Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

15

Каол не бе особено изненадан, когато баща му закъсня с двайсет минути за срещата. Нито когато влезе в кабинета му и седна на стола срещу бюрото му, без да обясни закъснението си. С преценена дистанция и неприязън той огледа помещението — нямаше прозорци, килимът бе захабен, имаше отворен сандък със захвърлени оръжия, за които Каол така и не бе намерил време да полира или даде за поправка.

Поне беше подредено. Бележките на бюрото бяха на купчина, стъклените писалки — на мястото си, бронята, която понякога носеше, блестеше върху манекена в ъгъла.

— Това ли дава нашият велик крал за капитана на стражата си? — попита накрая баща му.

Каол сви рамене, а баща му загледа тежкото дъбово бюро. Бюро, което бе наследил от предшественика си, на което двамата със Селена…

Потисна спомена, преди кръвта му да кипне, и вместо това се усмихна на баща си.

— Имаше и по-голям кабинет в стъклената надстройка, но исках да съм близо до хората си.

Това бе самата истина. Освен това не бе искал да е до административното крило на замъка, в коридора с плетящите интриги придворни и съветници.

— Мъдро решение. — Баща му се облегна назад на вехтия дървен стол. — Имаш инстинктите на водач.

Каол го погледна изпод вежди.

— Връщам се с теб в Аниел. Изненадан съм, че си губиш времето с ласкателства.

— Тъй ли? От това, което виждам, дори не подготвяш евентуалното си завръщане. Не си търсиш заместник.

— Въпреки ниското ти мнение за позицията ми, аз я приемам насериозно. Не мога да оставя двореца на някой случаен.

— Дори не си казал за Негово Величество, че ще заминаваш. — Неприятната студена усмивка остана на лицето на баща му. — Когато го помолих да ме пусне да си вървя следващата седмица, той дори не спомена, че ще ме придружиш. Вместо да те оставя да се пържиш, момче, си сдържах езика.

Каол запази изражението на лицето си спокойно и неутрално.

— Както вече казах, няма да напусна, без да съм намерил достоен заместник. Затова те помолих да дойдеш. Трябва ми време.

Това бе вярно. Поне донякъде.

Както и последните няколко нощи, Каол бе посетил едно от тържествата на Едион. В друга кръчма, този път по-скъпа и по-претъпкана.

Едион отново не бе там. Всички смятаха, че генералът е при тях — дори куртизанката, която бе оставил първата нощ, му каза, че той й е платил златна монета, без да се възползва от услугите й, а след това е излязъл да търси още пенливо вино.

Каол отиде до ъгъла на улицата, към който го бе упътила куртизанката, ала не откри нищо. И не беше ли невероятно, че никой не знае кога точно ще пристигне Гибелния легион или пък къде лагерува в момента. Само че са на път. Денем Каол бе твърде зает, за да следи Едион, а по време на различните срещи и обеди на краля бе невъзможно да заговори генерала. Тази вечер обаче беше смятал да отиде по-рано на тържеството, за да види дали Едион изобщо се появява и къде точно ходи. Колкото по-скоро научеше нещо за него, толкова по-рано можеше да приключи с глупостите и да попречи на краля да гледа в неговата посока преди да му предаде оставката си.

Бе поискал срещата само защото една мисъл го бе събудила през нощта — малко луд и много опасен план, който вероятно щеше да го убие, преди да постигне каквото и да било. Бе прелистил всички книги за магия, намерени от Селена. Не откри нищо за това как да помогне на Дориан — и на Селена — за освобождаването й. Селена обаче някога му бе казала, че бунтовниците на Арчър и Нехемия твърдят две неща — първо, че знаят къде е Елин Галантиус, и второ, че са близо до откриването на начин, по който да прекършат загадъчната власт на краля над целия континент. Първото се бе оказало лъжа, разбира се, но ако имаше и най-малкият шанс бунтовниците да знаят как да освободят магията… той трябваше да провери. Вече се бе заел да проследи Едион и бе изчел всичките бележки на Селена за тайните скривалища, затова имаше идея къде може да ги открие. Трябваше да пипа внимателно и имаше нужда от колкото се може повече време.

Студената усмивка на баща му угасна. Появи се стоманеното изражение, изваяно от десетилетия власт в Аниел.

— Според слуховете ти си мъж на честта. Понякога се чудя какъв мъж би бил някой, който не спазва дадената дума. Питам се… — Баща му театрално прехапа долната си устна. — Питам се какви са истинските ти мотиви да изпратиш онази жена във Вендлин. — Каол сподави подтика си да настръхне. — За благородния капитан Уестфол не би било странно да иска шампионът на Негово Величество да унищожи враговете в чужбина. Но за клетвопрестъпника и измамника…

— Не нарушавам обещанието си към теб — отвърна съвсем искрено Каол. — Възнамерявам да ида в Аниел. Бих се заклел във всеки храм, пред всеки бог. Но само след като намеря заместник.

— Закле се за месец — изръмжа баща му.

— Ще съм до теб до края на проклетия си живот. Какво значение имат месец или два?

Ноздрите на баща му се разшириха. Защо искаше от него да се върне толкова бързо у дома? Каол отвори уста да попита, за да го постави в неудобно положение, когато един плик падна на бюрото му. Бяха минали много години, но той все още помнеше почерка на майка си, изящния начин, по който тя изписваше името му.

— Какво е това?

— Майка ти прати писмо до теб. Предполагам, че изразява радост от това, че се връщаш у дома.

Каол не докосна плика.

— Няма ли да го прочетеш?

— Нямам какво да й кажа. Не се интересувам и какво има да ми казва тя — излъга Каол.

Това бе поредният капан, поредният начин, по който да го изнервят. Но имаше толкова работа тук, толкова много неща, които да разкрие. Скоро и без това щеше да изпълни обещанието си.

Баща му прибра писмото в туниката си.

— Много ще се натъжи, като чуе това.

Каол познаваше баща си. Въпреки че бе доловил лъжата му, той щеше да предаде на майка му точните му думи. За миг кръвта забуча в ушите му, както ставаше винаги когато баща му обижда, хока и пренебрегва жена си.

— След четири месеца идвам. Кажи дата и ще стане.

— Два.

— Три.

Бавна усмивка разтегли лицето на баща му.

— Мога да ида при краля още сега и да го помоля да те освободи, вместо да чакам три месеца.

— Назови цената си, тогава — стисна зъби Каол.

— Няма цена. Просто ми е приятно да мисля, че ми дължиш услуга. — Студената усмивка отново огря лицето му. — Всъщност идеята ми харесва много. Два месеца, момчето ми.

Дори не се сбогуваха.

* * *

Сорша бе извикана в покоите на престолонаследника, точно когато правеше ободрителна отвара за едно преуморено момиче от кухните. И макар да се стараеше да не изглежда жалка и нетърпелива, намери начин бързо да остави задачата на една от чирачките и да тръгне към кулата на принца.

Никога не бе ходила там, но знаеше къде е, както всички лечителки. Стражите я пуснаха, без дори да кимнат. Когато стигна края на витото стълбище, видя, че вратата към покоите му вече е отворена.

Пълен хаос. Покоите му бяха пълен хаос от книги, бележки и изоставени оръжия. А там, на масата, на която си бе почистил местенце, колкото да седне, бе Дориан. Изглеждаше някак засрамен. Може би от хаоса, може би от пукнатата си устна.

Тя успя да се поклони, макар предателската горещина отново да плъзна по тялото й. Вратът и лицето й пламнаха.

— Негово Височество ме е призовал?

— Аз, ъ-ъ-ъ… — Той се прокашля. — Сама виждаш, че се нуждая от кърпене.

Пак си бе наранил ръката. Този път изглеждаше като след тренировка, но устната… Щеше да е трудно да го приближи толкова.

Първо ръката. Нека това я поразсее, за да си стъпи на краката.

Остави кошницата с лековете и се изгуби в работата по мехлемите и превръзките. Той ухаеше на сапун, толкова силно, че тя се запита дали не е излязъл скоро от банята. Бе ужасно, че стои до стола му, тъй като бе професионална лечителка. Да си представя пациентите си голи не бе…

— Няма ли да попиташ какво е станало? — погледна я принцът.

— Не е моя работа. Ако не се отнася до раната, няма нужда да ми казвате каквото и да е било.

Прозвуча студено, повече, отколкото бе искала. Но беше вярно.

Тя бързо превърза ръката му. Тишината не я притесни. Понякога прекарваше цели дни в катакомбите, без да говори с никого. Бе тихо дете, когато родителите й починаха, а след клането в центъра на града се бе свила още повече. Чак когато дойде в замъка, намери приятели, с които понякога обичаше да си говори. Но сега, с него… изглеждаше, че принцът не е от онези, които обичат тишината, понеже отново я погледна и попита:

— Ти откъде си?

Това бе труден въпрос, тъй като подробностите защо и как бе дошла в замъка бяха опетнени от действията на неговия баща.

— Фенхароу — каза тя, като се надяваше, че няма да я разпитва повече.

— Къде по-точно?

Едва не потрепери, но след пет години лечение на ужасни рани се бе научила на самоконтрол. Дори мимолетно пробягване на отвращение или страх по лицето й можеха да пречупят пациента.

— Малко селце на юг. Повечето хора не са го чували.

— Фенхароу е красиво място — каза той. — Цялата тази открита земя, която сякаш продължава безкрай.

Тя не си спомняше достатъчно, за да прецени дали е обичала селцето си, сгушено между планините на запад и морето на изток.

— Винаги ли си искала да бъдеш лечителка?

— Да — отвърна тя. Наследникът на империята бе оставен на нейните грижи. Не можеше да покаже нещо различно от абсолютна увереност!

— Лъжкиня — ухили се той.

Не издържа и срещна погледа му. Сапфирените му очи бяха толкова ясни на следобедното слънце, чиито лъчи влизаха през прозореца!

— Ваше Височество, не искам да…

— Говоря си. — Той опипа превръзките. — Искам да се разсея.

Тя кимна, понеже нямаше какво да каже, а и най-вероятно щеше да изтърси някоя глупост. Извади кутийката с мехлем за дезинфекция.

— За устната Ви, ако нямате нищо против. Искам да проверя дали няма мръсотия или…

— Сорша. — Тя се опита да не показва какво означава за нея фактът, че е запомнил името й, че чува как той го произнася. — Направи каквото трябва.

Тя прехапа устни, глупав нервен тик, след което кимна и вдигна брадичката му, за да огледа устата по-добре. Кожата му бе толкова топла. Докосна раната и той изсъска. Дъхът му докосна пръстите й, но не й се скара и не я удари, както правеха някои от другите придворни.

Постави мехлема върху устните му, доколкото можа. Богове, колко нежни бяха!

В деня, когато го видя да върви с капитана подире му, не знаеше, че е принц. Едва бяха навлезли в юношеството си, а тя бе обикновена чирачка с дрехи втора ръка. За миг обаче той я погледна и й се усмихна. Бе я видял, когато никой друг не го бе правил от години, затова тя все си намираше извинения да е на горните етажи на замъка. Но когато следващия месец го издебна отново, горчиво плака, тъй като чу шепота на други две чирачки колко красив е престолонаследникът Дориан.

Увлечението й по него бе тайно и глупаво. Когато отново го срещна след години, докато помагаше на Амити с един пациент, той дори не я погледна. Тя бе станала невидима, една от многото лечителки, точно както бе искала.

— Сорша?

Ужасът й стигна нови дълбини, когато осъзна, че е зяпнала устата му, с пръсти, потопени в мехлема.

— Простете — каза тя, като се запита дали не трябва да се метне от кулата и да сложи край на мъките си. — Денят бе дълъг.

Това не бе лъжа. Но се държеше като глупачка. Беше спала с мъж преди — с един от стражите, само веднъж и за достатъчно дълго, че да разбере, че не иска в скоро време някой отново да я докосва. Но да бъде толкова близо до принца, с рокля, опираща се в краката му…

— Защо не каза на никого? — попита тихо той. — За мен и приятелите ми?

Тя отстъпи и го погледна в очите, макар да я бяха обучавали да свежда поглед.

— Никога не сте бил лош с лечителите или с когото и да било. Мисля си, че светът има нужда… — Бе казала прекалено много. Бе говорила за света на неговия баща.

— От добри хора — довърши той и се изправи. — И според теб баща ми би използвал знанието за… подвизите ни срещу нас.

Значи знаеше, че Амити докладва всичко. Тя бе казала и на Сорша да прави същото, ако не иска проблеми.

— Не бих казала, че Негово Величество би…

— Селото ти съществува ли още? Родителите ти живи ли са?

Въпреки че бяха минали много години, не успя да скрие болката в гласа си, когато отвърна:

— Не. Опожариха го. И не. Отведоха ме в Рифтхолд, а тях убиха в чистката срещу емигранти.

Сянката на ужас премина през очите му.

— Защо тогава дойде да работиш тук?

— Нямаше къде другаде да ида — събра лековете си тя.

Лицето му се изкриви в агония.

— Ваше Височество, да не би…

Но той я гледаше, сякаш я разбира. И я вижда.

— Съжалявам.

— Не Вие сте взел решението. Не Вашите войници отведоха родителите ми.

Той я погледна за един продължителен миг, преди да й благодари. Учтиво отпращане. Докато напускаше разхвърляната кула, съжали, че изобщо си е отворила устата — сега вероятно никога повече нямаше да я повика, нямаше да му е удобно. Нямаше да изгуби позицията си, понеже той не бе жесток, но ако откажеше услугите й, това щеше да предизвика много въпроси. Затова Сорша реши да намери начин да му се извини… или да си намери оправдания, с които да попречи на принца да я види отново. Утре щеше да измисли нещо.

На следващия ден след закуска неочаквано се появи пратеник, който попита за името на селото й. Когато тя се поколеба, той каза, че престолонаследникът искал да го научи.

За да го добави върху личната си карта на континента.