Сара Дж. Маас
Огнената наследница (38)

37

Бяха минали две седмици на тренировки за Манон и Тринадесетте. Две седмици, в които се събуждаха преди изгрева, за да прелетят през каньона като едно цяло. Две седмици на драскотини и контузии, на близки срещи със смъртта заради предотвратени в последния момент падания, заради битки между уивърните или най-обикновени грешни преценки.

Бавно и полека обаче си изградиха инстинкти. Не само като бойци, но и като ездачи и зверове. Манон не харесваше това, че зверовете ядат отвратителното месо от планината, затова два пъти на ден ловуваше диви кози. Не след дълго вещиците започнаха също да ядат козите, като наклаждаха огньове в планинските проходи, за да изпичат закуските и вечерите си.

Манон не искаше никой от тях — било ездачка или звяр — да яде от храната на кралските хора или самите кралски хора. Щом миришеше на лошо, нещо не бе наред.

Не знаеше дали заради допълнителните уроци, или прясното месо, но Тринадесетте се оказаха по-бързи от всички останали сборища. Докато се стигна до там, че Манон им нареди да крият темпото си винаги щом Жълтоногите дойдеха да наблюдават тренировките им.

Абраксос оставаше проблемен. Тя не смееше да мине през Прохода с него, тъй като крилете му, макар и малко по-силни, не се бяха подобрили много — недостатъчно за стремителното спускане през тесния проход.

Манон премисляше това всяка нощ, когато Тринадесетте се събираха в стаята й, за да си сверяват отново впечатленията от летенето. Железните им нокти блестяха, докато демонстрираха начините, по които са научили уивърните си да кацат, да излитат или да правят изкусни маневри.

При цялото им вълнение обаче бяха изтощени. Дори уравновесените Синьокръвни бяха на нокти, а Манон досега бе викана дузина пъти да предотвратява кавги.

Използваше свободното си време, за да вижда Абраксос — да проверява железните му нокти и зъби, да го води на допълнителна езда, когато всички бяха като припаднали в леглата си. Трябваха му колкото се може повече тренировки, а и тя харесваше тишината на нощта с посребрените планински върхове и реката звезди над тях, макар на следващите утрини да се събуждаше трудно.

Така, с риск да си навлече гнева на баба си, Манон си спечели два дни почивка за Черноклюните, като я увери, че ако не си починат, ще настъпи война в столовата и кралят няма да има въздушна кавалерия, която да поведе уивърните в битка.

Два дни спаха, ядоха и задоволиха нуждите си с мъжете от планината. Поне така направиха част от Тринадесетте — тя видя Веста, Лин, Астерин и близначките демони да дебнат по моста.

Но Манон нямаше да си отспива. Нямаше да яде. Нито да спи с мъже.

Щеше да отведе Абраксос до планините Рюн.

* * *

Звярът вече беше оседлан. Докато се качваше на него, Манон провери дали Ветросеч е вързан здраво за гърба й. Дисагите тежаха неочаквано много зад нея. Напомни си, че трябва да обучи Тринадесетте и останалите сборища с тях. Щом бяха армия, щеше да се наложи да носят припасите си, както правеха повечето войници. А и тренировките с дисаги щяха да ги направят по-бързи, когато имаха възможност да летят без тях.

— Сигурна ли си, че не мога да те убедя да не ходиш? — попита надзирателят, когато тя спря пред задните порти. — Знаеш легендите не по-зле от мен. Това си има цена.

— Крилете му са слаби. Всичко, което пробвахме досега, се провали — каза тя. — Това може да е едничкият материал, способен да ги заздрави така, че да устоят на ветровете. А пазари наблизо не виждам, затова ще отида при самия извор.

Надзирателят се намръщи към синьото небе.

— Денят не е подходящ за летене. Идва буря.

— Нямам друг ден. — Докато го изричаше, съжали, че не може да отведе Тринадесетте в небесата, когато бурята удари. Да ги обучи и за това.

— Пази се и внимавай с цената, която ти поискат.

— Ако исках съвета ти, щях да те попитам, смъртни човече — сряза го тя, макар да беше прав.

Въпреки това Манон изведе Абраксос към обичайното им място за излитане. Предстоеше им дълъг ден на летене — а след него още един. По целия път към планините Рюн.

За да намери паешка коприна от легендарните стикски паяци, големи като коне и по-смъртоносни от отровата, с която я предяха…

* * *

Бурята връхлетя веднага щом Манон и Абраксос прелетяха над западните части на планините Рюн. Макар леденият дъжд да обрули лицето й и да я намокри до кости, тя успя да види назъбения лабиринт под нея през мъглата, надвиснала над планината.

Заради надигащите се ветрове и мълниите, които бучаха около тях, Манон свали Абраксос до единственото открито парче земя, което успя да забележи. Бе готова да изчака бурята да премине и след това да полети към небесата и да огледа околността, докато намерят паяците или поне някакви знаци къде може да се намират. Подозираше, че ще са основно кости.

Бурята обаче продължи и макар двамата с Абраксос да се притискаха до скалите, нямаше как да се прикрият. Би предпочела и сняг пред ледения дъжд, който брулеше с такава сила, че нямаше как да се напали огън.

Нощта се спусна бързо заради бурята, а Манон трябваше да прибере железните си зъби, за да не тракат през нощта и да разкъсват устните й. Качулката й бе напълно безполезна и подгизнала, а водата капеше в очите й. Дори Абраксос се беше свил на колкото се може по-плътно кълбо.

Каква глупава идея! Извади един кози крак от торбата и го подхвърли на Абраксос, който се разви, колкото да го изяде, а после отново се върна в предишната си поза, за да се скрие от бурята. Манон се прокле, задето е била такава глупачка, изяде собствената си вечеря, състояща се от подгизнал хляб и замръзнала ябълка, а след това хапна и малко сирене.

Струваше си. За да спечели победа за Тринадесетте, за да бъде Водачка на Крилото. Една нощ в бурята не бе нищо — бе преживявала много по-лоши неща. Загубена в снежни планински проходи с леки дрехи, без изход и храна. Бе оцелявала през бури, от които другите вещици не се събуждаха.

И все пак би предпочела снега.

Манон огледа каменния лабиринт около тях. Усещаше, че навсякъде има очи, които я наблюдават. Нищо обаче не приближи — нищо не дръзна да го стори. Затова след време се сви досущ като Абраксос, с глава и гърди към скалите и прибрала ръце под мишниците.

За радост през нощта спря да вали — или поне ъгълът на вятъра се смени и вече не падаше директно върху тях. От този момент Манон спа по-добре, но трепереше от студ, макар да й стана малко по-топло. Докато потъваше в сън, осъзна, че именно намекът за топлина и суша й попречиха да се разболее или да умре от треперенето. Събуди се от сивата зора.

Когато отвори очи, видя, че е на сянка, но суха и топла заради огромното крило, което я бе скрило от стихиите, и заради топлия дъх на Абраксос, който изпълваше пространството като малка пещ. Той все още спеше дълбоко. Трябваше да почисти ледените кристалчета от крилото му, преди да се е събудил.

* * *

Бурята прочисти небето до ясносиньо — достатъчно ясно, че да им се наложи да прелетят само още веднъж над западните хълмове на планините Рюн, преди Манон да намери това, което търсеше. Не просто кости, а дървета, покрити с дебели сиви паяжини като тъгуващи вдовици. Когато Абраксос снижи, тя видя, че това не е паешка коприна, а най-обикновени паяжини.

Ако можеш да кажеш, че е нещо обикновено да опашеш цяла планинска гора в паяжини.

Абраксос ръмжеше почти непрестанно на нещо под тях — сенки и шепоти, които вещицата не можеше да долови. Забеляза обаче пълзящите по клоните паяци — във всякакви форми и размери, все едно бяха призовани тук да живеят под закрилата на гигантските си събратя.

Отне й половината сутрин да намери пепелявите пещери над оплетената дъбрава, където земята бе осеяна с кости. Направи няколко кръга, а после насочи Абраксос надолу към една оголена скала пред пещерите. Зад тях имаше пропаст, спускаща се право към изсъхналата клисура.

Абраксос обиколи като планинска котка и замята опашка, докато гледаше пещерата.

Тя посочи ръба на скалата.

— Достатъчно. Сядай и спри да мърдаш. Знаеш защо сме тук, не разваляй момента.

Той изсумтя, но седна, като вдигна облак сива прах във въздуха. Отпусна сивата си опашка от ръба на скалата, като така вдигна физическа бариера между Манон и пропастта. Манон погледна надолу преди нечовешки женски смях да се разнесе от пещерата.

— Е, това е звяр, който не сме виждали от векове.

Манон запази безизразно изражение на лицето си. Светлината бе достатъчно ярка, за да разкрие няколко древни безмилостни очи, които се издигаха от входа на пещерата. Три огромни сенки дебнеха зад тях. Гласът приближи и изрече:

— Векове минаха и от последния път, когато се разправяхме с вещица, носеща железни зъби. — Към думите се присъедини и тракането на щипци, напомнящи барабан.

Манон не посмя да докосне Ветросеч, а само отвърна:

— Светът се променя, сестро.

— Сестро — засмя се паякът. — Е, може би двете с теб сме сестри. Две лица на една и съща черна монета, направена от един и същи черен господар. Сестри по дух, макар и не по тяло.

Женският паяк се появи на бледата светлина, а мъглата мина по него като сборище изгубени души. Бе сиво-черна и огромната й маса накара устата на Манон да пресъхне. Въпреки размерите си бе елегантна, с дълги и гладки крака и лъскаво издължено тяло. Величествена.

Абраксос тихо изръмжа, но Манон вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Вече виждам — каза тихо вещицата — защо Синьокръвните ми сестри продължават да те обожествяват.

— Така ли правят? — остана неподвижен паякът. Трима други обаче приближиха тихи и взиращи се в нея с многобройни тъмни очи. — Не помня кога за последно жрица от Синята кръв ни направи жертвоприношение в хълмовете. Липсват ни.

— Мога да изпратя няколко — усмихна се напрегнато Манон.

— Несъмнено си Черноклюна — изсмя се паякът. Огромните очи сякаш я погълнаха. — Косата ти напомня за коприната ни.

— Предполагам, че трябва да съм поласкана.

— Кажи името си, Черноклюна!

— Името ми няма значение — отвърна Манон. — Дошла съм да направим сделка.

— За какво й е притрябвала на една Черноклюна нашата ценна коприна?

Тя се обърна и разкри напрегнатия Абраксос. Погледът му бе насочен към огромния паяк. Бе настръхнал от върха на носа до крайчеца на опашката си.

— Крилете му трябва да бъдат подсилени. Чух легендите и се запитах дали коприната може да помогне?

— Давали сме от коприната си на търговци, крадци и крале за хубави рокли, за скъпи воали, дори за корабни платна. Ала за криле? Никога.

— Искам девет метра, вплетени на платна, ако може.

Паякът се приведе към нея.

— Някои са давали живота си само за един.

— Назови цената си.

— Девет метра… — Тя се обърна към трите паяка зад нея. Слуги или стражи, Манон не знаеше. — Донесете преждата. Трябва да я оценя, преди да назова цената.

Хубаво. Нещата вървяха добре. Когато трите паяка се прибраха в пещерата, настъпи тишина. Манон се опита да не рита мъничките паячета по ботушите си. И да не гледа към очите, които я наблюдаваха втренчено от пещерите наоколо.

— Кажи ми, Черноклюна — рече паякът, — как намери зверчето си?

— Подарък ми е от краля на Адарлан. Ние сме част от войската му. Когато свършим служба, ще отидем към дома, в Пустошта, за да възвърнем кралството си.

— Охо. Проклятието развалено ли е?

— Още не. Но когато намерим крочанка, която да съумее да го развали…

Щеше да се наслади на кръвопролитието.

— Гадничко проклятие беше. Завзехте земята, само за да бъде прокълната от лукавите крочанки. Виждала ли си Пустошта напоследък?

— Не — отвърна Манон. — Досега не съм била в нашия дом.

— Преди няколко години оттук мина търговец. Рече ми, че смъртен крал се е качил на трона там. Ала по вятъра се носят и други слухове. Че кралят бил свален от млада жена с виненочервена коса. Наричала се Върховната кралица.

Манон настръхна. Върховната кралица на Пустошта! Нея щеше да убие първа, когато върнеше земите си и когато най-после ги видеше със собствените си очи, вдишаше миризмата им, насладеше се на красотата им.

— Шантаво място е тая Пустош — продължи паякът. — Търговецът идеше оттам. Някогашен превъплъщенец. Изгубил дарбите си, точно както всички вие смъртните. Все пак е имал късмета да заседне в човешкото си тяло, но не осъзна, че когато ми продаде двайсет години от живота си, част от дарбите му останаха в мен. Не мога да ги използвам, разбира се, ала се чудя какво ли би било да видя света през хубавите ти очи. Да докосна мъж…

Косъмчетата по тила на Манон настръхнаха.

— Ето ни и нас — рече друг паяк, когато трите пристигнаха с кълбо паешка коприна. То се люлееше между тях във феерия от цветове. Дъхът на Манон спря.

— Мигар не е забележително? Една от най-добрите, които сме запридали.

— Величествено е — призна Манон. — Назови цената си.

Паякът се загледа в нея.

— Каква цена да поискам от една дълголетна вещица? Двайсетина години за теб са нищо, макар магията да те състарява като нормална жена. А мечтите ти… те сигурно са лоши и ужасни, Черноклюна. Не искам да ги ям. Не и твоите. — Паякът я приближи. — Ала лицето ти? Ако ти взема красотата?

— Едва ли ще мога да си тръгна без лице.

Паякът се разсмя.

— О, нямах предвид буквалното ти лице. Цветът на кожата, блясъкът на златистите ти очи. Начинът, по който слънцето се отразява в косите ти като лунна светлина по снега. Тези неща мога да взема. С тази хубост можеш да си спечелиш сърцето на крал. Или, ако магията се върне, мога да ги използвам за моето женско тяло. Защо да не спечеля крал за себе си?

Манон не я бе особено грижа за красотата й, макар тя да бе полезно оръжие. Не смяташе обаче да разкрива това без пазарлък.

— Да видя коприната първо.

— Срежете мостра — нареди паякът на трите, които внимателно оставиха коприната и една отряза перфектния квадрат. Мъже бяха убивали и за по-малко, а тук го режеха като обикновена вълна. Манон се опита да не мисли за щипците, протегнати към нея. Отиде до ръба на скалата и прескочи опашката на Абраксос, като вдигна коприната на слънчевата светлина.

Тя проблесна, тъмата да я вземеше! Дръпна я. Еластична, ала здрава. Невероятно лека. Но…

— Тук нещо не е наред. Нима и остатъкът ще е така развален?

Паякът изсъска. Земята се разтърси, когато приближи. Абраксос я спря с предупредително ръмжене, което накара останалите три да дойдат зад нея. Значи бяха стражи. Ала Манон вдигна мострата на светлината.

— Виж — каза Манон и посочи една шарка, минаваща по него.

— Това не е дефект! — сопна се паякът. Опашката на Абраксос се уви около Манон и я приближи към тялото си.

Вещицата я вдигна по-високо, към слънцето.

— Виж на по-ясна светлина? Нима смяташ, че ще дам хубостта си за второкласна прежда?

— Второкласна? — побесня паякът. Опашката на Абраксос се сви.

— Не, сякаш бъркам. — Манон свали ръце и се усмихна. — Май не ми се пазари днес.

Паяците стояха на ръба на скалата и дори нямаха време да мръднат, като опашката на Абраксос се разви и ги удари.

Полетяха към клисурата с писъци. Без да губи и секунда, Манон натика останалата коприна в празните дисаги и яхна Абраксос. Двамата скочиха във въздуха от ръба на пропастта, който бе перфектно място за излитане.

Съвършеният капан за тези глупави древни същества.