Сара Дж. Маас
Огнената наследница (34)

33

През следващата седмица не намериха повече трупове и нито следа от създанието, изсмукало онези хора, макар Селена често да мислеше за подробностите, докато Роуан я караше да пали свещи в руините на храма, посветен на Слънчевата богиня. След като вече можеше да се превъплъщава по свое желание, това бе новата й задача — да пали свещи, без да унищожава всичко наоколо. Всеки път се проваляше. Ту опърляше наметалото си, ту напукваше руините, ту изпепеляваше дърветата. Магията винаги вземаше връх над нея. Роуан обаче имаше неизчерпаем запас от свещи, затова тя прекара дни, втренчена в тях, докато не стана разногледа. Можеше да се поти с часове в опит да овладее гнева си, но от всички тези глупости се получаваше само тънка струйка дим. Единственото нещо, което произлезе от упражненията, бе неутолимият й апетит. Селена ядеше каквото и когато намери, благодарение на магията, която изчерпваше толкова много от силите й.

Дъждът се върна, а с него и тълпата, заслушана в приказките на Емрис. Селена винаги също слушаше, докато миеше чиниите след вечеря. Приказки за деви воини, омагьосани зверове и лукави магьосници. Всичките легенди на Вендлин. Роуан продължаваше да се появява в ястребово тяло. Имаше нощи, в които тя сядаше край задната врата, а Роуан кацаше по-близо.

Сега Селена стоеше над мивката. Гърбът я болеше, а гладът стържеше в стомаха й, докато изтъркваше последния меден котел, а Емрис завършваше приказката за умния вълк и вълшебната жар-птица. Последва пауза, а после дойдоха познатите молби за същите стари приказки. Селена не обърна внимание на главите, които се обърнаха към нея, когато се обади от мивката:

— Знаеш ли приказки за кралица Майев?

Настъпи мъртвешка тишина. Очите на Емрис се ококориха, но той се усмихна леко и рече:

— Разбира се. Коя би искала да чуеш?

— Най-старите, които знаеш. Всички.

Може би бе време да научи колкото се може повече за леля си — преди следващата им среща. Емрис знаеше приказки, които не бяха достигнали бреговете на родните й земи. Щом разказите за кожоходите се оказаха верни, щом безсмъртните елени бяха истински… можеше и да научи нещо полезно.

Неколцина се спогледаха нервно, ала накрая Емрис рече:

— Тогава ще започна от началото.

Селена кимна и седна на обичайния си стол, опрян на задната врата близо до зоркия поглед на ястреба. Роуан изцъка с клюна си, но тя не посмя да погледне през рамо към него. Вместо това отхапа цяло парче хляб.

— Преди много време на трона на Вендлин нямало смъртен крал. Феите все още вървели сред нас. Някои били добри и красиви, други — готови да ти напакостят, а трети били по-тъмни и ужасни и от най-черната нощ. Всички обаче били управлявани от Майев и нейните две сестри, наречени Мора и Маб. Лукавата Мора притежавала образа на велик ястреб… — Ето откъде произхождаше благородната кръв на Роуан. — … А красивата Маб — на лебед. Тъмната Майев пък била толкова свирепа, че нито една форма не можела да обхване същността й.

Селена вече знаеше голяма част от историята, която Емрис разказа. Мора и Маб се бяха влюбили в смъртни мъже и се бяха отказали от безсмъртието си. Някои твърдяха, че Майев ги принудила да се откажат от вечния живот като наказание. Други — че те сами са го поискали, за да се измъкнат от сестра си.

Когато Селена попита дали Майев някога е имала съпруг, цялото помещение притихна. Емрис отвърна, че не, макар много отдавна, в зората на времето, да била близо до това. Според мълвата имало воин, който откраднал сърцето й с острия си ум и чистата си душа. Той обаче загинал в древна война и изгубил пръстена, наречен на нея. Оттогава Майев почитала воините си повече от всички останали. Те я обичали заради това и я направили могъща кралица, която никой не дръзвал да предизвика. Селена очакваше Роуан да се накокошини от тези думи, но той остана неподвижен и тих на мястото си.

Емрис разказваше приказки за кралицата на елфите до късно през нощта и обрисуваше образа на безпощадна и коварна владетелка, която би могла да завладее света, стига да поиска, но бе предпочела да остане в горското кралство на Доранел и да изгради каменен град в сърцето на огромно речно корито.

Селена се замисли над някои детайли и ги запамети, като се опита да не мисли за принца, кацнал на метри от нея, който бе дал клетва на безсмъртното чудовище, живеещо отвъд планините. Бе готова да поиска нова приказка, когато видя, че нещо сред дърветата се движи.

Задави се с боровинковия пай, който ядеше, когато от гората се появи огромна пума, премина по подгизналата трева и се насочи към тях. Дъждът бе затъмнил златистата й козина, а очите й блестяха като факли. Нима стражите не я виждаха? Малакай слушаше вречения си, изцяло погълнат от историята. Тя отвори уста да извика предупреждение, но после се спря.

Стражите виждаха всичко и не стреляха. Това не бе пума, а…

За миг просветна нещо като далечна мълния, а пумата се превърна във висок широкоплещест мъж, който тръгна към отворената врата. Роуан полетя и се превъплъти безпроблемно, за да кацне сред дъжда.

Двамата мъже стиснаха ръце и се потупаха по гърбовете. Бърз и ясен поздрав. Не бе лесно да ги чуе заради дъжда и разказа на Емрис. Тя прокле наум смъртните си уши, докато се напрягаше.

— Търся те от шест седмици — каза златокосият странник. Гласът му бе остър, но глух. Не бе пълен с тревога, а с умора и раздразнение.

— Вохан каза, че си на източната граница, ала Лоркан заяви, че си по брега и наглеждаш флота. Сетне близнаците ме предупредиха, че кралицата е била целия път до тук с теб и се е върнала сама, затова дойдох колкото се може по-бързо…

Бърбореше. Липсата му на самоконтрол не пасваше на здравите мускули и оръжията, с които се бе накичил. Воин като Роуан, макар лицето му бе изненадващо любвеобилно и нямаше строгостта на това на принца.

Роуан постави ръка на рамото на мъжа.

— Чух какво е станало, Гавриел.

Дали това не бе някой от загадъчните приятели на Роуан? Съжали, че Емрис не е свободен, за да й разкрие кой е новодошлият. Роуан не й бе казал нищо за петимата си спътници, но бе видимо, че с Гавриел не са просто познати. Понякога забравяше, че той има живот и извън крепостта. Това не я бе притеснявало досега и не бе сигурна защо стомахът й внезапно натежа при тази мисъл и защо бе важно Роуан да признае, че тя е тук, че съществува.

Гавриел потърка лице. Пое си въздух и мускулестият му гръб се изпъна.

— Знам, че вероятно не искаш…

— Кажи какво искаш и да приключваме.

Гавриел сякаш посърна, а Роуан го отведе до друга врата. И двамата се движеха с неземни грация и сила, сякаш дъждът се разделяше, за да ги пропусне. Роуан дори не я погледна, преди двамата да изчезнат.

* * *

Роуан не се върна през остатъка от нощта. Любопитството, а не състраданието я накараха да осъзнае, че приятелят й вероятно не е вечерял. Поне никой не бе изнесъл нещо от кухнята, а Роуан не бе поискал храна. Защо да не занесеше поднос с печено и хляб?

Като крепеше тежкия съд на бедрото си, тя потропа на вратата. Мърморенето отвътре притихна. За миг се смути, че мъжът може да се е усамотил там по интимна причина, но после някой рязко попита:

— Какво?

Тя отвори вратата и надникна вътре.

— Помислих, че може да искаш печено и…

Странникът наистина бе полугол. И лежеше по гръб върху бюрото на Роуан. Самият Роуан обаче бе седнал пред него напълно облечен и изглеждаше по-ядосан и от дявол. Явно бе прекъснала нещо лично.

Отне й един удар на сърцето, за да забележи плоските игли, черния котел, пълен с тъмна течност, парцала, натопен с мастило и кръв, и следите от татуировка отляво по тялото на странника, виеща се от гърдите по ребрата чак до бедрото му.

— Махни се — каза кратко Роуан и свали иглата.

Гавриел надигна глава. Светлината от свещите разкри жълтеникавокафяви очи, пълни с болка — не непременно от знаците, изписани над сърцето и ребрата. Думи на Древния език като тези на Роуан. Бяха толкова много. Повечето — остарели и прекъснати от различни белези.

— Искаш ли печеното? — попита тя, все още загледана в татуировката, кръвта, малкия железен котел мастило и начина, по който Роуан държеше иглите — със същата увереност, с която и оръжията. Сам ли бе направил татуировката си?

— Остави го — каза той и тя разбра, че после ще й откъсне главата. Нарочно си придаде неутрално изражение, остави подноса на леглото и отиде до вратата.

— Извинете, че ви прекъснах.

За каквото и да бяха тези татуировки, колкото и добре да се познаваха, тя нямаше право да е тук. Болката в очите на странника й бе достатъчна. Бе ги виждала в собственото си изражение. Вниманието на Гавриел бе раздвоено между нея и Роуан. Ноздрите му бяха разширени. Душеше я.

Бе време да си излезе.

— Извинете! — каза тя отново и затвори вратата зад себе си.

Направи две крачки по коридора, преди да спре и да се облегне на каменната стена. Разтри лице. Толкова глупаво бе да дойде тук извън рамките на тренировките, да си помисли, че той може да сподели нещо лично с нея, дори и само като оправдание да се оттегли по-рано. Но я заболя. Повече, отколкото искаше да си признае.

Бе готова да отиде до стаята си, когато вратата на коридора се отвори и Роуан се появи. На практика грееше от гняв. Да види гнева по него обаче я тласна към безразсъдство и това бе по-лесно, отколкото да се предаде на тихия мрак, който искаше да я завлече надолу. Затова преди той да се развика, тя попита:

— За пари ли го правиш?

Роуан се озъби.

— Първо, не ти влиза в работата. И второ, никога не бих се принизил така.

Погледът му й подсказа ясно какво мисли за нейната професия.

— Щеше да е по-добре да ме шамаросаш.

— Вместо кое?

— Вместо да ми напомняш колко страхлива и безполезна съм. Повярвай, и сама си го знам. Затова ме удари, понеже съм уморена от обиди. И знаеш ли какво? Не си направи труда да кажеш, че си зает. Ако го беше сторил, нямаше да те безпокоя. Съжалявам, че го направих. Но ти просто ме изостави там долу.

Последните думи предизвикаха рязка паника в нея и болка, от която гърлото й се сви.

— Ти ме изостави — повтори тя. Може би само слепият ужас от бездната, която се отвори под нея, я накара да прошепне: — Вече никой не ми остана. Съвсем никой.

Не бе осъзнала до каква степен е истина това и колко много й се иска да не е. Докато не го изрече.

Изражението му остана неутрално, дори свирепо.

— Нямам какво да ти дам. Нищо и не искам да ти давам. Не ти дължа обяснения какво правя извън времето на тренировките. Не ме интересува през какво си минала и какво си преживяла. Колкото по-скоро преодолееш самосъжаленията, толкова по-скоро ще се отърва от теб. Не означаваш нищо за мен и не ми пука за теб.

Ушите й забучаха. Под тях се появи вълната на безнадеждност, липсата на светоусещане. Не знаеше защо се получава. Нали беше решила да го мрази. Но щеше да е хубаво…

Да има поне един човек, който знае истината за нея и не я мрази за това.

Щеше наистина да е хубаво.

Тя се отдалечи, без да продума. С всяка крачка, която правеше обратно към стаята си, светлинката в нея отслабваше.

Докато не угасна напълно.