Сара Дж. Маас
Огнената наследница (33)

32

Манон дори нямаше време да осмисли приближаващата смърт. Бе прекалено заета да се държи за седлото. Светът се въртеше около нея, вятърът виеше — а може би това бе Абраксос. Двамата приближаваха скалната повърхност под тях.

Мускулите й се стегнаха и потръпнаха. Вещицата обаче остана с ръце, оплетени в юздите. Само това я спасяваше от смъртта, макар тя така и така да приближаваше с всяко извъртане на осакатеното тяло на Абраксос.

Дърветата идваха, видя и назъбените скали между тях. Каменната повърхност приближаваше все по-бързо и по-бързо.

Може би тялото му щеше да поеме удара и тя щеше да оцелее.

Може би скалите щяха да премажат и двамата.

Може би самият той щеше да се завърти и да я смачка.

Надяваше се да стане бързо, за да не мисли как умира, да не знае коя част от нея е загинала първа. Продължиха надолу. Между зъбатите скали течеше малка рекичка. Вятърът плющеше под тях. Повеят му издигна Абраксос леко нагоре, но двамата продължаваха да се въртят и да падат надолу.

— Разпери криле! — опита се тя да надвика вятъра и биенето на собственото си сърце. Те си останаха прибрани. — Разпери ги и литни! — кресна тя, започнала да различава теченията в рекичката. Разбра, че мрази предстоящата прегръдка с Мрака, че не може да спре с нищо размазването и гибелта от…

Можеше да различи боровите иглички по дърветата.

— Разпери ги! — Последен, отчаян вопъл срещу Мрака.

Боен вик, на който Абраксос отвърна с писък, докато разперваше криле. Хвана течението и се издигна над земята.

Стомахът на Манон слезе от гърлото към задника, но двамата летяха нагоре, а крилете му правеха мах след мах. Това бе най-красивият звук, който бе чувала в дългия си и злочест живот. А уивърнът летеше все по-нависоко и по-нависоко, прибрал крака под себе си. Манон се сви на седлото и се притисна до топлата му кожа, когато той я издигна до съседната планина. Върховете го посрещнаха като протегнати ръце, но той мина между тях, като удряше силно с крилете си. Манон се издигаше и се спускаше с него. Не си пое и глътка въздух, а когато минаха над най-високия скален връх, от радост, от гняв или просто така, грабна шепи сняг и лед и ги пръсна зад себе си. Слънцето ги освети като падащи звезди.

Слънцето бе ослепително в откритото небе, а около тях нямаше нищо друго, освен облаци, масивни като планините отдолу, замъци и храмове в бяло, лилаво и синьо.

А викът, който Абраксос нададе, докато навлизаха в облаците и когато хвана едно бързо течение и мина по него…

Манон не знаеше какво е било за уивърна да живее винаги под земята, окован, пребиван и осакатен — досега. Докато не чу този вик на чиста, неопетнена радост.

Докато не го повтори, отметнала глава към облаците около тях. Минаха над облачното море, а Абраксос прокара нокти по него, преди да се наклони по вятъра към една колона облаци. По-високо и по-високо, докато не стигнаха върха й и той не разпери криле в леденото небе и разредения въздух. За миг светът застина.

А Манон, понеже никой не гледаше и понеже не я интересуваше, разпери ръце и се наслади на падането. Вятърът се превърна в песен, която отекна както в ушите, така и в съсухреното й сърце.

* * *

Сивите небеса се обагриха със светлина, когато слънцето се скри зад хоризонта. Увита в червеното си наметало, Манон седеше на гърба на Абраксос. Погледът й бе леко замъглен от вътрешния клепач, който бе свалила. Въпреки това огледа Тринадесетте, яхнали уивърните си в началото на каньона.

Бяха наредени в две редици от по шест звяра. Астерин и светлосиният й уивърн бяха точно зад Манон и водеха първата колона. Сорел бе заела центъра във втората. Бяха будни и готови за бой. А също и леко объркани. Контузените криле на Абраксос още не бяха готови за Прохода. Все още. Бе срещнала вещиците на задната врата, където бяха извели уивърните си на три километра от първото летене през каньона. Бяха ги извели като истински взвод, подредени по ранг и в тишина.

Началото на каньона бе достатъчно широко за Абраксос, за да полети с лекота. Излитането бе проблем заради наранените мускули и слабите места по крилете му — места, на които бе пребиван прекалено често. Може би никога нямаше да придобие пълната си сила.

Тя обаче не обясни това на Тринадесетте, понеже не беше тяхна работа и не ги засягаше.

— Всяка сутрин от днес до военните игри — обяви Манон, загледана в лабиринта от проходи и клисури, които представляваше обветреният каньон, — ще се срещаме тук и до закуска ще тренираме. След това през следобедите ще тренираме с останалите сборища. Не казвайте никому.

Щеше да се налага да си тръгва по-рано, за да полети с Абраксос предварително, докато другите преминаваха през Прохода.

— Искам да сме близо една до друга. Не ме интересува, че мъжете твърдят, че зверовете трябва да са раздалечени. Нека уивърните си определят кой е най-силен, но трябва да летят заедно, залепени като брънки на ризница. Няма да има цепнатини, няма да има място за териториално надмощие и други простотии. Ще летим през каньона заедно или никак.

Погледна всяка от вещиците и техните зверове в очите. За нейна изненада Абраксос стори същото. Това, което не му достигаше като ръст, той наваксваше с воля, скорост и маневреност. Усещаше въздушните течения дори преди самата Манон.

— Когато сме готови, ако сме все още живи, ще се видим от другия край и ще го направим отново. Докато не стане перфектно. Зверовете ви ще се научат да си вярват един на друг и да следват заповеди.

Вятърът я целуна по бузите.

— Не изоставайте! — нареди тя. И Абраксос полетя в каньона.