Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870


24

Когато се върна в замъка, за Каол бе прекалено лесно да излъже хората си откъде е получил синините и драскотините си — неприятен инцидент с пиян скитник в Рифтхолд. Да издържи на лъжите и нараняванията си бе по-добре, отколкото да е труп. Сделката му с Едион и бунтовниците беше проста — информация за информация.

Бе им обещал още информация за кралицата, както и за черните пръстени на краля. В замяна трябваше да му кажат какво знаят за силите на владетеля. Това му спаси живота онази нощ, а и всяка следваща, в която чакаше да променят мнението си. Те така и не дойдоха за него, а тази вечер с Едион изчакаха до полунощ, преди да се промъкнат в старите стаи на Селена.

Това бе първият път, когато дръзна да посети гробницата, от нощта, която изкара там със Селена и Дориан. Черепът Морт този път не проговори. Въпреки че Каол носеше Окото на Елена на врата си, чукалото остана застинало. Вероятно отговаряше само на тези, носещи кръвта на Бранън Галантиус във вените си.

Така двамата с Едион обиколиха гробницата и прашните коридори и претърсиха всеки сантиметър за следи от шпиони или за начин, по който могат да бъдат разкрити. Когато и двамата се увериха, че никой не може да ги чуе, Едион каза:

— Кажи ми какво търся тук долу, капитане.

Генералът не бе нито изненадан, нито изпитваше благоговение от мястото, в което почиваха Елена и Гавин, макар очите му да се разшириха леко при вида на Дамарис. Но дори и да знаеше какъв е този меч, Едион не каза нищо. При все цялата му надменност и дързост, Каол имаше чувството, че този човек пази много тайни и е дяволски умел в прикриването им.

Това бе другата причина, поради която бе предложил сделката на Едион и спътниците му — ако дарбата на Дориан бъдеше разкрита, на принца щеше да му се наложи да се скрие някъде. Щеше да се нуждае от някого, който да го отведе на безопасно място, ако Каол е възпрепятстван.

— Готов ли си да споделиш това, което си научил от съюзниците си? — попита Каол.

— Докато си готов да споделиш това, което знаеш ти самият — усмихна се лениво Едион.

Каол се помоли на всички богове, които чуват, да не прави грешка, след което свали Окото на Елена от туниката си.

— Кралицата ти ми даде тази огърлица, когато тръгна за Вендлин. Тя е принадлежала на нейната предтеча, която я е призовала тук, за да я даде на нея.

Очите на Едион се присвиха, когато взе амулета. Синият камък блесна на лунната светлина.

— Това, което се каня да ти кажа — рече Каол, — променя всичко.

* * *

Дориан стоеше в сенките на стълбището, заслушан. Не искаше да приеме, че Каол е слязъл в гробницата с Едион Ашривер.

Това бе първата изненада. През последната седмица бе слизал долу, за да търси отговори на въпросите за взрива при Сорша. Особено предвид, че тя бе излъгала и бе рискувала всичко, за да опази тайната му и да му помогне да намери начин, по който да контролира силите си.

Тази нощ, когато видя тайната врата леко открехната, бе ужасѓн. Не трябваше да идва тук, но го бе направил, като си измисли списък с оправдания, ако види неприятел. Тогава приближи достатъчно, за да чуе двата мъжки гласа… и едва не избяга.

Докато не осъзна кой с кого разговаря.

Това бе невъзможно. Двамата се мразеха един друг. Но ето че бяха тук, в гробницата на Елена. Съюзници. Това бе достатъчно. Прекалено. Но после чу какво Каол каза на генерала, толкова тихо, че едва не го пропусна:

— Кралицата ти ми даде тази огърлица, когато тръгна за Вендлин.

Това трябваше да бъде грешка. Трябваше, защото… сърцето му се сви, сякаш гърдите, в които биеше, се бяха стегнали.

„Винаги ще си ми враг.“

Това бе изкрещяла Селена на Каол в нощта на смъртта на Нехемия. Бе казала, че е изгубила близките си преди десет години, но това…

Но…

Дориан не можеше да помръдне, докато Каол не започна друга история и не разкри още една ужасна истина. За собствения баща на Дориан. За силата, която кралят владееше. Селена я бе открила. Селена искаше да намери начин, по който да я унищожи.

Баща му бе създал онова нещо, с което се бяха борили в катакомбите на библиотеката. Човекоподобното изчадие. Ключовете на Уирда. Портите на Уирда. Камъкът на Уирда.

Бяха го излъгали. Бяха решили, че не могат да му имат доверие. Селена и Каол се бяха обединили срещу него. Каол знаеше коя е Селена и каква е.

Затова я бе изпратил във Вендлин — за да я изведе от замъка. Дориан стоеше замръзнал на стълбите, когато Едион излезе от гробницата с меч в ръка, готов да нападне всеки враг, когото намери.

Когато го видя, изпсува тихо и свирепо. Очите му блестяха на светлината на факлата.

Очите на Селена. На Елин Ашривер Галантиус. Едион бе неин братовчед. Бе верен на нея. Лъжеше за всяко действие, за това кому е лоялен.

Каол излезе в коридора и вдигна умолително ръка.

— Дориан.

За миг принцът се взря в приятеля си. След това успя само да промълви:

— Защо?

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-безопасно е — въздъхна Каол — за нея. За всички. Те пазят информация, която би могла да помогне.

— Мислиш, че бих отишъл при баща си? — Думите прозвучаха като измъчен шепот. Температурата в помещението спадна.

Каол пристъпи напред и застана между Дориан и Едион, разперил ръце. Искаше да го умиротвори.

— Не мога да гадая. Нямам право да се надявам. Дори на теб…

— От колко време? — Мразът стигна зъбите и езика му.

— Каза ми за баща ти преди да напусне. Сам се сетих коя е скоро след това.

— И сега работиш с него.

Дъхът на капитана излезе на пара.

— Ако намерим начин, по който да освободим магията, това може да те спаси. Те мислят, че може би имат някои отговори за това какво е станало и как да обърнат нещата. Но ако заловят Едион и съюзниците му, ако заловят нея… ще ги убият. Баща ти ще ги унищожи, като започне от Селена. В момента имаме нужда от тях, Дориан.

— Ще убиеш ли баща ми? — обърна се Дориан към Едион.

— Нима той не го заслужава? — отвърна генералът.

Дориан видя как капитанът потръпва. Но не от думите на генерала, а от студа.

— И ти му каза? — попита Дориан. — За мен?

— Не — отвърна Едион вместо Каол, — но ако не се научиш да владееш силите си, скоро няма да има човек в кралството, който да не знае, че си магьосник. — Едион плъзна така характерните си очи към капитана. — Значи това е причината да си толкова отчаян, че да разменяш тайни — искаше информация, за да спасиш него.

Каол кимна. Едион се ухили на Дориан, а коридорът се покри с лед.

— Значи магията ти се проявява като сняг и лед, така ли, принце?

— Ела и разбери сам — усмихна се леко Дориан. Може би щеше да метне Едион надолу по коридора, както бе направил с онова същество.

— Може да имаме вяра на Едион, Дориан — каза Каол.

— Той е двуличник. Не вярвай, че не би ни предал, ако това подпомогне каузата му.

— Няма да го направи — сопна се Каол и попречи на Едион да отговори. Устните му бяха посинели от студ.

Дориан знаеше, че му причинява болка. И не му пукаше.

— Понеже искаш да си негов крал един ден, нали?

Лицето на Каол пребледня, от студ или от страх, а Едион се изсмя.

— Кралицата ми по-скоро би умряла бездетна, отколкото да се омъжи за адарланец.

Каол се опита да скрие болката си, но Дориан познаваше достатъчно добре приятеля си, за да я забележи. За миг се запита какво ли би казала Селена за твърдението на Едион. Селена, която бе лъгала — Селена, всъщност Елин, с която си бе играл преди десет години в красивия й замък. А онзи ден в Ендовиер, първият ден… бе почувствал, че му е смътно позната. О, богове.

Селена бе Елин Галантиус. Бе танцувал с нея, бе я целувал, бе спал до нея. Със смъртния си враг. „Ще се върна за теб“ — бе казала в последния си ден тук. Дори тогава бе усетил, че има предвид нещо друго. Щеше да се върне, но не като Селена. Дали за да му помогне, или за да го убие? Елин Галантиус знаеше за магията му и искаше да ликвидира както баща му, така и кралството му. Всичко, което бе правила, което бе изричала… Някога бе мислил, че това е маскарад, за да спечели благоволението му и да стане шампион, но дали целта не бе тронът на Терасен? Затова ли се бе сдружила с Нехемия? Ами ако след онази година в Ендовиер…

Елин Галантиус бе изкарала една година в онзи трудов лагер. Кралицата на континента бе станала робиня. Белезите от това щяха да останат с нея навеки. Може би това даваше право на нея, Едион и дори на влюбения Каол да заговорничат и да предадат баща му.

— Дориан, моля те — каза Каол, — правя това за теб. Кълна се.

— Не ми пука — отвърна Дориан и ги погледна за последно, преди да си тръгне. — Ще отнеса тайните ти в гроба. Но не желая да съм част от тях.

Той изсмука ледената магия от въздуха и я насочи навътре. Към сърцето си.

* * *

Едион излезе през тайния подземен изход на замъка. Бе казал на Каол, че е за да избегне подозрения и да заблуди всеки евентуален преследвач, който би могъл да ги забележи на път към покоите им. Но един поглед на капитана бе достатъчен, за да разбере, че той знае отлично накъде отива.

Едион се замисли за това, което Каол му бе казал. Друг човек щеше да се ужаси. И Едион трябваше да се ужаси.

Но всъщност не беше изненадан. Бе подозирал, че кралят владее някаква смъртоносна сила още от мига, в който бе получил онзи пръстен преди години. Това пасваше с информацията, която шпионите му бяха събрали.

Жълтоногата матрона не бе дошла тук просто така. Едион бе готов да се обзаложи, че чудовищата и оръжията, които кралят подготвя, скоро ще се разкрият. Вероятно вещиците бяха част от плана. Хората не събираха армии и не ковяха нови оръжия, освен ако не смятат да ги използват. И със сигурност не раздаваха омагьосани бижута, освен ако не искат абсолютна власт.

Той обаче щеше да посрещне задаващото се също като всяко друго изпитание в живота си. Точен, непоколебим, смъртоносен.

Забеляза две фигури, застанали в сенките на порутената сграда до доковете. Мъглата на Ейвъри ги караше да изглеждат като тъмни сенки.

— Е? — попита Рен, когато Едион се облегна на влажната тухлена стена. Двата му меча бяха извадени. Добрата стара адарланска стомана, белязана, за да покаже, че е използвана, и добре наточена, за да свидетелства, че Рен умее да се грижи за нея. Мечовете бяха единственото нещо, което имаше значение за Рен. Косата му бе чорлава, а дрехите — износени.

— Както вече ви казах, можем да вярваме на капитана. — Едион погледна към Муртауг. — Здрасти, старче.

Не можеше да види лицето на Муртауг от сянката на качулката му, но гласът му бе твърде мек, когато той отвърна:

— Надявам се, че информацията си струва рисковете, които поемаш.

Едион изръмжа. Не можеше да им каже истината за Елин. Не и преди тя да се върне на тяхна страна и да им го съобщи лично.

Рен направи крачка към него. Движеше се със самоувереността на някой, свикнал да се бие и да побеждава. Въпреки това Едион имаше предимството на девет килограма мускули. Ако Рен нападнеше, щеше да му срита задника.

— Не знам каква игра играеш, Едион — каза той, — но ако не ни кажеш къде е тя, как може да ти се доверим? Какво знае капитанът? В ръцете на краля ли е?

— Не — отвърна Едион. Не бе лъжа, но я чувстваше такава. Като Селена, която бе оставила свой белег, следа за него. — Както виждам нещата, Рен, ти и дядо ти нямате какво толкова да предложите на мен или Елин. Нямате армия, нямате земи, капитанът ми каза за дружбата ви с онзи боклук Арчър Фин. Трябва ли да ви напомням какво стана с Нехемия Итгер, докато вие бяхте на пост? Затова сега няма да ви кажа нищо. Ще получавате информацията, когато аз реша.

Рен настръхна, но Муртауг вдигна ръка между двамата.

— По-добре е да не знаем. За всеки случай.

Рен не искаше да отстъпи и кръвта на Едион кипна от предизвикателството.

— Какво да кажем тогава на придворните? — настоя Рен — Че няма лъжа и тя наистина е жива, но ти не искаш да ни кажеш къде е?

— Да — отвърна Едион. Чудеше се колко лошо може да пребие Рен, без да нарани Муртауг. — Точно това ще им кажете. Ако изобщо ги намерите.

Настъпи тишина.

— Нали знаеш, че Рави и Сол все още са живи в Сурия? — обади се Муртауг.

Едион знаеше историята. Търговските тайни на семейството бяха твърде важни, за да може кралят да екзекутира и двамата родители. Затова бащата бе отишъл при палача, а на майката бе разрешено да задържи пристанището Сурия. Двете сурийски момчета днес трябваше да са на двайсет и двайсет и две. След смъртта на майка си Сол бе станал владетел на Сурия. По време на годините си като предводител на Гибелния легион Едион не бе стъпвал в крайбрежието. Не искаше да знае дали го мразят. Курвата на Адарлан.

— Ще се борят ли на наша страна — попита Едион, — или ще преценят, че златото им е по-важно?

— Чух, че Рави е по-дивият от двамата — въздъхна Муртауг. — Ще се наложи да говорим с него.

— Не искам никого, когото се налага да убеждаваме — отвърна Едион.

— Ще искаш хора, които не се боят от Елин — или пък от теб — сопна се Муртауг. — Разумни хора, които не биха се поколебали да зададат неудобни въпроси. Верността се печели. Не се дава.

— Тя не трябва да прави абсолютно нищо за верността ни.

Муртауг поклати глава и качулката му се спусна напред.

— За някои от нас е така, за други — не съвсем. Има десет години, за които да отговаря. За кралството, потънало в руини.

— Тя беше дете.

— Вече е жена. От няколко години е жена. Може пък да даде добро обяснение. Дотогава обаче трябва да разбереш, Едион, че не всички споделят фанатизма ти. Някои ще трябва да убедим. За това кому служиш наистина. Защото през последните години…

Искаше да разбие зъбите на Муртауг и да ги натика в гърлото му.

Защото беше прав.

— Кой още от доверениците на Орлон е жив?

Муртауг назова четирима.

— Чухме, че се крият вече с години — добави бързо Рен. — Бягат като нас. Няма да ги намерим лесно.

Четирима. Стомахът на Едион се сви.

— Това ли е всичко?

Бе бил в Терасен, но не бе преброил точния брой на телата. Не бе искал да научава кой е оцелял след клането. Кой е пожертвал всичко, за да измъкне дете, приятел или роднина. Разбира се, дълбоко в себе си знаеше, че е глупаво да се надява, че има много живи, които чакат завръщането на кралицата.

— Съжалявам Едион — прошепна тихо Муртауг. — Някои дребни благородници се измъкнаха, други дори запазиха земите си и благоденствието им.

Едион ги познаваше и ги мразеше. Егоистични свине.

— Върнън Локан оцеля — продължи Муртауг, — но само защото вече бе марионетка на краля. След екзекуцията на Кал Върнън наследи титлата на брат си като лорд на Перант. Знаеш какво стана с лейди Мериън. Така и не разбрахме какво точно се е случило с Елида.

Елида — дъщеря и наследница на лорд Кал и лейди Мериън, с около година по-голяма от Елин. Ако бе жива, сега щеше да е на почти седемнайсет.

— Много деца изчезнаха първите седмици — завърши Муртауг.

Едион не искаше да мисли за онези малки гробчета. Наложи му се да погледне настрани за момент. Дори Рен се умълча. Накрая генералът каза:

— Пратете агенти при Рави и Сол, но не бързайте с останалите. Засега забравете за малките лордове. Малки крачки.

— Съгласен — изненада го Рен. За миг очите им се срещнаха и той разбра какво изпитва другият. Същото като него — спомени, които иска да погребе. Бяха оцелели тогава, когато мнозина други не бяха. Никой не можеше да разбере какво е. Освен ако не бяха изгубили толкова, колкото и те.

Рен се бе спасил с цената на живота на родителите си. Бе изгубил дома, титлата, приятелите, кралството си. Бе се крил, бе тренирал и никога не бе забравял каузата.

Не бяха приятели. И никога не бяха били. Бащата на Рен не бе одобрил, че Едион, а не неговия син, е дал кръвната клетва на Елин. Клетвата за пълно покорство. Клетвата, която го правеше нейния доживотен защитник, човека, на когото тя можеше да има пълно доверие. Всичко, което притежаваше и което беше, й принадлежеше.

Но сега цената не бе просто кръвна клетва, а цяло кралство. Шанс да отмъстят и да съградят наново света си. Едион се отдалечи, но погледна назад. Само две качулати фигури, едната изгърбена, а другата — висока и въоръжена. Брънка от двора на Елин, който бе създал, за да строши веригите на Адарлан. Щеше да продължи играта още известно време.

— Когато тя се върне — обеща Едион, — това, което ще направи на краля на Адарлан, ще накара касапницата от преди десет години да изглежда милостива.

С все сърце се надяваше, че казва истината.