Сара Дж. Маас
Огнената наследница (12)

11

Замръзнала и посиняла от треперенето през нощта, Селена се събуди призори в жалката си стаичка, за да намери малка кутийка от слонова кост пред вратата. Бе пълна с мехлем, който ухаеше на мента и розмарин, а под него имаше бележка с внимателно изписани букви.

„Заслужи си го. Майев ти пожелава скорошно възстановяване.“

Селена изсумтя при мисълта за конското, което Роуан бе получил — колко ли го бе стреснало то, за да й изпрати подарък? Тя намаза подутата си устна с мехлема. Огледа се в парчето огледало на петна над шкафа и видя, че не е в най-добрата си форма. Никога повече нямаше да пие вино и да яде тегия. Или да изкарва повече от ден без баня.

Явно Роуан би се съгласил, тъй като бе оставил няколко стомни вода, малко сапун и нови дрехи — бяло бельо, свободна риза, светлосива туника и наметало, подобно на онова, което бе носила предишния ден. Макар и простичък, платът бе дебел и с добро качество.

Селена се изкъпа, доколкото можа, като трепереше от студа, процеждащ се от мъгливата гора навън. Внезапно почувства носталгия към огромния басейн в замъка. Бързо се изсуши и се намъкна в дрехите си, доволна от това, че са плътни.

Зъбите й не спираха да тракат. Не бяха спрели цяла нощ. А сега мократа коса не помагаше, дори и след като я сплете на плитка. Обу високите си до коляното ботуши и върза дебелия червен колан на кръста си колкото се може по-здраво, без да пречи на подвижността й. Надяваше се да си предаде някаква форма, но…

Намръщи се пред огледалото. Бе отслабнала и лицето й изглеждаше толкова кухо, колкото се и чувстваше. Дори косата й бе изгубила цвета си и висеше някак безжизнено. Мехлемът бе оправил подутината на устната й, но не и цвета й. Поне бе чиста. Макар и замръзнала и прекалено добре облечена за работа в кухнята. Тя въздъхна, свали колана и наметалото и ги остави на леглото. Богове, ръцете й бяха толкова студени, че пръстенът й се плъзгаше по пръста. Знаеше, че е грешка, но въпреки това погледна към аметиста, тъмен на светлината на утрото.

Какво ли щеше да каже Каол за това? В крайна сметка, бе тук заради него. Не само на това място, но и в това душевно състояние — постоянната умора, болката в сърцето. Не бе виновен за смъртта на Нехемия, принцесата я бе организирала сама. Но пазеше тайни от Селена. Бе предпочел краля. Макар да твърдеше, че я обича, служеше вярно на онова чудовище. Може би бе постъпила глупаво, че го бе допуснала до себе си, че си бе помечтала за свят, в който може да пренебрегне факта, че той е капитан, служещ на мъжа, разбил живота й не един, а няколко пъти.

Болката в гърдите й се усили до степен, че дишането й се учести. Застина за миг, облегна се назад и потъна в мъглата на душата си, а после се насочи към вратата.

* * *

Едно от предимствата на слугинската работа бе, че кухнята е топла. Дори гореща. В голямата тухлена фурна и в камината беше напален жарък огън, който прогони сутрешната мъгла, която се плъзгаше от дърветата отвъд реда прозорци над медните мивки. В кухнята имаше само още двама души — прегърбен старец, който наглеждаше бълбукащите гърнета над огъня в камината, и младеж на дървена маса, която разделяше кухнята на две. Той режеше лук и наблюдаваше нещо, което приличаше на хляб. Хлябът ухаеше прекрасно. Какво ли обаче имаше в гърнетата?

Въпреки безумно ранния час веселото бърборене на младежа отекваше в камъните на стълбището. Той обаче притихна и заедно с другия мъж спряха работа, когато Роуан влезе в кухнята. Елфическият принц я бе чакал долу в коридора, скръстил ръце и вече отегчен. Животинските му очи обаче се бяха присвили, все едно се надяваше тя да закъснее и да му даде повод да я накаже. Като безсмъртен, той имаше безкрайно търпение и изобретателност, когато трябваше да измисля обидни наказания.

Роуан се обърна към стареца край огнището, като стоеше толкова неподвижно, че Селена се запита дали се е научил да го прави, или си е роден така.

— Имате нова слугиня за сутрешната смяна. След закуска я вземам за остатъка от деня.

Очевидно това, че не поздравява, не бе лично отношение към нея. Погледна я с повдигнати вежди и тя прочете думите в очите му толкова ясно, все едно ги бе изрекъл. „Искаше да останеш неразпозната, затова давай, принцесо. Представи се с каквото име искаш.“

Поне я бе чул снощи.

— Елентия — успя да изрече тя. — Казвам се Елентия.

Стомахът й се сви. За щастие Роуан не изсумтя. Щеше да го изкорми, или поне да се опита да го направи, ако се подиграеше на името, дадено й от Нехемия.

Старецът се затътри напред и избърса кривите си ръце в бялата престилка. Кафявите му дрехи бяха прости и износени, кърпени на места, и явно имаше някакъв проблем с лявото си коляно. Бялата му коса обаче бе стегната на опашка и разкриваше смуглото му лице. Той се поклони леко.

— Благодарни сме за допълнителната помощ, принце. — Той насочи към Селена кафявите си като лешници очи и я изгледа изпитателно. — В кухня работила ли си?

След всичко, което бе сторила, и всички хора, които бе видяла, бе принудена да каже „не“.

— Дано тогава си пъргава и се учиш бързо — отвърна той.

— Ще дам най-доброто от себе си.

Това явно бе достатъчно за Роуан, който излезе, като пристъпваше тихо и с движения, издаващи грация и сила. Само като го погледна, Селена разбра, че вчера е сдържал силата на ударите си. Стига да искаше, можеше да й счупи челюстта.

— Аз съм Емрис — рече старецът, изтича към фурната и взе една дълга дървена лопата, за да извади кафявия хляб. С поздравите бе свършено. Нямаше да й се усмихват и да й се правят на мили. Но ушите му…

Мелез. Заострени и подаващи се от бялата коса, ушите издаващи елфическата му кръв.

— Това е Лука — каза старецът и посочи младежа на масата. Макар железните гърнета и тенджери, висящи от тавана, да го закриваха, той се усмихна широко на Селена. Имаше къдрава коса, стърчаща на всички страни. Изглеждаше поне две години по-малък от нея, тъй като още бе съвсем кльощав. Явно нямаше дрехи по мярка, предвид колко къси бяха ръкавите на кафявата му туника.

— Боя се, че двамата ще си споделяте доста слугинска работа.

— Много е гадно — обади се Лука и подсмръкна от лука, който режеше, — но се свиква. Освен с ранното ставане. — Емрис изгледа момчето кръвнишки и Лука добави: — Поне сме в добра компания.

Тя се опита да му кимне учтиво и огледа обстановката. Зад Лука имаше второ каменно стълбище, което се издигаше в спирала високо нагоре, а също и два внушителни шкафа, натъпкани до пръсване с чинии и чаши. Горната половина на дървената врата край прозорците бе отворена и разкриваше стена от дървета и мъгла, издигаща се над малката тревиста полянка. Отвъд тях мегалитите бдяха като вечни пазители.

Забеляза, че Емрис изучава ръцете й, затова ги протегна, въпреки белезите.

— Вече са съсипани, така че няма да ме видиш да ридая за някой счупен нокът.

— Майчице. Какво ти се е случило?

Но Селена видя, че старецът събира парченцата от пъзела, още докато говореше — акцента на Селена, подутата устна и сенките под очите й.

— Адарлан се отразява така на хората. — Ножът на Лука падна на масата, но Селена не отклони очи от стареца. — Дай ми каквато работа искаш. Няма значение.

Нека Роуан си мислеше, че е глезена и егоистична. Такава си беше, но искаше болящи мускули и с ръце с мехури, за да си легне толкова изтощена, че да не сънува, да не мисли или чувства каквото и да е.

Емрис изцъка с език. В очите на стареца имаше толкова съжаление, че Селена се изкуши да му откъсне главата. Той каза:

— Просто нарежи останалия лук. Лука, ти се заеми с хляба. Аз почвам яхнията.

Селена зае мястото, което Лука бе освободил на края на масата, като мина покрай огромното огнище — гигантско и издялано от древен камък, украсен със символи и странни лица. Дори дръжките на мангала бяха оформени като изправени фигури, а отгоре върху тънката рамка на камината имаше девет железни статуетки. Богове и богини.

Селена бързо отклони поглед от двете жени в центъра — едната бе с корона звезда и въоръжена с лък и колчан стрели, а другата бе с полиран бронзов диск във вдигнати ръце. Можеше да се закълне, че я гледат.

* * *

Закуската беше истинска лудница.

Когато лъчите на зората осветиха прозорците със златиста светлина, в кухнята настана хаос. Хора започнаха да влизат и излизат. Те не бяха слуги, а просто уморени хора, които си вършеха работата или помагаха, защото го смятаха за редно. Големият съд с яйца, картофи и зеленчуци изчезна веднага, след като ги оставиха на масата. Бе понесен нагоре по стълбите към място, което сигурно бе столова. Каните с вода, мляко и още, боговете знаеха какво, също бяха грабнати. Селена бе представена на няколко души, но повечето дори не я погледнаха.

Това бе приятна промяна в сравнение с обичайните погледи на ужас и на шепота, съпътствали последните десет години от живота й. Имаше чувството, че Роуан няма да издаде самоличността й, дори и само защото точно като нея мразеше да говори с останалите. В кухнята, където режеше зеленчуци и миеше чинии, тя бе никоя и се радваше на това.

Тъпият нож обаче се превърна в кошмар, когато трябваше да нареже гъбите, праза и лавината картофи. Никой, освен може би всевиждащият Емрис не забеляза колко хубаво се справя. Някой просто ги събра и хвърли в чинията, след което й нареди да нареже нещо друго.

А после нищо. Всички, освен двамата й колеги, изчезнаха нагоре по стълбите със сънени смехове и охкания, придружени от дрънченето на съдове. Прегладняла, Селена погледна с копнеж към останалата храна, тъкмо когато забеляза, че Лука я зяпа.

— Давай — ухили се той, преди да отиде да помогне на Емрис с един голям железен казан, който трябваше да отнесат до мивката. Въпреки врявата през последния час, Лука бе успял да заговори всички, влезли в кухнята, а гласът и смехът му се разнасяха над тракането на гърнетата и излаяните заповеди. — Доста време ще си над тия съдове, затова хапни сега.

И наистина ги очакваше кула от съдове край мивката. Само казанът щеше да отнеме цяла вечност. Затова Селена се отпусна на масата, сипа си малко яйца и картофи, изпи чаша чай и се зае със закуската си.

Всъщност направо я омете. Бе великолепна. За броени мигове бе изяла две пържени филийки с яйца и се бе заела с пържените картофи. Които вървяха абсурдно добре с яйцата. Заряза чая заради най-вкусното мляко, което бе пила някога. Не че някога бе пила мляко, тъй като в Рифтхолд бе карала на по-силни напитки, но…

Вдигна очи от чинията и видя как Емрис и Лука я гледат, потресени, от огнището.

— Мили богове — каза старецът и отиде до масата. — Кога за последно си яла?

Толкова хубава храна? Преди много време. И понеже очакваше Роуан да се домъкне по някое време, не искаше да остава гладна. Трябваха й сили за обучението. За магическото обучение. Което сигурно щеше да бъде ужасно, но тя щеше да се справи. За да изпълни своята част от сделката с Майев и да спази клетвата си към Нехемия. Внезапно апетитът й отмина и тя остави вилицата.

— Съжалявам — каза тя.

— О, яж си, колкото искаш — каза Емрис. — За един готвач няма нещо по-хубаво от това да види, че някой харесва гозбите му.

Каза го с толкова хумор и топлота, че сърцето й се сви.

Как ли щяха да реагират, ако знаеха какви неща е вършила? Колко кръв е проляла, как е измъчвала Грейв, режейки го къс по къс, как е изкормила Арчър? Как бе провалила приятелката си. И не само нея.

Бяха забележимо по-тихи, когато седнаха. Не я разпитваха, което бе страхотно, тъй като не й бе до приказки. Едва ли щеше да се задържи още дълго тук. Емрис и Лука говореха един с друг за обучението със стражите, което очакваше днес момчето на бойниците, за пайовете с месо, които готвачът смяташе да направи за обяд, за предстоящите пролетни дъждове, които можеха да съсипят фестивала за Белтейн, както бе станало миналата година. Тъй обикновени неща, за които човек да говори и да се тревожи. Държаха се толкова добре един с друг — като семейство.

Не бяха покварени от зла империя, от години жестокости, робия и кръвопролития. Почти можеше да види душите им, наредени една до друга тук, в кухнята. Техните — светли и чисти, нейната — пукащ черен пламък.

„Не се оставяй да бъдеш угасена.“ Последните думи, които Нехемия й бе изрекла онази нощ в тунелите. Селена разрови храната в чинията си. Не бе познавала никого, чийто живот да не е в сянката на Адарлан. Едвам помнеше броените години преди континента да бъде заробен — когато Терасен все още бе свободен.

Не можеше да си спомни какво е да бъде свободна.

Почувства как под нея се отваря бездна, толкова голяма, че трябваше да помръдне, за да не потъне в нея.

Накани се да започне с чиниите, когато Лука се обади от масата.

— Трябва да си или много важна, или с много лош късмет, щом Роуан ще те обучава за Доранел.

По-правилната дума беше прокълната, но тя реши да си затвори устата. Емрис гледаше с предпазлив интерес.

— Затова те обучават, нали?

— Не си ли и ти обучаван за същото? — Думите прозвучаха по-грубо, отколкото очакваше.

— Е да — отвърна Лука. — Но ме очакват години, докато разбера дали отговарям на изискванията.

Години. Години? Майев не можеше да очаква от нея да изкара тук толкова много. Тя погледна към Емрис.

— А твоето обучение колко време продължи?

Старецът изсумтя.

— Бях на петнайсет, като дойдох тук, работих им едно десет години, но така и не ме одобриха. Решиха, че съм твърде обикновен. После прецених, че е по-добре да имам дом и кухня тук, отколкото да ме гледат отвисоко в Доранел до края на дните ми. Това, че моят вречен се чувстваше по същия начин, не навреди. Скоро ще го срещнеш. Винаги идва да открадне малко храна за себе си и хората си.

Той се изкикоти и Лука се ухили.

Вречен, а не съпруг. Елфите се вричаха един на друг завинаги и това бе по-силно от брака на смъртните, продължаваше и след смъртта. Селена попита:

— Значи всички тук са мелези?

Лука замръзна, но успя да се усмихне.

— Само чистокръвните елфи ни наричат така. Ние предпочитаме термина полуелфи. Но да, повечето от нас са рожби на смъртни майки. Бащите ни така и не разбрали, че ни зачеват. По-даровитите ги водят в Доранел, но ние, обикновените… хората не ни обичат много, затова идваме тук, в Мъглив рид, или в някоя от другите гранични крепости. Малцина получават разрешение да отидат в Доранел. Но повечето просто пристигат, за да живеят с останалите. — Очите на Лука се спряха на ушите й. — Ти май имаш повече човешко, отколкото елфическо в себе си.

— Защото не съм полуелф. — Не искаше да споделя подробности.

— Да не си превръщенка? — попита Лука. Емрис го погледна предупредително.

— А ти? — отвърна тя.

— О, не. Никой от нас не го може. Ако можехме, вероятно щяхме да сме с останалите даровити, които Майев колекционира.

— Полека, Лука — изръмжа Емрис.

— Майев не го отрича, защо ми е аз да го правя? Така казват и Бас, и останалите. Но все пак някои пазители имат вторични форми — като Малакай, вречения на Емрис. Тук са, понеже така са избрали.

Не бе изненадана, че Майев се интересува само от даровитите и заключва останалите по крепостите си.

— И никой от вас няма… дарби.

— За магията ли говориш? — усмихна се Лука. — Не, никой. Чух, че вашият континент винаги имал повече и по-разнообразни вълшебства. Вярно ли е обаче, че там всички са изчезнали?

Тя кимна. Лука подсвирна. Отвори уста да зададе още някакъв въпрос, но тя не бе в настроение, затова попита:

— Някой в крепостта владее ли магията?

Може би щяха да й кажат какво може да очаква от Роуан и Майев.

— Някои — сви рамене Лука, — ама само от скучния вид. Да карат зеленчуците да растат, да намират вода, да вали дъжд. Не че имаме нужда от последното.

Значи нямаше да могат да й помогнат с Роуан и Майев. Чудно.

— Но — продължи Лука — никой не владее нещо вълнуващо. Като превръщането в друго същество или контролирането на огъня… — Стомахът й се сви. — Или дарбата на оракул. Имахме една жена с дива магия, дойде преди две години. Можеше да прави каквото си иска, да призовава всеки елемент. Остана тук за седмица, преди Майев да я извика в Доранел. Никой повече не я видя. Жалко, защото беше хубавица. Но тук е като навсякъде, онези, които владеят слаби елементални сили, ги държат на село.

Емрис изцъка с език.

— Помоли се на боговете да не пуснат гръм отгоре ти за тези думи. — Лука изсумтя и завъртя очи, но Емрис продължи да го хока, като размаха чашата си в неговата посока. — Тези дарби са ни дадени преди много време и са ни трябвали за оцеляването. Предават се от поколение на поколение. Разбира се, че са свързани с елементите, иначе щяха да изчезнат.

Селена погледна към железните фигури на камината. Понечи да спомене, че някои вярваха, че боговете също се бяха сродявали с древните хора и по този начин им бяха дали от магията си, но… това щеше да отнеме твърде много приказки.

Наклони глава на една страна.

— Какво знаете за Роуан? На колко години е? — Колкото повече научеше, толкова по-добре.

Емрис сви набръчканите си ръце около чашата.

— Той е от малкото чистокръвни, които идват в Мъглив рид редовно. Докладва разни неща на Майев, но е много саможив, не остава за през нощта. Понякога идва с други като него, шестима, които служат на кралицата като военачалници или шпиони. Никога не говорят с нас, но всички сме чували слухове къде отиват и какво правят. Познавам Роуан още откакто дойдох тук. Не че го познавам истински. Понякога го няма цели години, през които служи на Нейно Величество. Не знам дали някой знае колко стар е всъщност. Когато бях на петнайсет, старците го познаваха от деца, така че… е много стар.

— И е проклет като пепелянка — обади се Лука.

— Дръж си езика — стрелна го предупредително с очи Емрис. След това се озърна към вратите, все едно Роуан можеше да е там.

Когато погледът му се върна към Селена, изглеждаше пълен с тревога.

— Признавам, че вероятно няма да ти е леко.

— Той е студенокръвен убиец садист, стига да поиска — добави Лука. — Най-злият от личната клика воини на Майев. Така казват.

И това не бе голяма изненада. Фактът, че има още петима като него обаче, беше.

— Ще се справя — каза тихо тя.

— Не ни дават да учим Древния език, докато не влезем в Доранел — отвърна Лука, — но чувам, че татуировката му е с имената на всички хора, които е убил.

— Мълчи! — скара му се Емрис.

— Не е като да се прави, че не е така. — Лука се намръщи на Селена. — Помисли дали Доранел си струва. Тук не е толкова лошо.

Тя обаче бе уморена от приказки.

— Ще се справя — повтори тя. Майев не можеше да я държи тук години. В противен случай Селена щеше да избяга. И да намери друг начин, по който да спре краля.

Лука отвори уста, но Емрис отново му изшътка. Погледът му се спря на белязаните й ръце.

— Остави я на мира.

Лука започна да бъбри за времето, а Селена се насочи към планината чинии. Докато ги миеше, потъна в ритъм, все едно чистеше оръжията си на онзи кораб.

Звуците от кухнята заглъхнаха и тя се остави да потъне надолу, към ужасната мисъл, която ехтеше в главата й отново и отново. Че не помни какво е да бъде свободна.