Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870


16

От всички места в Омега столовата несъмнено бе най-опасното.

Трите клана на Железните зъби бяха разделени на смени, които да ги държат отделно едни от други. Обучаваха се с уивърните, обучаваха се с оръжията, обучаваха се на тактика. Манон предполагаше, че е умно да ги държат разделени, тъй като напрежението бе високо и щеше да продължи да е такова, докато не изберяха уивърните. Всички искаха мъжкар. Манон очакваше именно такъв, може би дори Титус, но това не намаляваше порива й да избие зъбите на всяка, която желае същото.

Броени минути бяха минали между смените и водачките на сборища даваха най-доброто от себе си, за да не им позволят да се сблъскат една с друга. Поне Манон правеше така. Тези дни нервите й бяха опънати. Ако Жълтоногата наследница кажеше още нещо, щеше да настъпи кървава баня. Същото важеше и за Тринадесетте, две от които — зеленооките близначки Фалин и Фалон, повече демони, отколкото вещици — се бяха сбили с някакви Жълтоноги идиотки. Никаква изненада. Наказа ги, както наказа и Астерин — с три удара, публични и унизителни. Битките между клановете обаче ставаха по часовник всеки път, когато ги съберяха близко един до друг.

Точно това правеше столовата толкова смъртоносна. Двете хранения бяха единственото, което си споделяха — и макар да стояха на собствените си маси, напрежението бе толкова гъсто, че Манон можеше да го среже с нож.

Сега се бе наредила за паницата помия — това бе най-доброто име, с което можеше да нарече недопечената гадост, която сервираха в столовата, — а до нея бе Астерин. Последната от Синьокръвните бе пред нея на опашката. Синьокръвните някак винаги се нареждаха първи — за храна, за уивърните (Тринадесетте дори не бяха летели още), вероятно първи щяха да изберат и зверовете си. Ръмжене се надигна от гърлото й, но тя само побутна подноса, докато пребледнелият сервитьор изсипваше сивкавобяла топка храна в купата на Синьокръвната пред нея.

Не си направи труда да отбележи детайлите на лицето му, докато сините вени на гърлото му пулсираха. Вещиците не се нуждаеха от кръв, за да оцелеят, но и хората не се нуждаеха от вино. Синьокръвните бяха придирчиви към кръвта, която пият — избираха девици, млади мъже и хубави момичета, — но на Черноклюните не им пукаше толкова.

Черпакът на мъжа се разклати и затрака по ръба на котела.

— Правилата са си правила — измърка глас до нея. Астерин изръмжа предупредително и на Манон не й трябваше да поглежда, за да разбере, че там дебне Искра, наследницата на Жълтоногите. — Не ядем от изметта — добави тъмнокосата и бутна паницата си към мъжа, пререждайки опашката. Манон погледна към железните зъби и нокти, към грубоватата ръка, която толкова нахално показваше превъзходство.

— А пък аз се чудих защо още никой не те е изял — отвърна Манон.

Искра си проби път до нея. Манон усети как погледите на всички в стаята се насочват към тях, но сподави яростта си и позволи неуважението. Репченето в столовата не струваше нищо.

— Чух, че Тринадесетте ще полетите днес — каза Жълтоногата наследница, когато Манон получи порцията си.

— Това не ти влиза в работата.

Искра сви яките си рамене.

— Казват, че сте били най-добрите летци от трите клана. Жалко ще е, ако се окаже просто клюка.

Беше вярно. Бе не просто наследила, а спечелила мястото си на водачка в сборището.

Искра продължи, като подаде чинията си на следващия сервитьор, който сипа същия блед зеленчук в паницата й.

— Казват, че си струва да прескочим тренировки, само и само да видим как легендарните Тринадесет политат за пръв път от десетилетие.

Манон изцъка с език, правейки се на замислена.

— Аз пък чух, че Жълтоногите се нуждаели от много помощ по време на тренировките. Но все някой трябва да остане и в обоза на армията.

Астерин грубо се изсмя, а кафявите очи на Искра пламнаха. Стигнаха края на масата за сервиране и Искра се изправи срещу Манон. С чинии в ръце никоя не можеше да стигне оръжията си. Столовата притихна, дори високата маса, на която се хранеха трите матрони.

Венците на Манон я заболяха, когато железните й зъби излязоха напред и изщракаха. Тя каза тихо, но достатъчно ясно, че да я чуят всички:

— Ако ти трябва урок как да се биеш, Искра, само кажи. С радост бих ти показала тънкостите на войниклъка.

Преди наследницата да успее да отговори, Манон прекоси стаята. Астерин кимна подигравателно на Жълтоногата, а Тринадесетте последваха примера й. Искра обаче продължи да се взира в Манон, като трепереше от яд.

Манон седна на масата и видя, че баба й се е усмихнала. Когато дванадесетте пазителки седнаха около нея — Тринадесет, докато Мракът ги прегърне — Манон също си позволи да се усмихне.

Днес щяха да летят.

* * *

Като че ли стръмните скали не бяха достатъчни, за да накарат двете събрани сборища Черноклюни да пристъпват от крак на крак, ами и двадесет и шестте вързани на малко разстояние уивърни, никой от които не бе особено спокоен, изнервяха Манон. Тя обаче не показа никакъв страх, когато приближи уивърна в центъра.

Две редици от по тринадесет стояха оковани и готови. Тринадесетте поеха първата. Другото сборище взе следващата. Приспособленията за езда на Манон бяха тежки и странни — кожа с козина, покрита със стоманени предпазители и кожени гривни за китките. Това бе повече, отколкото бе свикнала да носи, особено с червеното си наметало.

Вече два дни се бяха обучавали как се слагат седла, макар обикновено да имаше слуги, които да вършат тази работа. Звярът на Манон за днес — млада женска — лежеше по корем, толкова ниско, че тя лесно се покатери по задния й крак и се метна на седлото, поставено на мястото, където дългият врат достигаше масивните рамене. Един мъж се появи да намести стремената, но вещицата се оправи сама. Закуската бе толкова лоша, че близостта до човешко гърло щеше да бъде твърде изкусителна.

Уивърнът се размърда. Тя усети тялото му топло до студените си крака. Стисна по-здраво юздите. Долу по редицата пазителките й яхнаха зверовете. Астерин, разбира се, бе готова. Златистата коса на братовчедка й бе опъната назад, кожената й яка се вееше на свирепия вятър, идващ от цепнатината пред тях. Тя се усмихна на Манон, а тъмните й поръсени със злато очи проблеснаха. Нямаше и следа от страх. Само вълнение.

По думите на гледачите им, зверовете знаеха какво трябва да правят. Знаеха по инстинкт как да минат през Прохода — така наричаха острото спускане между двата планински върха, последното изпитание за един ездач и звяра му. Ако уивърните не се справеха, щяха да се размажат в скалите долу. Заедно с ездачите си.

Долови движение от наблюдателните площадки около тях. Сборището Жълтоноги, водено от наследницата, се затътри по тях. Всички бяха ухилени, а най-широко от тях — Искра.

— Кучка — промърмори Астерин. Все едно не им стигаше, че Майка Черноклюна стои на срещуположната наблюдателна площадка заедно с другите две Върховни вещици. Манон вдигна брадичка и погледна напред към цепнатината.

— Както сме се обучавали — каза надзирателят и се покатери от зейналата бездна към наблюдателната площадка на трите матрони. — Сритайте ги, за да полетите. Оставете ги сами да намерят пътя през Прохода. Най-добрият ми съвет е да се държите все едно можете да паднете в ада и да се наслаждавате на преживяването.

Няколко вещици се изсмяха нервно зад тях, но Тринадесетте останаха притихнали. Чакаха. Така, както щяха да се изправят срещу всяка армия. Така, както заставаха пред битка. Манон премигна. Мускулите зад златистите й очи придърпаха надолу тънката ципа, който щеше да ги предпази от вятъра. Тя си позволи един миг, в който да свикне с допълнителния клепач. Без него щяха да летят като смъртни, присвили очи и ронещи сълзи.

— Очакваме заповедите Ви, господарке — каза мъжът до нея.

Манон огледа процепа пред себе си. Скрит в мъглите и сивотата на небето, мостът над тях почти не се виждаше. Погледна надолу към редицата, към всяко от лицата, застанали от двете й страни. След това се обърна отново напред, към спускането и към света, който ги очакваше след него.

— Ние сме Тринадесетте, от сега до момента, когато Мракът ни погълне. — Каза го тихо, но така, че всички да я чуят. — Нека им напомним защо.

Пришпори звяра си. Три огромни стъпки право напред бяха последвани от скок в мразовития въздух, облаците, моста и снега наоколо… а после в процепа.

Стомахът й се качи в гърлото, когато звярът се приведе напред и прибра крилете си. Както бе научена, Манон се сви към врата му и скри лице в дебелата му кожа. Вятърът плющеше в лицето й.

Въздухът зад нея се размърда и Тринадесетте се появиха на няколко метра отзад. Падаха една по една от скалите и снега, право към земята.

Манон стисна зъби. Размазаните скали около нея, целувката на мъглата, косата, отвързала се от плитката й, за да се развее като флаг зад гърба й…

Мъглата се раздели и Мракът я погълна. Дъното на Падината бе близо, толкова близо…

Манон се задържа на седлото, хванала юздите и останала в съзнание, когато огромните криле се разпериха и светът се наклони, а тялото под нея се понесе нагоре по течението на вятъра, към страховитото изкачване по Северен зъб.

Триумфални викове долетяха под и над нея, а уивърнът продължи да си лети нагоре към моста и откритото небе, по-бързо дори отколкото Манон бе летяла на метлата си.

Озова се толкова бързо отново в небето!

Безоблачното, безкрайно, вечно небе, което обхвана нея, Астерин, а после Сорел и Веста, и останалите от Тринадесетте. Лицето на Манон придоби победоносно изражение.

Астерин бе грейнала до нея, а железните й зъби блестяха като от сребро.

Вляво от нея червенокосата Веста просто клатеше глава, зяпнала към планините под тях. Физиономията на Сорел бе каменна като тази на Манон, но черните й очи светеха.

Тринадесетте бяха полетели отново.

Светът под тях се разкри, а пред тях, далеч на Запад, бе домът, в който някой ден щяха да си върнат. Засега обаче…

Вятърът сякаш й запя, разказа й за теченията си. Това бе повече инстинкт, отколкото магия. Инстинкт, който я бе превърнал в най-добрия летец сред трите Клана.

— А сега какво? — извика Астерин. Манон не бе виждала никоя от Тринадесетте да плаче. Никога. Сега обаче можеше да се закълне, че вижда сълзи, плуващи в ъгълчетата в очите на братовчедка й.

— Смятам да ги изпробваме — каза Манон, като потисна дивата радост в гърдите си и насочи звяра към мястото, където ги очакваше първият каньон. Смеховете и възклицанията на Тринадесетте, докато се носеха по течението, бяха много по-благозвучни от която и да е музика на смъртните.

* * *

Следобеда Манон стоеше в малката стая на баба си, загледана в далечната каменна стена, докато не я заговориха. Майка Черноклюна седеше на дървеното бюро с гръб към нея и четеше някакво писмо или друг вид документ.

— Добре се справи днес, Манон — каза накрая баба й.

Вещицата докосна с два пръста чело, макар баба й все още да гледаше документа.

Нямаше нужда да чува от надзирателя, че това е най-успешното минаване през Прохода, което е виждал досега. Бе забелязала празната наблюдателна площадка на Жълтоногите и разбра, че са напуснали веднага, след като е станало ясно, че Манон няма да се размаже в земята.

— Тринадесетте и останалите Черни клюнове се справиха добре — продължи баба й. — Работата ти в поддържането на дисциплината им през всички тези години заслужава похвала.

Сърцето на Манон щеше да се пръсне от гордост, ала тя каза само:

— За мен е чест да ти служа, бабо.

Баба й си записа нещо.

— Искам ти и останалите от Тринадесетте да поведете полета. И с него — всички кланове. — Вещицата се обърна към Манон с неразгадаемо изражение на лицето. — След два месеца ще има военни игри, които ще решат реда. Не ме интересува как смяташ да го направиш, но очаквам да спечелиш.

На Манон не й трябваше да пита защо.

Очите на баба й попаднаха на червеното наметало на Манон и тя се усмихна слабо.

— Не знаем кои ще са враговете ни, но щом приключим войната на краля и си върнем Пустошта, не Жълтонога или Синьокръвна трябва да седне на трона. Ясна ли съм?

Да поведе Крилото, да командва армиите на Железните зъби, да запази контрол върху тях, когато матроните се обърнат една срещу друга…

Манон кимна. Щеше да се справи.

— Подозирам, че другите матрони ще дадат същите заповеди на наследниците си. Направи така, че Втората в командата ти да е винаги до теб.

Астерин вече я чакаше пред вратата, ала Манон рече:

— Мога и сама да се грижа за себе си.

Баба й изсъска.

— Баба Жълтонога бе на седемстотин години. Тя разруши стените на крочанската столица с голи ръце. Въпреки това някой успя да я убие в собствения й фургон. Дори ако доживееш хиляда години, ще имаш късмет, ако си наполовина вещица, колкото бе тя.

Манон остана с вирната брадичка.

— Пази си гърба. Няма да съм доволна, ако ми се наложи да си търся друга наследница.

— Както желаеш, бабо — сведе глава Манон.