бе притежавал, каквато и защита да й бе давал, с нея бе свършено през онази нощ.

Следваше процеса на извайването на страха, гнева и отчаянието в нещо друго. После бе омразата — омразата, която я бе съградила, която я бе движила, която бе потиснала спомените в гроб, който никога не бе посмявала да отвори. Бе използвала саможертвата на лейди Мериън, за да се превърне в чудовище, почти толкова лошо, като онова, убило самата лейди Мериън и собственото й семейство.

Затова не смееше да се върне у дома. Затова не можеше да го стори.

Не бе проверявала кой е загинал през онези седмици на кланета или през годините след това. Знаеше, че лорд Локан е екзекутиран. Куин и хората му — също. И толкова много от онези деца… светлинки, които бе трябвало да опази. Тя ги бе провалила.

Селена се притисна в земята.

Това не бе успяла да каже на Каол, на Дориан или на Елена. И когато Нехемия уреди собствената си смърт, за да я накара да действа… това бе поредната безсмислена саможертва.

Оказа се, че не може да потъне в земята. Под нея нямаше нищо. Нямаше къде да се скрие от тази истина.

Не знаеше колко дълго е лежала на дъното, но най-накрая принцовете на Валгите започнаха отново, сенки на омраза, които вървяха от спомен на спомен, все едно обираха огризките от пир. Тук хапнат, там пийнат. Дори не я поглеждаха. Бяха спечелили. Бе доволна от това — нека вземеха каквото искат. Нека Нарок я отведеше в Адарлан. Нека я хвърлеше в краката на краля.

Но тогава чу шумолене на крака и малка и гладка ръка посегна към нея. Това не бе ръката на Каол, на Сам или дори на Нехемия. Не техни бяха и тъжните тюркоазени очи.

Опряла буза в мъха, младата принцеса от миналото й — Елин Галантиус — протягаше ръка.

— Ставай — каза тихо тя.

Селена поклати глава.

Елин се протегна към нея, за да прекоси границата в основата на света.

— Ставай.

Това бе обещание за по-добър живот, по-добър свят.

Принцовете на Валгите се сепнаха.

Бе пропиляла живота си, както и саможертвата на Мериън. Онези изклани роби го доказваха. Тя не бе отишла там навреме.

— Ставай — каза някой зад младата принцеса. Сам. Стоеше точно така, че да може да го види, и се усмихваше леко.

— Ставай — обади се гласът на жена. Нехемия.

— Ставай. — Два гласа едновременно. Родителите й. Лицата им бяха сериозни, ала очите им светеха. С тях бе и чичо й, сложил короната на Терасен върху сребристата си коса.

— Ставай — каза й нежно той.

Един по един, те изникнаха от мъглата като сенки. Лицата на хората, които бе обичала с огненото си сърце. Накрая дойде лейди Мериън, усмихната зад съпруга си.

— Ставай — прошепна тя. Гласът й бе пълен с цялата надежда на света, за дъщерята, която никога повече нямаше да види.

Мракът потрепери.

Елин застана до нея с протегната ръка. Принцовете на Валгите се обърнаха. Докато демоните се движеха, майка й пристъпи напред. С лице, коса и тяло, толкова подобни на нейните.

— Ти си едно разочарование — изсъска тя.

— Ти си всичко, което мразих на света — скръсти ръце баща й.

Чичо й, все още с еленовата корона, отдавна станала на пепел:

— По-добре да беше умряла, вместо да позориш паметта ни и да предадеш народа си.

Гласовете се сляха в едно.

— Предателка. Убийца. Лъжкиня. Крадла. Страхливка.

Отново и отново се гънеха, досущ както червея на краля на Адарлан.

Кралят не го бе сторил само с цел да се предизвика суматоха и да я нарани. Искаше да раздели семейството им, да ги изведе от замъка, да снеме обвиненията от Адарлан, да направи нещата да изглеждат като друг вид атака.

Тя се бе обвинявала, че ги е отвела до имението, за да ги убият. Но кралят бе планирал всичко, всеки дребен детайл. Освен това, че тя ще оцелее. Може би защото силата на Амулета наистина я бе спасила.

— Ела с нас — прошепна семейството й, — ела с нас във вечния мрак.

Те се протегнаха към нея с разкривени и потънали в сенките лица. И все пак дори изкривените от омраза лица… тя продължаваше да обича. Нищо, че я презираха, макар да я болеше от това. Обичаше ги толкова, че съскането заглъхна и те изчезнаха като дим и оставиха само Елин, легнала до нея както през цялото време.

Погледна към лицето на Елин, което някога бе носила, към протегнатата й ръка, малка и без белези. Тъмнината на Валгите потръпна.

Под нея имаше здрава земя, мъх и трева. Това не бе адът, а земя. Земята на нейното кралство, зелена, планинска, непоклатима като народа й. Нейният народ.

Народът, който чакаше десет години. Можеше да види покритите със снегове Еленови рога, плетеницата на Оуквалдския лес и… Оринт, града на знанията и светлината, някога колона на силата, неин дом.

Отново щеше да стане такъв. Нямаше да допусне тази светлина да угасне.

Щеше да изпълни света с нея, с тази светлина и с дарбата си. Щеше да освети мрака така ярко, че всички, които са ранени, изгубени или пречупени, да намерят пътя. Фар за всички, потънали в бездната. Чудовище не можеше да победи друго чудовище, а само да го замени. Светлината единствена можеше да прогони мрака.

Не се страхуваше.

Щеше да претвори света наново, за тях, за тези, които обичаше с това славно горящо сърце — свят така брилянтен и цветущ, че когато отново ги срещне в отвъдното, да не се срамува. Щеше да го построи за своя народ, за всички, които бяха оцелели и които нямаше да изостави. Щеше да им създаде кралство, каквото никога не бе имало, дори това да отнемеше живота й.

Тя бе тяхната кралица. Не можеше да им даде нещо по-малко.

Елин Галантиус й се усмихна, все още с протегната ръка.

— Изправи се — рече принцесата.

Селена се протегна през земята между тях и докосна с пръсти ръката на Елин.

И се изправи.