Сара Дж. Маас
Огнената наследница (3)

2

А мъжът на улицата бе елф.

След десет години, след всичките екзекуции и палежи, елф вървеше към нея. Истински елф. От плът и кръв. Нямаше как да му избяга, когато изникна от сенките на няколко метра. Скитницата в нишата и останалите пешеходци по улицата притихнаха напълно и Селена отново чу камбаните от далечните планини.

Висок, широкоплещест и сякаш изваян от мускули, той бе мъж, от който се излъчваше сила. Спря в един прашен стълб от светлина. Сребърната му коса блестеше.

И сякаш деликатно заострените уши и леко удължените зъби не бяха достатъчни, за да уплашат до смърт всички на улицата, включително вече хленчещата женица зад Селена, на лицето му имаше и зловеща черна татуировка, отпечатала се на потъмнялата му от слънцето кожа.

Знаците можеха да минат и за украшение, но тя помнеше достатъчно от елфическия език, за да разпознае думите, макар и артистично изписани. Татуировката започваше от слепоочието му и се спускаше надолу по челюстта и врата, където се скриваше зад светлата туника и палтото, които носеше. Селена подозираше, че символите продължават надолу по цялото му тяло, скрити заедно с поне половин дузина оръжия. Когато посегна към собствения си скрит под палтото кинжал, тя осъзна, че елфът щеше да е красив, ако не бе блясъкът в боровозелените му очи, обещаващ насилие.

Щеше да е грешка да го нарече млад или да го сметне за нещо различно от воин, дори ако не броеше меча на гърба му и страховитите ножове на кръста му. Движеше се със смъртоносна грация и увереност и оглеждаше улицата все едно е бойно поле.

Дръжката на кинжала бе топла в ръката й, а докато заставаше в бойна стойка, Селена с изненада установи, че се страхува. Достатъчно, че мъглата, притъпяваща чувствата й през последните няколко седмици, да се разсее.

Елфът тръгна по уличката. Високите му до коленете ботуши не издаваха нито звук, докато стъпваше по калдъръма. Няколко от клошарите наоколо се скриха, други тръгнаха към слънчевата улица или най-близките врати. Където и да е, само да не му попадат пред очите.

Селена разбра, че е дошъл за нея, още преди погледите им да се срещнат. Досети се и кой го е изпратил.

Протегна се към амулета, Окото на Елена… и с изненада установи, че той вече не виси от врата й. Бе го дала на Каол — единствената закрила, която бе способна да му задели, преди да напусне. Вероятно го бе хвърлил веднага след като бе узнал истината. А после се бе върнал към утешителната роля на неин враг. Може би бе казал и на Дориан. Може би двамата бяха в безопасност.

Преди да се поддаде на инстинкта да тръгне обратно по водосточната тръба нагоре по покрива, тя се замисли върху плана, от който се бе отказала. Ами ако някой от боговете все пак съществуваше и бе решил да й подхвърли нещичко?

Трябваше да види Майев.

А този бе един от елитните й воини. Готов. За нея. И не особено щастлив, ако съдеше от свирепата аура около него.

Докато елфът я оглеждаше, уличката остана тиха като гробище. Ноздрите му се разшириха внимателно, все едно…

Все едно я подушваше.

Изпита леко задоволство от това, че смърди ужасно, но не тази миризма бе привлякла вниманието му. Не, това бе миризмата, отбелязваща нея — нейния род, нейната кръв, това каква е. Ако изречеше името й пред всички тези хора… тогава Галан Ашривер щеше да се върне на бегом у дома. Стражите щяха да вдигнат тревога. А това не бе част от плана й.

Мръсникът изглеждаше готов на подобно нещо, само за да покаже кой командва. Тя обаче събра сили и тръгна бавно към него, като се опита да си спомни какво щеше да направи преди няколко месеца, преди светът да пламне с огньовете на ада.

— Добра среща, приятелю — измърка тя.

— Определено.

Тя пренебрегна смаяните лица около тях и го прецени на око. Стоеше неподвижен така, както само безсмъртен можеше. Наложи си да успокои дишането и ритъма на сърцето си. Вероятно можеше да ги чуе, да надуши всяка емоция в нея. Нямаше да го заблуди с дързост, не и след хиляда години — вероятно бе живял толкова. Вероятно нямаше и как да го победи. Тя наистина бе Селена Сардотиен, но той бе елфически воин, и то не отскоро.

Спря на няколко крачки.

Богове. Беше огромен.

— Каква прекрасна изненада — каза тя достатъчно силно, че да я чуят останалите. Дори не можеше да си спомни последния път, когато бе изричала цели изречения. — Не трябваше ли да се видим при крепостните стени?

Слава на боговете, не се поклони. Свирепото му лице дори не помръдна. Нека мислеше каквото си иска. Бе сигурна, че тя не е каквото е очаквал. Бе се разсмял на това, че другата скитница я бе взела за себеподобна.

— Да вървим — каза само той с дълбокия си и някак отегчен глас, който отекна в камъните. Обърна се и излезе от уличката. Бе готова да заложи пари, че кожената броня по ръцете му крие оръжия. Изкуши се да му отговори нещо грубо, колкото да го изкара от равновесие, но хората все още зяпаха. Той вървеше бавно и спокойно, без да поглежда към тях. Тя не знаеше дали е впечатлен, или е отвратен от нея.

Последва елфическия воин на ярката улица и през гъмжащия от народ град. Той не се интересуваше от човеците, които прекратяваха всякаква работа и го зяпаха. Не я изчака да го настигне, когато отиде до две съвсем обикновени кобили, вързани на съвсем обикновен площад. Ако паметта не я лъжеше, елфите по принцип имаха далеч по-хубави коне. Вероятно бе пристигнал в друга форма и бе купил тези тук.

Всички елфи имаха своя животинска форма. В момента Селена се намираше в своята — тленно човешко тяло, толкова животинско, колкото и птиците, които кръжаха над нея. Каква ли обаче бе неговата? Можеше да е вълк, помисли си тя, с тази туника, прилепнала по него като козина, с тези толкова тихи стъпки. Или дива котка, ако съдеше по елегантната му походка.

Той яхна по-едрата кобила и й остави пъстрото животно, което изглеждаше по-заинтересувано от това да хапне нещо, а не от препускане през полята. Така ставаха две. Но бяха отишли твърде далеч без каквото и да е било обяснение.

Тя натовари торбата си на седлото и наклони ръцете си така, че ръкавите да скрият следите от окови. Следите от това къде е била. В крайна сметка, не бе негова работа. Нито пък на Майев. Колкото по-малко знаеха за нея, толкова по-малко щяха да могат да използват срещу й.

— Познавала съм и други мрачни воини, но ти май ги биеш.

Той килна глава към нея и тя продължи:

— О, здравей! Мисля, че знаеш коя съм, затова няма да ти се представям. Но преди да тръгна накъдето и да е, бих искала да знам кой си ти.

Той сви устни и огледа площада със зяпащите ги хора — и те веднага си намериха някаква работа. Когато се пръснаха, отвърна:

— Видя достатъчно от мен, за да научиш това, което ти трябва.

Говореше общия език, а акцентът му бе едва доловим и привлекателен, ако Селена си позволеше да отбележи. Меко и протяжно мъркане.

— Чудесно. Но как да те наричам? — Тя сграбчи седлото, но не скочи върху него.

— Роуан. — Татуировката му сякаш попиваше слънцето, толкова тъмна, че изглеждаше като току-що направена.

— Е, Роуан… — О-о, той изобщо не хареса тона й. Очите му се присвиха предупредително, но тя продължи: — Мога ли да попитам накъде отиваме?

Сигурно бе пияна, от алкохол или от апатия, за да му говори така. Не можа обаче да се спре, макар боговете, Уирда и нишките на съдбата да изглеждаха готови да я върнат към първоначалния й план.

— Накъдето си призована.

Ако успееше да види и разпита Майев, не се интересуваше как ще стигне до Доранел или с кого ще пътува. „Стори това, което трябва да бъде сторено“ — бе й заръчала Елена. В типичния си стил, не й каза какво трябва да стори във Вендлин, но сигурно бе по-добро от това да яде препечен хляб, да пие евтино вино и да я мислят за скитница. Може би след три седмици щеше да се върне с лодка до Адарлан с отговори на всичките си въпроси.

Това трябваше да я окуражи. Вместо това тя тихо се качи на кобилата, безмълвна и без желание за приказки. Последните минути разговор я бяха изтощили напълно.

Бе по-добре, че и Роуан не изглеждаше разговорлив, докато излизаха от града. Стражите само им махнаха от стените. Неколцина дори отстъпиха.

Докато яздеха, Роуан не я попита откъде е и какво е правила през последните десет години, когато светът бе отишъл по дяволите. Дръпна бялата качулка над сребърната си коса и продължи напред, макар да бе лесно да се разпознае, че е различен, че е воин, представляващ закона.

Ако бе толкова стар, колкото си мислеше, вероятно тя за него не бе нищо повече от прашинка, искрица живот на фона на безкрайния пламък, който представляваше безсмъртието му. Вероятно би я убил, без да се замисли, преди да продължи към следващата си задача, и нямаше да се смути от края на съществуванието й.

Но това не я притесни толкова, колкото очакваше.