Сара Дж. Маас
Огнената наследница (24)

23

Последната седмица малко неща се промениха за Манон и Черноклюните.

Все още летяха ден след ден, за да овладеят уивърните, и успяваха да избегнат откритата война в столовата цели два пъти на ден. Жълтоногата наследница се опитваше да изнерви Манон при всяка възможност, но тя не й обръщаше повече внимание, отколкото на досадна конска муха.

Промени се само денят на селекцията, в който наследниците и техните сборища щяха да изберат зверовете си.

С трите клана и трите матрони около тренировъчната яма на Северен зъб се бяха събрали общо четиридесет и две вещици. Надзирателите се хвърлиха под наблюдателните платформи и се подготвиха. Уивърните щяха да бъдат извикани един по един и с употребата на други, служещи за примамка зверове, щяха да покажат възможностите си. Както и останалите вещици, Манон обикаляше клетките всеки ден. Все още искаше Титус.

Искаше. Каква човешка дума. Титус бе неин. Щеше да изкорми всяка вещица на пътя си, ако се стигнеше до това. Тази сутрин бе подострила ноктите си от нетърпение. Както и останалите от Тринайсетте.

Разбира се, споровете щяха да се решат по цивилизован начин. Матроните щяха да теглят жребий, ако повече от една вещица пожелаеше звяра. Що се отнася до Титус, Манон знаеше точно кои ще го поискат — Искра и Петра, Жълтоногата и Синьокръвната наследници. Бе видяла как и двете го гледат с жадни очи. Ако зависеше от Манон, трите щяха да се борят на арената за него. Дори предложи това на баба си, но й бе казано, че няма нужда да се карат повече от необходимото.

Късметът щеше да определи победителя.

Това не се понрави на Манон, която стоеше в открития край на платформата с Астерин до себе си. Нервността й само се изостри, когато тежката врата в края на ямата се вдигна. Звярът, оставен за примамка, вече бе вързан на окървавената стена — пречупен и белязан уивърн, едва наполовина голям колкото мъжките. Крилата му бяха оплетени здраво. От платформата успя да види, че отровните шипове на опашката му са подрязани, за да не може да се защити от безценните мъжкари.

Бедното животно сведе глава, когато портата изскърца и първият уивърн се появи, воден на тънка верига от силно пребледнели мъже. Те хукнаха да бягат веднага щом чудовището бе пуснато, и се прибраха зад падащата врата, като избегнаха удара на отровната опашка.

Манон въздъхна. Това не бе Титус, а един от средно големите мъжки.

Три пазителки пристъпиха към него, но Синьокръвната матрона Кресеида вдигна ръка.

— Нека първо го видим в действие.

Един от мъжете подсвирна шумно. Уивърнът се обърна към примамката.

Дори Манон затаи дъх от бурята зъби, люспи и нокти, която се разрази пред нея. Прикован, звярът, служещ за примамка, нямаше никакъв шанс. Бе сграбчен за секунда, а мощните челюсти се сключиха около врата му. С едно подсвирване уивърнът щеше да му пречупи врата.

Мъжът обаче изсвири по-тихо и мъжкарят отстъпи. Последва ново подсвирване и той седна на задните си крака. Още две пазителки пристъпиха напред. Общо пет. Кресеида вдигна шепа клечки към претендентките.

Падна се на пазителка от Синята кръв, която се ухили на останалите, а после и на уивърна си, докато го водеха обратно към тунела. Звярът, служещ за примамка, се сви в сенките до стената в очакване на следващото нападение. Вече бе ранен.

Уивърните бяха изкарвани един след друг и атакуваха със сила и бързина. Пазителките ги взимаха един по един. Но не и Титус. Манон подозираше, че матроните провеждат някакво изпитание, за да видят как наследниците контролират себе си в очакване на най-добрите зверове, за да преценят коя може да издържи най-дълго. Манон продължи да гледа с едно око зверовете и с другото наследниците, които като нея наблюдаваха парада на уивърни.

Но първата истински голяма женска привлече интереса на Петра. Синьокръвната наследница пристъпи напред. Женската бе почти с размера на Титус и изяде част от опашката на примамката, преди звероукротителите да я отдръпнат настрани.

Дива, непредвидима. Великолепна.

Никой не дръзна да предизвика Синьокръвната. Майката на Петра само кимна, все едно вече знаеше кое животно иска дъщеря й. Астерин взе най-свирепия от по-малките уивърни, женска с лукави очи. Братовчедка й винаги бе била най-добра в следотърсачеството. След разговор с Манон и останалите пазителки, който продължи до късно през нощта, бе решено Астерин да запази тази си роля и при новите задачи на Тринадесетте.

Затова, когато дребната синя женска бе представена, Астерин я запази за себе си. Очите й обещаваха такава жестокост на всеки, дръзнал да застане на пътя й, че буквално сияеха. Никой не се осмели да я предизвика.

Манон гледаше към входа на тунела, когато надуши аромата на мирта и розмарин, идващ от Синьокръвната наследница до нея. Астерин изръмжа тихо и предупредително.

— Чакаш Титус, нали? — промърмори Петра. Очите й не слизаха от тунела.

— И какво, ако е така?

— Бих предпочела ти да го яздиш, а не Искра.

Благото лице на вещицата оставаше неразгадаемо.

— И аз така. — Не бе сигурна какво точно означава този разговор, но бе сигурна, че означава нещо.

Не само тя го осъзна. Искра се дотътри от другата страна на Манон.

— Заговорничите вече, а?

Синьокръвната вирна брадичка.

— Смятам, че Титус би бил подходящ звяр за нея.

„Това е начертана предупредителна линия“ — помисли си Манон. Какво бе казала Синьокръвната матрона на Петра? Какви планове подготвяше?

Устата на Искра се изкриви в полуусмивка.

— Ще видим какво ще каже Триликата майка по въпроса.

Манон щеше да отговори, но тогава Титус излезе с тътен напред.

Както всеки път, дъхът й спря от огромните му размер и свирепост. Мъжете бягаха през вратите, преди той да се извърне да ги захапе. Имаше само няколко успешни полета с него, така й бяха казали. Но с правилния ездач той щеше да покаже силите си.

Титус не изчака изсвирването, за да се втурне към примамката, и удари с бодливата си опашка. Окованият звяр се приведе с изненадваща лекота, все едно бе предвидил атаката на мъжкаря. Опашката на Титус се удари в камъка.

Скали паднаха по прикованото животно, а когато то се сви, Титус удари отново.

И отново.

Вързан за стената, звярът не можеше да направи нищо. Мъжът изсвири, но Титус не се спря. Движеше се с плаващата грация на необуздана жестокост.

Прикованият звяр изскимтя и Манон можеше да се закълне, че Синьокръвната наследница е потреперила. Никога не бе чувала уивърните да пищят, но когато Титус седна на задните си лапи, видя къде е ударил — точно върху по-старата рана на хълбока на животното.

Сякаш Титус знаеше как да причини най-много болка. Тя знаеше, че уивърните са интелигентни, но колко точно? Мъжът подсвирна отново и камшикът изплющя. Титус продължи да обикаля около примамката. Чудеше се как да нападне. Не заради стратегията — искаше да се наслади на болката. Да се изгаври с жертвата.

Манон усети как я полазват тръпки на наслада. Да язди звяр като Титус, да разкъсва враговете си с него…

— Щом го искаш толкова силно — прошепна Искра и Манон осъзна, че тя все още е до нея, само на крачка встрани, — защо не идеш да си го вземеш?

Преди Манон да успее да мръдне — преди който и да било да успее да мръдне, тъй като бяха омагьосани от славния звяр — железни нокти блъснаха гърба й.

Писъкът на Астерин отекна, ала Манон падаше право към дълбоката дванайсет метра каменна яма. Тя се извъртя и се сблъска с малка разпадаща се издатина от стената. Това забави падането и спаси живота й, но тя продължи надолу, докато…

Не се удари в земята. Глезенът й се изкриви. Отгоре долетяха писъци, но Манон не вдигна очи към тях. Ако го бе сторила, може би щеше да види как Астерин напада Искра със зъби и нокти. Как баба й дава заповед никой друг да не слиза в ямата.

Ала Манон не гледаше към тях.

Титус се обърна към нея.

Уивърнът стоеше между нея и портата, където мъжете се щураха насам-натам, все едно се чудеха дали да рискуват да я спасят, или да изчакат да стане на мърша.

Опашката на Титус се люшна напред-назад. Тъмните му очи се спряха върху вещицата. Манон извади Ветросеч. Мечът изглеждаше като кинжал пред гигантския звяр. Трябваше да стигне до онази порта.

Тя го прикова с очи. Титус седна на задните си лапи, готов за атака. Знаеше къде е портата. Знаеше какво означава за нея. За неговата плячка.

Не господарка или дори ездачка. Плячка.

Вещиците притихнаха. Мъжете на портата и горните площадки притихнаха.

Манон завъртя меча. Титус се хвърли напред.

Трябваше да отскочи настрани, за да избегне пастта му, а след секунда се изправи и се затича като луда към изхода. Глезенът я болеше и тя куцаше, но сподави писъка на болка. Титус се извърна, бърз като планински поток, и удари с опашка точно когато тя скочи към портата.

Манон запази достатъчно спокойствие, за да избегне отровните шипове, но горният край на опашката я стигна и я хвърли във въздуха. Ветросеч отхвърча от ръката й. Тя падна в праха близо до стената и заби лице в скалите. Ребрата й изхрущяха в агония, докато допълзяваше до седнала позиция и преценяваше разстоянието между себе си и Титус.

Но Титус се колебаеше. Очите му се преместиха зад нея, над нея, към…

Мракът я погълна. Бе забравила примамката. Прикованото създание зад нея бе толкова близо, че можеше да надуши смрадливия му дъх. Погледът на Титус подканяше прикования да отстъпи и да го остави да изяде Манон.

Вещицата дръзна да погледне през рамо към меча в сенките, толкова близо до веригата на примамката. Би дръзнала да скочи, ако звярът не бе там, ако не я гледаше все едно…

Не е плячка.

Титус изръмжа предупредително към примамката, толкова силно, че тя усети рева му с костите си. Но другият звяр, макар и малък, я гледаше със смес от гняв и решителност. Може би емоция. Глад, ала не и за нея.

Не, осъзна тя, когато прикованият погледна към Титус и изръмжа тихо в отговор. Това не бе звук на подчинение. А заплаха. Обещаваше. Звярът искаше да стигне до Титус.

Съюзник. Макар и само за този момент.

Манон отново почувства как светът се заплита около нея. Невидимото течение, което някои наричаха Съдба, а други — приближаването на Триликата богиня. Титус изръмжа за последно.

Манон скочи на крака и побягна.

От всяка крачка й изскачаха звезди пред очите. Земята се разтърси, когато Титус тръгна подире й. Бе готов да мине покрай примамката, за да я убие. Манон взе меча си и се завъртя, като удари ръждясалата верига с всички сили.

Ветросеч. Така наричаха оръжието й. Вече щяха да го наричат Железосеч. Веригата падна, точно когато Титус скочи към нея.

В очите му пролича шок, когато примамката го удари и двата уивърна се завъртяха.

Титус бе два пъти по-голям и не бе ранен. Манон не изчака изхода от битката, а тръгна към тунела, където мъжете отчаяно вдигаха портата.

Но тогава се чу тътен и изненадан шепот. Вещицата се осмели да се обърне и видя как уивърните се разделят и примамката напада отново.

Ударът от белязаната и безполезна опашка бе толкова силен, че главата на Титус се удари в прахта.

Когато опита да се изправи на крака, примамката направи залъгващо движение с опашка и захапа Титус с нащърбените си зъби. Гигантът изпищя от болка.

Манон замръзна. Бе на не повече от четири метра от вратата.

Уивърните се обикаляха един друг. Крилата им се влачеха по земята. Това трябваше да е шега. Но ето че звярът примамка не се даваше. Въпреки че бе куц. Въпреки белезите. Въпреки че бе ранен.

Опашката отново удари Титус в главата. Титус залитна назад, но след това нападна, с челюсти и плющяща опашка. Ако отровните шипове стигнеха примамката, щеше да го довърши. Малкият уивърн блокира опашката, като удари собствената си в нея, но не можа да избегне челюстите, захапали врата му.

Това беше краят. Трябваше да бъде краят.

Примамката започна да се гърчи. Но не можеше да се измъкне. Манон знаеше, че трябва да се маха. Другите крещяха. Бе родена без съчувствие, милост или топлота. Не й пукаше кой ще оцелее и кой ще умре. Важно бе тя да оцелее.

Но течението… то я повлече към битката. Не встрани от нея. А и тя дължеше живота си на този звяр.

Затова направи най-голямата глупост в дългия си проклет живот.

Затича се към Титус и нанесе удар по опашката му с Ветросеч. Отряза плът и кости. Титус изпищя и пусна плячката. Остатъкът от опашката блъсна Манон право в стомаха. Въздухът й изскочи още преди да е ударила земята. Когато се изправи, видя края.

Оголил гърло заради болката, Титус нямаше никакъв шанс. Примамката скочи и сключи зъби около могъщата му шия.

Титус имаше един последен гърч, последен опит да се измъкне. Примамката не го пусна. Бе чакал за това седмици, ако не и месеци и години. Отметна глава назад и разкъса гърлото на Титус.

Настъпи тишина. Светът сякаш замръзна, когато тялото на Титус рухна на земята. Черната кръв опръска всичко.

Манон остана напълно неподвижна. Примамката бавно изправи глава от трупа. Кръвта на Титус капеше от челюстта му. Очите им се срещнаха. Хората й викаха да бяга, но Манон остана загледана в тези черни очи. Едното от тях бе ужасно белязано, но цяло.

Той направи крачка към нея. А после още една.

Манон не отстъпи. Това бе невъзможно. Абсолютно невъзможно. Титус бе два пъти по-голям. Два пъти по-тежък. Обучаван от години.

Но другият звяр го бе размазал. Не защото бе по-голям или по-силен, а защото го искаше. Титус бе грубиян и убиец… този уивърн бе воин.

Мъжете се затичаха към тях с копия и камшици и примамката изръмжа.

Манон вдигна ръка. А светът отново замря.

— Той е мой.

Бе й спасил живота. Неслучайно, а по избор. И той бе усетил течението.

— Какво? — излая баба й отгоре.

Манон осъзна, че върви към уивърна, и спря на около метър и половина от него.

— Той е мой — повтори, загледана в белезите, в куция крак, в огъня, горящ в очите на звяра.

Вещицата и уивърнът се взряха за миг, продължил колкото един удар на сърцето и колкото цяла вечност.

— Ти си мой — заяви Манон.

Уивърнът премигна. Кръвта на Титус капеше от изпочупените му зъби. Тя почувства, че и той бе взел същото решение. Може би го бе знаел отпреди тази нощ. Може би битката с Титус не бе за оцеляване. А за нея.

Неговата ездачка. Неговата господарка. Неговата.

* * *

Манон нарече уивърна си Абраксос, на името на черния змей, който държеше света в люспите си по повеля на Триликата богиня. И това бе едничкото хубаво нещо, което й се случи тази нощ.

Когато се върна при останалите, Абраксос бе отведен да се погрижат за раните му, а трийсет мъже издърпаха трупа на Титус. Манон изгледа на кръв всяка вещица, дръзнала да срещне погледа й.

Жълтоногата наследница бе задържана от Астерин пред матроните. Манон я погледна косо, преди просто да каже:

— Изгубих равновесие.

Ушите на Искра пламнаха от яд, но Манон сви рамене, избърса прахта и кръвта от лицето си и се върна в Омега. Нямаше да достави удоволствие на Искра, като признае, че тя едва не я е убила. А и не бе във форма за истинска битка.

Астерин обаче бе наказана от Майка Черноклюна за падането на наследницата в ямата, без значение дали заради непохватност или нападение. Манон бе помолила да я бичува лично, но бабата не й обърна внимание. Остави наследницата на Жълтоногите да стори това. Провалът на Астерин се случи пред всички матрони и техните наследници. Това бе наказанието й.

Манон стоеше в столовата и гледаше всеки тежък удар. Искра нанесе и десетте с пълна сила. На челюстта й имаше синина, дело на Астерин.

Но Астерин дори не извика. Нито веднъж. Въпреки това на Манон й отне върховно усилие на волята да не вземе камшика от Искра и да не я удуши с него.

Последва разговорът с баба й. Не бе истински разговор, а шамар и ругатни, които цял ден по-късно караха ушите на Манон да горят.

Бе унизила баба си и всички Черноклюни в историята, вземайки някакъв помияр. Въпреки победата му. Баба й беснееше, че бил победил Титус с късмет. Абраксос бе най-малкият уивърн измежду останалите. На всичко отгоре заради ръста си изобщо не бе летял през живота си. Не го били пускали от зверилника.

Дори не знаеха дали още може да лети след всички удари по крилете му. Звероукротителите смятаха, че ако Абраксос опита да мине през Прохода, ще сплеска себе си и Манон на дъното на падината. Не вярваха, че другите уивърни ще приемат да ги ръководи.

Манон бе съсипала плановете на баба си.

Всичко това й бе повтаряно с крясъци отново и отново. Знаеше, че дори и ако поискаше да смени Абраксос, баба й ще я принуди да го задържи, само за да я унижи за провала й. Дори ако загинеше.

Баба й обаче не бе слизала в ямата. Не се бе вглеждала в очите на Абраксос, не бе чувала сърцето на воин, което туптеше в гърдите му. Не бе забелязала, че се бори с повече коварство и свирепост от всички останали. Затова Манон си прие шамара, изслуша лекцията, а след това изтърпя и втория шамар, от който бузата я заболя.

Лицето още я болеше, когато стигна клетката, в която сега живееше Абраксос. Бе се свил до далечната стена, тих и неподвижен, макар много от другите същества да вървяха напред-назад или да ръмжаха. Неговият надзирател гледаше през решетките. Астерин се бе свила в сенките. След побоя от миналата нощ, Втората нямаше да я изпусне от поглед.

Манон обаче не се извини за боя. Правилата си бяха правила. Братовчедка й се бе провалила. Заслужаваше си бичуването. Така както Манон си заслужаваше плесницата.

— Защо е свит така? — попита Манон мъжа.

— Подозирам, че не е имал своя клетка досега. Не и толкова голяма.

Манон огледа клетката.

— Къде са го държали преди?

Мъжът посочи надолу.

— С другите примамки в кочината. Той е най-старият от тях. Оцелял е в ямите и кочините. Но това още не значи, че е подходящ за теб.

— Ако исках мнението ти, щях да попитам — каза Манон, без да изпуска от очи Абраксос, докато приближаваше решетките. — Колко време има, докато може да лети отново?

Мъжът се почеса по главата.

— Може да са дни, седмици или месеци. Може и никога.

— Ще започнем обучение този следобед.

— Няма да стане. — Манон вдигна вежди и той продължи: — Този първо трябва да го обучим сам. Ще изберем най-добрите треньори и ще можеш да използваш друг уивърн, докато…

— Първо, човеко — прекъсна го Манон, — не ми давай заповеди. — Железните й зъби се издължиха и изщракаха. Той потрепери. — Второ, няма да тренирам с друг уивърн. А с него.

Мъжът пребледня като смъртник.

— Всички животни на пазителките ще го нападнат. Първият полет ще го уплаши толкова, че ще се съпротивлява. Ако не искаш войниците и зверовете ти да се разкъсат взаимно, предлагам да тренирате сами. — Той отново потрепери и добави: — Милейди.

Уивърнът ги гледаше. Чакаше.

— Те разбират ли ни?

— Не. Някои заповеди и подсвирвания, нищо повече. Като кучета.

Манон изобщо не повярва на това. Не че я лъжеше. Не знаеше. А може би Абраксос бе различен.

Щеше да използва всеки миг до военните игри, за да го обучи. Когато с Тринадесетте спечелеха, щеше да накара всички вещици, усъмнили се в нея, включително и баба й, горко да съжаляват. Тя бе Манон Черноклюна и никога не се проваляше. В нищо.

А и какво по-голямо удоволствие от това Абраксос да отхапе главата на Искра на бойното поле?