Сара Дж. Маас
Огнената наследница (28)

27

Застанала на върха на наблюдателната площадка от страната на Омега, Манон гледаше как първото сборище Жълтоноги минава през Прохода. Спускането надолу, последвано от рязко издигане, бе смайващо, дори когато яздеха Жълтоноги.

Високо покрай скалите на Северен зъб ги водеше Искра. Звярът й, огромен мъжкар на име Фендир, бе като природна стихия. Макар и по-малък от Титус бе два пъти по-злобен.

— Подхождат си — каза Астерин иззад Манон. Останалите от Тринадесетте бяха в тренировъчната зала и инструктираха другите сборища в ръкопашния бой. Фалин и Фалон, зеленооките и подобни на демони близначки, определено се забавляваха да измъчват най-новите пазителки. Много обичаха такива неща.

Искра и Фендир профучаха над най-високия връх на Северен зъб и се скриха в облаците. Останалите дванайсет ездачки ги следваха отблизо. Студеният вятър облиза лицето на Манон и я призова. Щеше да слезе в пещерите, за да види Абраксос, но първо искаше да проследи преминаването на Жълтоногите през Прохода. За да е сигурна, че наистина няма да са тук през следващите три часа.

Огледа цялото възвишение към Зъба и огромния вход. От него се носеха вой и ревове, които отекваха в планините.

— Искам да задържиш вниманието на Тринадесетте за остатъка от деня.

Като Втора в групата, Астерин единствена имаше правото да й задава въпроси, и то невинаги.

— Ще тренираш с него?

Манон кимна.

— Баба ти каза, че ще ме изкорми, ако отново те изпусна от поглед.

Златистата коса на Астерин се развя на вятъра. Лицето й, вече с изкривен нос, изглеждаше тревожно.

— Сама трябва да решиш — отвърна Манон. Дори не си направи труда да оголи железните си зъби. — Втора от моите ли си, или нейна шпионка?

Нямаше следа от болка, страх или измяна. Само леко присвиване на очите.

— Служа на теб.

— Тя е твоята матрона.

— Служа на теб.

За един удар на сърцето Манон се запита с какво си е заслужила такава вярност. Те не бяха приятелки. Поне не и по начина, по който хората се сприятеляваха. Всяка Черноклюна й дължеше вярност и подчинение. Това обаче…

Манон никога не даваше обяснения. За себе си, за плановете си, за намеренията си. Пред никого, освен пред баба си. Но все пак каза на Втората:

— Все още смятам да оглавя Крилото.

Астерин се усмихна. Сребърните й зъби светнаха като живак на утринното слънце.

— Знаем.

Манон вирна брадичка.

— Искам Тринадесетте да добавят и акробатика в своя ръкопашен бой. И когато се научите да управлявате уивърните си сами, трябва да сте във въздуха с Жълтоногите. Искам да зная къде летят, как летят, какво правят.

— Сенките ми вече следят Жълтоногите в коридорите — кимна Астерин. В черните й очи, поръсени със златно, блесна гневна закана за мъст. Когато Манон повдигна вежда, Астерин рече: — Нали не вярваш, че ще оставя Искра на мира?

Манон все още чувстваше как покритите с железни нокти пръсти се забиват в гърба й и я блъсват към ямата. Глезенът й болеше и бе изтръпнал от падането. Ребрата й бяха натъртени от опашката на Титус.

— Дръж ги на къс повод. Освен ако не искаш пак да ти чупят носа.

— Не правим нищо без твоята заповед, господарке — усмихна се Астерин.

* * *

Манон не искаше надзирателят да е в зверилника. Или тримата звероукротители с копия и камшици. Никой от тях не трябваше да е тук. По три причини.

Първата бе, че искаше да остане насаме с Абраксос, който се бе свил до задната стена, гледаше и чакаше.

Втората бе човешката им миризма. Топлата кръв, която биеше във вените им, я разсейваше. Както и мирисът на страха им. За цяла минута се замисли дали би си струвало да изкорми някой от тях, за да види какво ще направят другите. Хора вече изчезваха от Зъба. Говореше се, че минали през моста към Омега и така и не се върнали. Манон още не бе убила никого, но всяка минута поставяше волята й на изпитание.

Третата причина да мрази присъствието им бе, че Абраксос ги презираше — с всичките им копия, камшици, вериги и грубиянщина. Уивърнът не можеше да мръдне от мястото си, независимо от това колко плющяха камшиците. А той ги мразеше. Не просто се страхуваше от камшиците, а ги мразеше. Звукът бе достатъчен, за да го накара да настръхне и да оголи зъби.

Бяха изкарали в кочината десет минути. Опитваха се да го приближат, за да го оковат и оседлаят. Ако не станеше скоро, щеше да трябва да се върне в Омега преди Жълтоногите да се приберат.

— Никога не са му слагали седло — обясни надзирателят. — Вероятно няма да го приеме.

Тя чу неизречените думи: „Няма да рискувам хората си за него. Просто си надменна. Бъди добро момиче и избери друг уивърн“.

Манон оголи железните си зъби към надзирателя. Горната й устна се изтегли нагоре, колкото да го предупреди. Той направи крачка назад и изпусна камшика.

Осакатената опашка на Абраксос мина през земята. Очите му така и не се отделиха от тримата мъже, които искаха да го подчинят.

Един от тях изплющя с камшика, толкова близо до уивърна, че той се сви. Друг удари близо до опашката му. Два пъти.

Абраксос нападна, както с опашка, така и протягайки шия. Звероукротителите се отдръпнаха и едвам избегнаха щракащите зъби. Достатъчно.

— Твоите мъже носят сърца на страхливци — излая тя и изгледа с презрение надзирателя, след което тръгна по прашния под.

Надзирателят понечи да я спре, но тя замахна с железните си нокти и одра ръката му. Той изпсува, а Манон продължи да върви, като облиза кръвта по пръстите си.

Едва не се изплю.

Гнусна. Кръвта бе развалена, като източена от разложен труп. Тя я огледа по ръката си. Бе прекалено тъмна, за да е човешка. Ако вещиците наистина убиваха тези хора, защо никоя не се бе оплакала?

Преглътна въпросите. По-късно щеше да мисли за това. Можеше да отвлече надзирателя в някой тъмен ъгъл и да го разпори, за да види какво точно гние в него.

Сега обаче… Мъжете бяха притихнали. Всяка крачка я приближаваше все повече до Абраксос. Линия в прахта отбелязваше къде свършва безопасното, осигурено от веригите разстояние. Манон направи три крачки отвъд нея, по една за всяко от лицата на богинята.

Девица.

Майка.

Старица.

Абраксос се сви. Мощните мускули на тялото му се напрегнаха.

Бе готов за скок.

— Знаеш коя съм — каза Манон и се втренчи в бездънните черни очи, без да се поддава и на йота на страха или съмнението. — Манон Черноклюна, наследница на клана на Черноклюните. Ти си мой. Разбираш ли?

Един от мъжете изсумтя. Манон щеше да се завърти, за да му извади езика на място, но Абраксос… Абраксос сведе леко глава. Все едно я разбираше.

— Ти си Абраксос — каза Манон. Тръпки полазиха по врата й. — Давам ти това име, понеже Абраксос е Великият звяр, змеят, в чиито люспи е свит светът. Същият, който ще го погълне във времената на самия край по заповед на Триликата богиня. Ти си Абраксос… и си мой.

Уивърнът премигна. И направи крачка към нея. Зад нея изскърца кожа — някой бе затегнал хватка около навития си бич. Манон обаче вдигна ръка към уивърна.

— Абраксос.

Огромната глава се наклони към нея. Очите, сякаш от втечнена нощ, срещнаха нейните. Ръката й все още бе протегната, с железни, обагрени от кръв нокти. Той притисна муцуна в дланта й и изсумтя. Сивата му кожа бе топла и изненадващо мека — дебела, но еластична като стара кожа. Отблизо разнообразието от цветове бе зашеметяващо — не само сиво, но и тъмнозелено, кафяво, черно. Бе обсипан с тежки белези, много от които напомняха ивиците на тигър. Зъбите на Абраксос, жълти и начупени, блестяха на светлината на факлите. Някои липсваха, но останалите бяха дълги колкото пръсти и два пъти по-дебели. Горещият му дъх вонеше, може би заради храната му, а може би заради развалените зъби.

Но белезите, счупените зъби, натрошените нокти и осакатената опашка — те не свидетелстваха за жертва, съвсем не. Това бяха бойните трофеи на някой, който е оцелял. Абраксос бе воин, срещу който бе целият свят. Бе оцелял. Бе се научил на много от това.

Бе победил.

Манон дори не погледна към войниците, когато каза:

— Излезте. — Продължи да се взира в черните очи. — Оставете седлото и излезте. Ако някой донесе камшик отново в това помещение, ще го използвам срещу него.

— Но…

— Веднага!

Звероукротителите излязоха с мърморене и цъкане с език, след което затвориха вратата. Когато остана сама с уивърна, Манон погали масивната муцуна. Не знаеше как кралят отглежда тези зверове, но Абраксос бе различен. По-малък, ала по-умен. А може би другите така и не се учеха на мислене. Тренирани и обгрижвани, те правеха каквото им се кажеше. Абраксос обаче се бе научил да оцелява и това може би беше развило ума му. Разбираше думите й. Израженията й.

Ако разбираше и други неща… можеше да обучи другите зверове на Тринадесетте. Това бе малко предимство, но такова, което можеше да я направи Водачка на Крилото. И също така непобедима за враговете на краля.

— Ще ти поставя това седло — каза тя, като все още галеше муцуната. Той се размърда, но Манон го сграбчи и принуди да я погледне в очите. — Искаш ли да се измъкнеш от този кенеф? Ако да, ще ми позволиш да ти поставя седло, за да видя дали ти е по мярка. Като приключим, ще ми позволиш да погледна опашката ти. Тези човешки копелета ти срязаха шиповете, затова ще ти направя нови. Железни. Като моите…

С тези думи тя размаха железните си нокти пред лицето му.

— Както и зъби — добави тя и разкри своите. — Ще боли и ще искаш да убиеш хората, които ти ги слагат, но ще им позволиш да го сторят, защото ако не го направиш, ще си изгниеш тук до края на дните си. Ясна ли съм?

Горещ дъх облиза ръцете й.

— Когато приключим с това — усмихна се тя леко на уивърна, — ще се научим да летим. А после ще удавим кралството в кръв.

* * *

Абраксос направи всичко, което му казаха, макар да ръмжа на укротителите, които го преглеждаха и бодяха и едва не откъсна ръката на лечителя, който трябваше да извади развалените му зъби, за да стори място на металните. Всичко това отне пет дни.

Едва не събори стената, когато закачиха железните шипове за опашката му. Манон обаче бе с него през цялото време, говореше му какво е било да лети с Тринадесетте на желязната си метла и да лови крочанки. Разказваше му приказки, колкото за да го разсее, толкова и за да напомни на мъжете, че ако направят грешка и го наранят, отмъщението й ще бъде дълго и кърваво.

Никой не направи грешка.

По време на петте дни, в които работеха по него, тя изтърва ездитните уроци с Тринадесетте. С всеки изминал ден възможността Абраксос да полети ставаше все по-малка и по-малка.

Манон стоеше с Астерин и Сорел в тренировъчната зала и наблюдаваше края на битките за деня. Сорел работеше със сборището най-млади Черноклюни. Всички бяха под седемдесетгодишни. Малцина имаха опит.

— Колко са зле? — скръсти ръце Манон.

Сорел, малка и тъмнокоса, също скръсти ръце.

— Не колкото се опасявахме. Още обаче напасват вътрешната динамика на сборището. А водачката им… — Сорел се намръщи към една приличаща на мишка вещица, която бе хвърлена на земята от своя подчинена. — Предлагам или сборището да реши какво да правят с нея, или ние да изберем нова водачка. Едно слабо сборище и можем да загубим военните игри.

Водачката на сборището лежеше на каменния под. Синя кръв капеше от носа й.

— Дай й два дни — изскърца със зъби Манон. — Да видим дали няма да се оправи.

Нямаше нужда да се разчува, че има слаби сборища.

— Но нека Веста я изведе през нощта — добави Манон и погледна към червенокосата красавица, ръководеща друго сборище в упражнение по стрелба. — Там, където е измъчвала мъжете в Северен зъб.

Сорел повдигна невинно вежди, а Манон завъртя очи.

— Ти си по-лоша лъжкиня и от Веста. Смяташ, че не съм видяла онези мъже, които й се хилеха през целия ден? Или следите от ухапвания по тях? Само не убивайте много. Имаме си достатъчно грижи. Не ни трябва и смъртните да се разбунтуват.

Астерин изсумтя, но когато Манон я погледна накриво, вещицата продължи да се взира напред с невинно изражение на лицето. Разбира се, ако Веста спеше с мъжете и пиеше от кръвта им, Астерин го правеше заедно с нея. И никоя от тях не се бе оплакала, че мъжете са странни на вкус.

— Както желаеш, господарке — каза Сорел. Смуглите й бузи се изчервиха леко. Ако Манон бе лед, а Астерин — огън, то Сорел бе скала. Баба й я бе съветвала да направи Сорел своя Втора, тъй като ледът и камъкът понякога бяха твърде сходни. Но без пламъка на Астерин, без Втората, която бе способна да разбуни тълпа или да разкъса гърлото на всеки, предизвикал властта на Манон, тя нямаше да води Тринадесетте така успешно. Сорел бе стъпила толкова здраво на земята, че компенсираше и двете. Съвършената Трета.

— Единствените, които се забавляват сега — каза Астерин, — са зеленооките демони близначки.

И наистина, Фалин и Фалон се смееха лудешки, докато обучаваха трите сборища в мятане на ножове, като използваха подчинените си за мишени. Манон поклати глава. Каквото свършеше работа. Трябваше да направят от Черноклюните воини.

— А Сенките ми? — попита Манон. — Те как се справят?

Еда и Бриар, двете братовчедки, близки като сестри, бяха обучени от деца да се сливат в мрака и да слушат. Нямаше ги никакви в залата.

Точно както бе наредила Манон.

— Ще ти докладват през нощта — каза Астерин.

Далечни братовчеди на Манон, Сенките имаха същите сребристи коси като нея. Или поне докато не разбраха, че те ги издават като факли. Тогава ги боядисаха черни. Рядко говореха, никога не се смееха. Понякога дори Астерин не можеше да ги засече, докато не изникнеха под носа й. Това бе единственото им развлечение — да дебнат хората. Но никога не дръзваха да го правят с Манон. Не бе изненада, че избраха два ониксови уивърна.

Манон погледна към Втората и Третата.

— Искам и двете да сте в стаята ми за доклада им.

— Ще оставя Лин и Веста да пазят — каза Астерин. Това бяха резервните стражи на Манон. Веста заради очарователните усмивки, Лин, защото ако някой я наречеше с пълното й име Линея, дадено от майка й преди бабата да изтръгне сърцето й — въпросният човек щеше да остане без зъби. В най-добрия случай. В най-лошия — без лице.

Манон се накани да се обърне, когато видя как Втората и Третата я гледат. Разпозна въпроса, който не смееха да зададат и каза:

— С Абраксос ще полетим след седмица и ще летим като едно.

Това бе лъжа, но пък те й повярваха.