Сара Дж. Маас
Огнената наследница (45)

44

Като една летяха Тринадесетте, като една водеха останалите Черноклюни сборища в небесата. Полет след полет, на дъжд, на слънце и на вятър, докато всички не се покриха с тен и лунички. Абраксос все още не бе минал през Прохода, но паешката коприна по крилете му сериозно бе подобрила летенето му.

Всичко вървеше прекрасно. Абраксос се бе сбил за надмощие с мъжкия на Лин и бе спечелил. След това никой от нейното или което и да е друго сборище не бе посмял да го предизвика. Военните игри бързо приближаваха и макар Искра да не бе създавала проблеми от нощта, в която Манон едва не я бе убила, всички пазеха гърбовете си. В баните, по ъглите, проверяваха всяка юзда и всяко стреме, докато оседлаваха уивърните си.

И все пак всичко вървеше прекрасно, докато Манон не бе извикана в стаята на баба си.

— Защо — каза баба й вместо поздрав, докато обикаляше стаята с разкрити зъби — трябва да научавам от проклетата Кресеида, че твоят безполезен смотан уивърн не е минал през Прохода? Защо по средата на среща, в която планирам игрите така, че ти да ги спечелиш, другите матрони ми казват, че не можеш да участваш, тъй като на животното ти няма да успее да направи преминаването и следователно не му се разрешава да лети?

Манон видя блясъка на ноктите, преди да одерат бузата й. Не достатъчно дълбоко за белег, но колкото да я разкървавят.

— Ти и твоето животно сте огромно разочарование — изсъска баба й и изщрака със зъби в лицето й. — Искам само да спечелиш тези игри, за да заемеш полагащото ти се място на кралица, не просто на Върховна вещица. Кралица на Пустошта, Манон. А ти правиш всичко, което е по силите ти, за да съсипеш плана ми.

Манон задържа погледа си сведен към земята. Баба й заби нокът в гърдите й, разкъса червеното наметало и прониза плътта над сърцето й.

— Да не би сърцето ти да се е стопило?

— Не.

— Не, естествено — изсмя се баба й, — не може да се стопи. Защото ти нямаш сърце, Манон. Раждаме се без такива и се радваме от това. — Тя посочи каменния под. — Защо ми се съобщава, че Искра е хванала противна крочанка, която ни шпионира? Защо научавам последна, че тя е в тъмниците и я разпитват вече два дни?

Манон премигна, но не показа изненадата си по друг начин. Ако крочанките ги шпионираха… нова порция драскотини се появи на другата й буза.

— Утре ще минеш през Прохода, Манон. И не ме интересува дали ще се размажеш на скалите в опита си. Ако оцелееш, моли се на Мрака да спечелиш игрите. Защото ако загубиш…

Баба й поряза гърлото й. Колкото да й пусне кръв.

И да й даде обещание.

* * *

Този път всички дойдоха да наблюдават Прохода. Абраксос бе оседлан и концентриран върху входа на пещерата, отворена към нощта отвън. Астерин и Сорел бяха зад Манон — но до зверовете си, а не върху тях. Баба й знаеше как смятат да я спасят и го бе забранила. Бе казала, че Манон трябва да плати за гордостта и глупостта си.

Вещиците се бяха скупчили на наблюдателната площадка. Върховните и техните наследници гледаха от малък балкон. Шумът бе оглушителен. Манон се обърна към Астерин и Сорел и видя, че я гледат с ледени, но напрегнати изражения.

— Дръжте се до стените, за да не се уплашат уивърните ви — каза тя. Те кимнаха мрачно.

След като бе втъкала паешката коприна в крилете на Абраксос, Манон внимаваше да не го притиска прекалено, докато изцеряването му не завърши. Но минаването през Прохода, с това спускане и ветровете… Ако коприната не издържеше, крилете му можеха да се разкъсат за секунди.

— Чакаме, Манон — излая баба й от балкона. Махна с ръка към пещерата. — Но все пак, подготви се спокойно.

Оглушителен кикот отекна от Жълтоноги, Черноклюни… от всички. Само Петра не се усмихваше. Петра и Тринадесетте, събрани на наблюдателницата.

Манон се обърна към Абраксос и го погледна в очите.

— Да вървим. — И дръпна юздите.

Той обаче отказа да мръдне. Не от страх или ужас. Килна глава, загледан към мястото, където седеше баба й, и нададе предупредително ръмжене. Заплаха.

Манон знаеше, че трябва да му се скара за неуважението, но фактът, че разбираше какво става в залата… трябваше да е невъзможно.

— Нощта си отминава — обади се баба й, без да знае за звяра, който я гледаше с такъв бяс в очите.

Сорел и Астерин се спогледаха. Можеше да се закълне, че ръката на Втората се стрелва към дръжката на меча. Не за да нарани Абраксос, но… Всяка от Тринадесетте посягаше към оръжията си. Да си прокарат път навън. В случай че баба й наредеше да убият Манон и Абраксос. Бяха чули предизвикателството в ръмженето на Абраксос. Бяха разбрали, че звярът е начертал граница.

Раждаха се без сърца, казваше баба й. Всичките. Подчинение, дисциплина и жестокост — това бяха нещата, които трябваше да питаят.

Очите на Астерин светеха неестествено ярко. Тя кимна на Манон.

Беше я обзело същото чувство, както когато Искра изплющя с камшика върху Абраксос. Нещо, което не можеше да опише, но я заслепяваше.

Манон сграбчи муцуната на Абраксос и го принуди да свали поглед от баба й.

— Само веднъж — прошепна тя. — Трябва да направиш скока само веднъж, Абраксос, и те ще замълчат завинаги.

В следващия момент от дълбините прозвуча мощен тътен. Плющенето на окованите като примамки зверове, които теглеха огромни машини. Като туптящо сърце или биещи криле.

Плющенето се усили, все едно уивърните долу знаеха какво се случва. Усили се до такава степен, че стигна пещерата. Астерин посегна към щита си и се присъедини към него. А после всичките Тринадесет последваха примера й.

— Чуваш ли? Това е за теб.

За миг, докато ритъмът отекваше около нея като криле на самата планина, Манон реши, че няма да е толкова лошо да умре — стига да е с него. Стига да не е сама.

— Ти си от Тринадесетте — каза му тя, — докато Мракът ни раздели. Ти си мой и аз съм твоя. Нека им покажем защо.

Той изпръхтя в дланите й, сякаш за да й каже, че вече знае всичко това и си хаби времето. Тя се усмихна леко, въпреки че Абраксос отново погледна предизвикателно към баба й. Уивърнът се приведе до земята и позволи на Манон да се покатери върху него.

Разстоянието до изхода изглеждаше много по-късо на седлото, отколкото пеша, но тя не си позволи да се съмнява в него, когато спусна тънката си ципа и прибра зъбите си. Паешката коприна щеше да издържи. Не можеше да мисли за алтернативата.

— Лети, Абраксос! — каза му тя и го пришпори.

Като ревяща звезда той се спусна надолу, а Манон се носеше с него, с всяка стъпка на мощното му тяло, с всяко изплющяване на крилете на уивърните от недрата на планината. Абраксос размаха собствените си криле, веднъж, дваж, набра скорост, безстрашен, безмилостен и готов.

Ала плющенето не спря, нито от уивърните, нито от Тринадесетте или от Черноклюните, които го подеха с крака и ръкопляскания. Нито от Синьокръвната наследница, която удряше меча в кинжала си, или от вещиците от нейния клан, които я последваха. Цялата планина се разтърси.

Все по-бързо и по-бързо Абраксос се насочи към ръба, а Манон остана хваната здраво за него. Отворът на пещерата зейна. Абраксос прибра криле и използва движението, за да изстреля тялото си през ръба. Заедно с Манон се спуснаха надолу.

Понесоха се към дъното на Падината, бързи като мълния, прорязваща небето.

Манон се изправи на седлото, стиснала здраво юздите. Плитката й се развърза, след това самата й коса се разпусна и заигра весело подире й. Очите й започнаха да сълзят въпреки ципата. Падаше надолу и надолу. Крилете на уивърна бяха прибрани, а опашката — изправена и балансирана.

Надолу към ада, към вечността, към този свят, в който за миг можеше да се закълне, че нещо в гърдите й се е стегнало. Не затвори очи, дори когато осветените от луната камъни на Падината приближиха. Не й трябваше да го прави.

Като платната на мощен кораб крилете на Абраксос се разпериха и изплющяха. Той се извиси нагоре и започна да тегли срещу смъртта, която се опитваше да ги привлече надолу.

Тези криле, покрити със сияйната паешка коприна, останаха силни и сигурни, за да ги изстрелят над Омега, към покритото със звезди небе.