Сара Дж. Маас
Огнената наследница (56)

55

Бариерата падна.

Тъмнината обаче не мина през граничните камъни, а Роуан, удържан от Гавриел и Лоркан на тревата пред крепостта, разбра защо.

Съществата и Нарок бяха уловили много по-ценна плячка от полуелфите. Удоволствието от това да се хранят с нея бе нещо, на което смятаха да се наслаждават много дълго време. Всичко останало отиваше на втори план. Сякаш бяха забравили да продължат, хванати в опиянението на пиршеството.

Зад Роуан битката не спираше вече двайсет минути. Вятърът и ледът не можеха да помогнат срещу тъмнината, макар Роуан да бе хвърлил и двете към нея веднага щом бариерата бе паднала. Отново и отново, само и само да разкъса вечния мрак и да види какво е останало от принцесата. Дори когато чу топъл и мек женски глас, който го вика в тъмното. Гласът, който се мъчеше да забрави вече векове наред, а сега го разкъса.

— Роуан — промърмори Гавриел и стисна ръката му. Започна да вали. — Нужни сме на полуелфите вътре.

— Не — изръмжа той. Знаеше, че Елин е жива, понеже през всички тези седмици бяха дишали ароматите си, бяха се свързали. Тя бе жива, но може би я измъчваха или се разлагаше. Затова Гавриел и Лоркан го държаха. Иначе щеше да хукне към мрака, където го викаше Лирия.

Заради Елин обаче трябваше да се измъкне.

— Роуан, останалите?

— Не.

Лоркан изруга на плющенето на проливния дъжд.

— Глупако, тя или е мъртва, или ще умре скоро. Но може да спасиш други животи.

Изправиха го на крака и започнаха да го дърпат надалече от нея.

— Ако не ме пуснеш, ще ти откъсна главата — изръмжа той на Лоркан, командира, който му бе предложил група воини за другари тогава, когато си нямаше нищо и никого.

Гавриел отмести поглед към Лоркан в някакъв тих разговор. Роуан се напрегна и се приготви да ги прогони. Те щяха по-скоро да го повалят в несвяст, отколкото да го пуснат сам в мрака, където виковете на Лирия се бяха превърнали в писъци за милост. Това не беше истина.

Елин обаче бе истинска, а животът й биваше изсмукван през всеки миг, в който го държаха тук. Всичко, което му трябваше, за да ги повали в несвяст, бе Гавриел да свали вълшебния щит, който беше вдигнал срещу силата на Роуан в мига, в който го бе съборил. Трябваше да влезе в тъмното и да я намери.

— Пуснете ме — изръмжа отново.

Тътен разтърси земята и те замръзнаха. Под тях се надигаше някаква огромна сила, бегемот от дълбините. Обърнаха се към тъмнината. Роуан можеше да се закълне, че вижда златисто сияние в нея, което после изчезва.

— Невъзможно! — пое си рязко въздух Гавриел. — Тя изгоря!

Роуан не смееше да мигне. Изгарянията й винаги бяха причинени от самата нея, вътрешна бариера, породена от страх и желание за нормалност, която й пречеше да приеме истинската дълбочина на силата си. Създанията се хранеха от болка, ужас и отчаяние. Ами ако… ами ако жертвата се освободеше от тези чувства? Ако ги прегърнеше?

Вместо отговор от стената тъмнина изригна пламък. Огънят се развихри, изпълни дъждовната нощ, ярък като червен опал. Лоркан прокле, а Гавриел вдигна допълнителни щитове от собствената си магия. Роуан не си направи труда.

Не се възпротивиха, когато той се измъкна от хватката им и стана на крака. Пламъкът дори не докосна косата или главата му. Мина над него, славен, безсмъртен и неразрушим.

А там, отвъд камъните, застанала между две от създанията, бе Елин, със странен символ на челото. Косата й се вееше около нея, вече по-къса и ярка като огъня й. Златните й очи светеха като сияен пламък.

Двете същества се стрелнаха към нея, а мракът около тях се завъртя.

Роуан направи цяла една крачка, преди тя да протегне ръце и да хване създанията за съвършените лица. Дланите й запушиха отворените им усти и тя рязко издиша.

Все едно вля огън в ядрата им. Пламъците изригнаха от очите, ушите и пръстите им. Създанията дори не можаха да изпищят, докато се превръщаха в пепел.

Свали ръце. Магията й грееше толкова силно, че дъждът ставаше на пара, преди да я докосне. Като оръжие, току-що излязло от наковалнята.

Роуан забрави за Гавриел и Лоркан и се стрелна към нея. Златните, червените и сините пламъци извираха от тялото й, от тази огнена наследница. Най-накрая тя го забеляза и се усмихна леко. Като кралица.

Ала в тази усмивка имаше умора. Светлата й магия потръпна. Зад нея Нарок и оцелялото създание — това, което ги бе срещнало в горите — прибираха тъмнината в себе си, като че се готвеха за атака. Тя се обърна към тях и се олюля. Кожата й бе пребледняла. Те се бяха наяли от нея, а тя бе изцедена от разкъсването на братята им. Този път наистина щеше да изгори, окончателно и безвъзвратно.

Стената от чернота се наду за последен удар, който да я размаже. Тя обаче остана права — златиста светлина в мрака. Роуан разбра какво трябва да стори. Вятърът и ледът нямаше да помогнат, но имаше и друг начин.

Роуан извади кинжала, поряза дланта си и изтича през порталните камъни.

* * *

Тъмнината укрепна. Тя знаеше, че ще я нарани. Че ще убие и нея, и Роуан, когато се спуснеше над тях. Но отказа да избяга от нея.

Роуан я стигна, окървавен и задъхан. Тя не го оскърби с молбата да бяга, а той протегна кървавата си длан. Предложи си силата си сега, когато тя наистина бе напълно изчерпана. Тя знаеше, че ще стане. Подозираше го от известно време. Те бяха каранам.

Бе дошъл за нея. Задържа погледа му, когато сграбчи собствения си кинжал и сряза дланта си точно над белега, който си бе оставила на гроба на Нехемия. И макар да знаеше, че той може да разчете думите на лицето й, го попита:

— До края?

Той кимна и тя сля ръката си с неговата. Кръв до кръвта, душа до душата. Другата му ръка я обгърна плътно. Стиснаха ръце, а той прошепна в ухото й:

— Ти също си моя, Елин Галантиус.

Вълната мрак се спусна към тях с рев, за да ги погълне.

Ала това не бе краят. Поне не и нейният. Бе оцеляла след загубата, болката и мъчението, бе преживяла робията, омразата и отчаянието. Щеше да премине и през това. Нейната история не бе история на тъмнина. Не се боеше от спускащия се мрак, не и с такъв воин до себе си, не и след храбростта, която този истински приятел й вдъхваше. Приятел, който й показа, че животът в крайна сметка не е толкова ужасен, не и когато е с него.

Магията на Роуан се вля в нея, стара, странна и тъй мощна, че коленете й омекнаха. Ала той я задържа с непоколебимата си сила, а тя обузда дивата му енергия, когато той свали най-скришните си бариери и се сля с нея.

Черната вълна не бе паднала дори наполовина, когато те я разбиха със златната светлина и оставиха Нарок и оцелелия принц зяпнали.

Тя не им позволи отново да призоват тъмнината. Призова силата от бездънния кладенец на Роуан, издърпа пламъка и светлината, жаравата и топлината, сиянието на хиляда изгрева и залеза.

Валгът искаше слънчевата светлина на Ерилея, нея щеше и да си получи.

Нарок и принцът запищяха. Валгът не искаше да си отива, те не искаха всичко да приключи, след като толкова години бяха чакали да се върнат на този свят. Ала тя натъпка светлината в гърлата им и изгори черната им кръв.

Хвана се за Роуан и скръцна със зъби срещу звуците. Настъпи рязка тишина и тя погледна към Нарок, който беше останал неподвижен и я наблюдаваше. Черно копие се стрелна към главата й — за миг й предложи още едно видение. Не спомен, а поглед към бъдещето. Звуците, миризмите и образите бяха тъй истински, че само ръката на Роуан я задържа в този свят. След това видението си отиде, а светлината продължи да свети и да ги обгръща.

Накрая светлината стана непоносима и тя я наложи над двамата Валги, които паднаха на колене. Вкара я във всяко тяхно тъмно ъгълче. Можеше да се закълне, че чернотата в погледа на Нарок отстъпва, за да разкрие човешки кафяви очи, пълни с благодарност, пък макар и светнали само за миг, преди демонът и Нарок да изгорят.

Оцелелият принц на Валгите отстъпи само с две крачки, преди да го последва. Отиде си с беззвучен писък на съвършеното лице, когато бе изпепелен.

Щом светлината и пламъците отстъпиха, от Нарок и Валгите останаха само четири нашийника от Камъни на Уирда, които изпускаха пара на влажната трева.