Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870


26

След онази нощ в гробницата Каол не бе чувал и виждал нито генерала, нито принца. Според хората му принцът прекарвал по-голямата част от времето си в катакомбите на лечителите, ухажвайки някои от младите момичета там. Дразнеше се на себе си, но част от него бе облекчена да чуе това. Дориан поне разговаряше с някого.

Бездната, появила се между тях, си струваше. За Дориан, дори никога да не му простеше. За Селена, дори никога да не се върнеше. Макар да му се искаше, ако го направи, да бъде Селена, а не Елин… Но си струваше.

Седмица мина преди отново да се види с Едион и да получи информацията, която не беше заради появата на Дориан. След като той ги бе проследил толкова лесно, явно гробницата не бе най-доброто място за срещи. Имаше обаче едно, където рискът щеше да бъде минимален. Селена му го бе завещала заедно с адреса.

Тайният апартамент над склада бе недокоснат, макар някой да си бе направил труда да покрие богатските мебели. Да дръпне чаршафа над един от тях бе като да научи повече за това коя е била Селена преди Ендовиер. Доказателство, че отдавна има вкус към скъпото. Бе му казала веднъж, че някога е закупила това място, за да има какво да нарече свой дом. Място извън Асасинската крепост, където бе отгледана. Бе вложила всяко свое петаче в него. Бе й необходимо заради чувството на свобода, което й даваше. Той можеше да остави чаршафите и вероятно трябваше, но… бе любопитен.

Апартаментът се състоеше от две спални, всяка — със своя баня. Имаше още кухня, хол с мек и удобен диван пред мраморна камина и два огромни кадифени стола. Останалата част от хола бе запълнена от дъбова маса за хранене, около която можеха да се наредят осем души. Върху нея все още имаше съдове — чинии от порцелан и сребро, отдавна изгубили блясъка си. Те бяха единственото свидетелство, че апартаментът не е бил докоснат откакто някой — по всяка вероятност Аробин Хамел — бе наредил да запечатат мястото.

Аробин Хамел, Кралят Асасин. Каол стисна зъби, когато свали и последния бял чаршаф от гардероба в коридора. Последните няколко дни бе мислил много за стария учител на Селена. Аробин бе достатъчно умен, за да разбере какво е намерил в лицето на сирачето, появило се след изчезването на принцесата от Терасен, чието тяло бе изгубено в замръзналата река Флорин.

Ако Аробин бе знаел, ако й бе направил нещо… белегът върху китката на Селена блесна пред него. Бе я принудил да счупи собствената си ръка. Кой знае колко жестокости още бе извършил, за които Селена дори не му бе споменала. А най-лошото от всичко…

Каол никога не бе попитал Селена защо след спечелването на шампионската титла не бе намерила учителя си и не го бе насекла на парчета заради това, което бе сторил с любимия й Сам Кортланд. Аробин бе наредил да измъчват и убият Сам, а след това бе измислил капан за Селена. При щракването му тя се бе озовала в Ендовиер. Аробин явно бе очаквал някой ден да си я върне и затова бе оставил апартамента недокоснат. Бе искал тя да гние в Ендовиер, докато реши да я измъкне и тя да допълзи обратно при него като вярно куче.

Бе нейно право, каза си Каол — да реши кога и как да убие Аробин. А също и на Едион. Дори двамата благородници от Терасен имаха повече право от него да поискат главата на Аробин. Въпреки това Каол не знаеше дали ще може да се сдържи, ако някога го види.

Дървеното стълбище при входната врата изскърца. Каол изтегли веднага меча си. Чу се ниско двойно подсвирване. Той се отпусна, макар и леко, след което изсвири в отговор. Остана с изваден меч, докато Едион не влезе през вратата, също оголил оръжие.

— Питах се дали ще дойдеш сам, или с група от хората си в сенките — каза вместо поздрав Едион и прибра меча си.

— И аз така — изгледа го Каол.

Едион се разходи из апартамента. Свирепото изражение на лицето му стана тревожно, после — замечтано и тъжно. Каол се сети, че това място е първото нещо, което той вижда от братовчедка си. Тези неща бяха нейни. Тя бе избрала всичко, от фигурките върху камината до зелените салфетки и старата кухненска маса, нащърбена и одраскана сякаш от безкрайни удари с нож.

Едион спря в центъра на стаята и огледа всичко. Може би за да види дали наистина има скрити сили, които дебнат, но…

Каол промърмори нещо, че трябва да иде до банята, и му остави личното пространство, което му бе необходимо.

* * *

Това бе нейният апартамент. Независимо дали приемаше, или мразеше миналото си, бе оцветила масата в хола с цветовете на Терасен — зелено и сребристо. Масата и фигурката на елен върху камината бяха може би единствените доказателства, които тя пазеше. За които може би я бе грижа.

Всичко бе цветно и подредено с вкус, все едно апартаментът бе направен, за да прекарваш нощи край огъня, излегнат на дивана. И имаше толкова много книги — по рафтовете, върху масите зад дивана, на купчина по цялата дължина на стаята, стигаща от килима до скрития зад завеси прозорец.

Умна, образована, културна, ако се съдеше по дрънкулките. Имаше вещи от всички кралства, все едно си бе вземала спомени от всяко място, което е посещавала. Стаята бе карта за приключенията й, която показваше съвсем различен човек. Елин бе жива. И не бе стояла в бездействие.

Кухнята бе малка, но уютна и… богове. Имаше охладителна кутия. Капитанът бе споменал, че тя е известен асасин, но не му бе казал, че е богата. Всички тези кървави пари и нещата, които бе закупила с тях, само показваха какво бе загубила. И какво той не бе успял да защити.

Бе станала убийца, при това добра, ако съдеше по апартамента. Спалнята й бе дори по-екстравагантна. Имаше огромен креват с матрак, който приличаше на облак, и постлана с мраморни плочки баня, която имаше собствен водопровод. Гардеробът не се бе променил. Братовчедка му винаги си бе падала по хубавите дрехи. Едион извади тъмносиня туника със злато по ръбовете и копчета, които блестяха на светлината на факлите. Това бяха дрехи за жена. И ароматът, който се носеше в апартамента, напомняше на жена. Подобен на този, който Едион си спомняше от детството, но увит в загадки и тайни усмивки.

За елфическите му сетива бе невъзможно да не забележи и да не реагира. Едион се опря на стената на гардеробната и се загледа в роклите и бижутата, вече покрити с прах. Не си позволи да помисли какво е направил в миналото, за хората, които е унищожил, за бойните полета, които бе напуснал, покрит с чужда кръв. Смяташе, че е изгубил всичко в деня, в който Елин бе загинала. Заслужаваше наказание за провала си. Но Елин…

Едион прокара ръце през косата си, преди да излезе в хола. Елин щеше да се върне от Вендлин, независимо в какво вярваше капитанът. И тогава…

С всеки свой дъх Едион уви миризмата й около сърцето и душата си. Върнеше ли се тя, никога нямаше да я изостави.

* * *

Едион се отпусна на едно от креслата край камината, когато Каол каза:

— Мисля, че чаках достатъчно, за да чуя какво имаш да кажеш за магията. Дано да ми е полезно.

— Независимо от това, което знам, магията не бива да е основният ти план за действие или защита.

— Видях как кралицата ти разцепва земята на две със силите си — отвърна Каол. — Не ми казвай, че това няма да доведе до обрат на бойното поле и че нямаш нужда от него. Или от хора като нея.

— Тя няма да приближава бойните полета — изръмжа тихо Едион.

Каол силно се съмняваше в това, макар да се надяваше. На Едион вероятно щеше да му се наложи да върже Селена за трона, ако искаше да й попречи да се бие в първите редици за народа си.

— Просто ми кажи.

Едион въздъхна и се загледа в огъня, все едно бе далечен хоризонт.

— По времето, когато магията изчезна, кладите и екзекуциите вече бяха започнали. В онзи ден, когато това се случи, си мислех, че птиците просто бягат от войниците или си търсят мърша. Бях заключен в една от стаите на кулата по заповед на краля. През повечето време не смеех да поглеждам през прозореца, защото не исках да виждам какво се случва в града под нас, но в деня, в който погледнах нагоре, от птиците идваше такъв страшен шум… После… — Едион поклати глава. — Нещо ги накара всичките да полетят първо в една посока, а после — в друга. И тогава започнаха писъците. Чух, че някои хора са умрели на място, все едно им е била прерязана артерия.

Едион простря една карта на ниската масичка между тях и постави мазолестия си пръст върху Оринт.

— Имаше две вълни птици. Първата отиде на север-северозапад. — Той прокара неясна линия. — От кулата можех да виждам достатъчно надалече, че да разбера, че част от тях идват от юга — повечето от нашите птици не се движеха особено. Втората вълна обаче ги накара всичките да отлетят на север и на изток, все едно нещо от центъра на земята ги бе избутало натам.

Каол посочи Перант, втория по големина град в Терасен.

— От тук?

— Още по на юг. — Едион избута ръката на Каол. — Ендовиер или дори по-надолу.

— Не може да виждаш толкова надалече.

— Не, но господарите воини от двора ме бяха накарали да запомня птиците в Оуквалдския лес и техните призиви за лов и бой. И имаше птици, летящи към нас, които по принцип живеят само в твоята страна. Броях ги, за да се разсея, докато… — Настъпи пауза, все едно Едион не искаше да изрича това. — Не си спомням да съм чувал каквито и да е птици от трите южни кралства.

Каол начерта груба линия, която започна от Рифтхолд и продължи към планините до Ферианската падина.

— Сякаш нещо се е изстреляло от тази посока.

— Чак при втората вълна магията изчезна. — Едион повдигна вежда. — Не помниш ли този ден?

— Бях си тук. Ако някой е почувствал болка, го е скрил. Магията е незаконна в Адарлан от десетилетия. Какво се опитваш да ми кажеш, Едион?

— Ами, Муртауг и Рен са имали подобни преживявания.

Тогава генералът му разказа друга история. Как подобно на Едион, Рен и Муртауг са видели полудели местни животни и две вълни от нещо в деня, в който магията бе изчезнала. Те обаче се намирали в южната част на континента, току-що пристигнали в Залива на Черепа.

Чак преди шест месеца, когато се върнали в града заради лъжите на Арчър Фин, започнали да мислят за магията и да търсят начин да прекършат властта, която кралят има над тяхната кралица. След като сравнили спомените си с тези на другите бунтовници в Рифтхолд, осъзнали, че и те са изпитали нещо подобно. В търсене на пълната картина, намерили търговец от Пустинния полуостров, който бил готов да говори — човек от Ксандрия, изненадващо честен, въпреки работата си като контрабандист.

„Някога имах астерионска кобила. Откраднах я от господаря на Ксандрия.“

Разбира се, че Селена бе посещавала Пустинния полуостров. И си бе търсила белята. Въпреки болката в сърцето си Каол се усмихна на спомена, докато Едион му разказваше какво е чул Муртауг от търговеца. Не две, а цели три вълни минали през пустинята в деня, в който магията изчезнала.

Първата се спуснала от север. Търговецът бил с господаря на Ксандрия в крепостта му високо над града и видял лек тръс, който накарал червените пясъци да се разлюлеят. Втората дошла от югозапад и минала през тях като пясъчна буря. Последната дошла от същия източник във вътрешността на земята, който Едион помнеше. Секунди по-късно магията си отишла, хората излезли с писъци по улиците, а седмица по-късно господарят на Ксандрия наредил да избият всички познати или регистрирани вълшебници в града му. И писъците се променили.

Едион се усмихна лукаво, когато завърши:

— Муртауг обаче е открил още нещо. Ще се видим след три дни.

Каол се размърда на стола си.

— Това ли е? Само толкова ли знаеш? Заради това ли ме командваше последните две седмици?

— Ти не си ми казал всичко. Защо аз трябва да го правя?

— Дадох ти важна информация, която променя света — процеди Каол през зъби, — а ти ми разказа приказки.

Очите на Едион блеснаха със смъртоносна светлина.

— Ще ти е интересно да чуеш историите на Рен и Муртауг.

На Каол не му се чакаше толкова дълго, но имаше два официални обяда и една вечеря преди това, като се очакваше да присъства на всичките. И да представи пред краля схемата за охраната на събитията.

След миг Едион попита:

— Как издържаш да работиш за него? Как се преструваш, че не знаеш какво прави това копеле? Какво е причинил на невинните хора и на жената, която твърдиш, че обичаш?

— Правя каквото трябва.

Така или иначе, не смяташе, че Едион ще го разбере.

— Кажи ми тогава защо един капитан на стражата, адарлански лорд при това, помага на врага. Това е единственото, които искам да знам от теб днес.

Каол искаше да каже, че предвид всичко, което е разкрил, не му дължи нищо повече. Вместо това обаче рече:

— Докато растях, ми разказваха, че сме донесли мир и цивилизация на континента. Напоследък разбрах каква опашата лъжа е това.

— Значи знаеш за трудовите лагери, за кланетата!

— Лесно е да те лъжат, когато не познаваш тези хора лично. — Но белезите на Селена, избитите хора на Нехемия… — Лесно е да вярваш на краля, когато ти каже, че хората в Ендовиер заслужават да са там, защото са искали да избият невинни адарлански семейства.

— А колко от народа ти биха застанали срещу краля, ако и те научат истината? Дали ще се замислят какво е да избият тяхното семейство, тяхното село? Да ги заробят, изколят? Колко биха застанали с нас, ако научат за силата, която принцът притежава? Ако този принц застане до нас?

Каол не знаеше. Не бе сигурен, че има желание да знае. Що се отнася до Дориан… не би поискал това от приятеля си. Нямаше право да го очаква. Целта му бе да опази Дориан жив. Дори да им костваше приятелството, не искаше да замесва Дориан в това.

Никога.

* * *

Изминалата седмица бе страшна и чудесна за Дориан. Страшна, защото още двама души знаеха тайната му и защото вървеше по толкова тънка линия с контрола на магията си, ставаща все по-неконтролируема с всеки изминал ден.

Чудесна, защото всеки следобед посещаваше затворената работна стая, която Сорша бе открила ниско в катакомбите и където никой нямаше да ги намери. Донесе книги от боговете знаеха къде, билки, растения, соли и прахове. Всеки ден изследваха, тренираха и размишляваха.

Нямаше много книги за овладяването на такава сила. Сорша му каза, че били изгорени. Но тя гледаше на магията като на болест — ако намереше правилните канали, които да блокира, щеше да успее да я задържи. Ако не, можеха да му дадат лекарства, с които да овладее емоциите си. Тази идея не му харесваше, нито пък на нея. Бе успокоително обаче, че има и такава възможност.

По час всеки ден бе всичко, което можеха да си разрешат. Но по време на този час Дориан отново се чувстваше себе си. Не изкривен, залитащ и спъващ се в тъмното, а здраво стъпил на земята, спокоен. Каквото и да кажеше на Сорша, тя никога не го съдеше. Не го предаваше. Някога Каол бе такъв. Но сега, когато станеше дума за магията му, още можеше да види страха и погнусата в очите му.

— Знаеш ли — попита Сорша от мястото си над работната маса, — че преди магията да изчезне, са имали специални начини, по които да потискат дарбата на затворниците?

Дориан вдигна очи от книгата си — безполезен том с градински рецепти. Преди магията да изчезне… заради баща му и Ключовете на Уирда. Стомахът му се сви.

— Понеже не са искали да избягат от затвора с магия ли?

Сорша отново се загледа в книгата.

— Затова много от старите затвори имат здраво желязо. То е имунизирано срещу магията.

— Знам — каза той и тя повдигна вежда. Започна бавно да се оживява край него, макар че и той се бе научил да разпознава израженията й. — Когато силата ми се прояви за пръв път, се опитах да я използвам срещу желязна врата и… ами не се получи нищо хубаво.

— Хм — прехапа устни Сорша. Това се оказа изненадващо разсейващо. — Но желязото в кръвта ти тогава? То не пречи ли?

— Мисля, че така боговете са ни възпрели да станем прекалено силни. Ако останем прекалено дълго в контакт с магията, припадаме. Или по-лошо…

— Чудя се какво би станало, ако увеличим желязото в диетата ти. Да кажем, ако прибавим голямо количество петмез. Имаме за анемичните пациенти, но ако ти дадем концентрат… вкусът е ужасен и може да е опасно, но…

— Но ако е в тялото ми, магията може да се надигне и… — Той направи гримаса. Плашеше се от спомена за агонията, която бе изпитал в опита си да запечата желязната врата, но… не можеше да й каже „не“. — Имаш ли тук? Нещо, което да добавим в питие?

Нямаше, но намери. След четвърт част Дориан прошепна молитва към Силба и го изпи, като направи гримаса от ужасната сладост.

Нищо.

Очите на Сорша зашариха между неговите и джобния часовник в ръката й. Броеше. Искаше да види дали ще има обратен ефект. Мина цяла минута. После десет. Скоро Дориан ще трябваше да си ходи, както и тя. Но след известно време Сорша прошепна:

— Опитай. Да я призовеш. Желязото вече трябва да е в кръвта ти. — Той притвори очи и тя добави: — Реагира, когато си разстроен. Ядосан, уплашен или тъжен. Помисли за нещо, което те кара да се чувстваш така.

Рискуваше работата си, живота си, всичко. Заради него. Синът на човека, който бе изпратил армията си да унищожи нейното селце, да избие семейството й и да я замъкне с останалите имигранти в Рифтхолд. Не го заслужаваше.

Вдиша. Издиша. Не заслужаваше и неприятностите, които й стоварваше на главата и които щеше да продължи да й навлича всеки път, когато минеше през вратата й. Знаеше, че жените го харесват. Разбра от самото начало, че тя го намира за привлекателен. Надяваше се мнението й да не се е влошило, но сега…

„Помисли за нещо, което те разстройва.“

Всичко. Разстройваше го, че тя рискува живота си, а той няма друг избор, освен да я застрашава. Дори да направеше последната крачка, дори да я вземеше в леглото си, както желаеше толкова силно… той бе престолонаследникът.

Нямаше как да се измъкне от короната. Или от баща си, който щеше да обезглави Сорша, да я изгори и да разпръсне пепелта й на вятъра, ако разбереше, че му е помагала. Баща му, когото приятелите му искаха да унищожат. Бяха го излъгали и го бяха пренебрегнали. Понеже той бе опасност. За тях. За Сорша. За…

Изгаряща болка премина през цялата му същност и се изкачи до гърлото му. Той се задави. Втора вълна го връхлетя и хладен вятър погали лицето му — но изчезна като мъгла, когато болката мина през него. Приведе се напред и притисна очи, когато агонията и гаденето го обхванаха. Отново. И отново.

Но после всичко утихна. Дориан отвори очи и видя Сорша — умната, прекрасна и здраво стъпила на земята Сорша — да го гледа, прехапала устна. Направи една крачка. Към него, а не надалече от него. Поне веднъж.

— Успя ли…

Дориан се изправи на крака толкова бързо, че столът падна зад него, а след един удар на сърцето вече държеше лицето й в ръце.

— Да — отвърна той и я целуна. Бе бързо, но лицето й бе пламнало, а очите й се ококориха, когато той отстъпи назад. Собствените му очи се бяха изцъклили, богове, а той все още милваше бузата й с пръст. Все още се чудеше дали да не се върне за още, понеже това не бе достатъчно.

Тя обаче се отдръпна и се върна към работата си. Все едно не се бе случило нищо, освен смущение.

— Утре? — промърмори тя.

Не искаше да го погледне.

Едвам събра сили да й отговори, след което с олюляване се измъкна. Тя изглеждаше толкова изненадана, че ако не излезеше, щеше да я целуне отново.

Ала тя може би не искаше да се целува.