Сара Дж. Маас
Огнената наследница (57)

56

Няколко дни след непростимото зверско клане на роби Сорша завършваше писмото до приятелката си, когато някой почука на вратата на кабинета й. Тя подскочи и надраска центъра на страницата.

Дориан подаде глава ухилен, но усмивката му угасна, щом видя писмото.

— Дано не те прекъсвам — каза той и затвори вратата. Когато се обърна, тя смачка съсипаната хартия и я изхвърли в коша за боклук.

— Съвсем не — каза тя и сви пръсти, когато той зарови лице във врата й и я прегърна през кръста. — Някой може да ни види!

Той я пусна, но очите му светнаха по начин, който й каза, че когато останат сами тази нощ, може и да не е толкова лесен за убеждаване. Тя се усмихна.

— Направи го отново — изпъшка той.

Сорша пак се усмихна и направо се разсмя. Изглеждаше учуден, когато тя попита:

— Какво?

— Това е най-красивото нещо, което съм виждал — отвърна той.

Трябваше да сведе поглед, да намери какво да прави с ръцете си. Работеха заедно в тишина, както имаха навика да правят сега, когато Дориан бе научил пътя към работния й кабинет. Харесваше му да й помага с отварите на другите пациенти.

Някой се изкашля от прага и те се изправиха. Сърцето на Сорша скочи в гърлото. Не бе забелязала как вратата се отваря, нито пък капитана на стражата, който сега стоеше на нея.

Капитанът влезе вътре, а Дориан се напрегна зад Сорша.

— Капитане — попита тя, — трябва ли ви помощта ми?

Дориан не каза нищо. Лицето му бе необичайно мрачно. Красивите му очи бяха напрегнати и натежали. Прокара топла ръка през кръста й и я отпусна върху гърба й. Капитанът тихо затвори вратата и се заслуша в коридора отвън, преди да заговори.

Изглеждаше дори по-мрачен от принца. Широките му рамене бяха сякаш изгърбени под невидима тежест. Златистокафявите му очи обаче бяха ясни, когато срещнаха тези на Дориан.

— Беше прав.

* * *

Каол предполагаше, че е цяло чудо, че Дориан се съгласи на това. Скръбта на лицето му тази сутрин му бе подсказала, че може да попита и че той ще се съгласи.

Дориан накара Каол да обясни всичко и на двамата. Това бе цената му. Дължаха му истината. Дължаха го на жената, която заслужаваше да разбере какво рискува.

Каол тихо обясни всичко — магията, Знаците на Уирда, трите кули. Сорша не се усъмни в думите му. Запита се дали тя се ядосва, че не й е казал по-рано. Не разкри нищо, не и при лечителското си обучение за самоконтрол. Принцът обаче я наблюдаваше и разбра. Целуна Сорша, преди да си тръгне, и промърмори нещо в ухото й, което я накара да се усмихне. Каол не очакваше да намери Дориан така щастлив с лечителката. Сорша. Бе срамота, че научава името й чак днес. От начина, по който Дориан я погледна, по който тя го погледна… зарадва се за приятеля си, че я е намерил.

Когато Дориан излезе, Сорша остана усмихната въпреки това, което беше научила. Усмивката й наистина бе невероятна. Озаряваше цялото й лице.

— Смятам — каза Каол и Сорша се обърна с вдигнати вежди и готова за работа. — Смятам — повтори той и се усмихна леко, — че кралството има нужда от лечителка за кралица.

Тя не му се усмихна, както се бе надявал. Вместо това стана необяснимо тъжна, когато се върна към заниманията си. Каол напусна, без да продумва за експеримента с Дориан — единствения човек в замъка, а може би и в света, който можеше да му помогне. Който можеше да помогне на всички.

Селена бе казала, че Дориан има груба сила, сила, която можеше да се оформи така, както той пожелае. Това бе едничкото нещо, подобно на силите на Ключовете — нито добро, нито зло. А кристалите, за които Каол веднъж бе чел в книгата за магии на Селена, бяха добри проводници за магия. Не бе трудно да купи няколко от пазара. Всеки — дълъг колкото пръста му, бял като току-що навалял сняг.

Всичко бе почти готово, когато Дориан най-после пристигна в един от тайните тунели и седна на земята. Свещи горяха около тях. Каол обясни плана си, докато изсипваше последната редица червен пясък — от Червената пустош, твърдеше търговецът — между трите кристала. Стоящи на равно разстояние един от друг, те оформяха фигурата, която Муртауг бе нарисувал на картата на континента. В центъра на триъгълника имаше малка купа вода.

Дориан го прикова с поглед.

— Не ме обвинявай, ако се счупят.

— Имам и други.

Не бе излъгал. Наистина бе закупил няколко кристала.

Дориан се загледа в първия.

— Значи искаш просто да… фокусирам силата си върху него.

— След това нарисувай линия до следващия кристал, после към следващия. Представи си, че целта ти е да замразиш водата в купата. Това е всичко.

— Това дори не е заклинание — повдигна вежда принцът.

— Направи го за мое удоволствие — отвърна Каол. — Нямаше да те моля, ако това не бе единственият начин. — Той потопи пръст в купата вода и я накара да забълбука. Нещо в стомаха му нашепна, че заклинанието не се нуждае от нищо повече, освен сила и воля.

Въздишката на принца изпълни коридора, като отекна в камъните и сводестия таван. Дориан погледна към първия кристал, който грубо представяше Рифтхолд. Минути не изпита нищо. Но после се изпоти и преглътна няколко пъти.

— Ти…

— Добре съм — изпъшка Дориан. Първият кристал засия в бяло. Светлината стана по-ярка. Дориан се изпоти и започна да стене, сякаш изпитваше силна болка. Каол щеше да го накара да спре, когато към следващия кристал светна лъч — толкова бързо, че почти не се усети, освен по помръдването на пясъка. Кристалът светна отново и се появи втора линия, водеща на юг. Пясъкът отново се размърда от вълната.

Водата остана течна. Третият кристал засия и последната редица завърши триъгълника, като накара и трите кристала да светнат за миг. А после — бавно и с тихо пукане водата замръзна. Каол отстъпи назад от ужас. Контролът на Дориан бе нараснал.

Кожата на принца бе бледа и потна.

— Така го е направил, нали?

— Преди десет години — кимна Каол — с тези три кули. Били са построени години по-рано, така че това да се случи точно когато нашественическите армии са готови, никой да не отвърне на удара. Заклинанието на баща ти трябва да е много по-сложно, за да замрази магията напълно, но на принципно ниво е сходно с това.

— Искам да видя къде са кулите. — Каол поклати глава, но Дориан го сряза: — Вече ми каза всичко останало. Покажи ми проклетата карта.

С едно махване на ръката — като бог, който разрушава свят, — Дориан събори кристала и освободи силата му. Ледът се стопи, а водата се размърда с пляскане в купата. Просто така. Каол премигна.

Ако успееха да съборят дори една от кулите… Бе голям риск. Трябваше да са сигурни, преди да действат. Каол извади картата, по която Муртауг бе рисувал. Картата, която не смееше да остави никъде.

— Тук, тук и тук — посочи той към Рифтхолд, Амарот и Нолл. — Това са местата, на които са построени кули. Наблюдателни кули, но еднакви — от черен камък, с гаргойли…

— Искаш да ми кажеш, че часовниковата кула в градината е от тях?

— Така мисля — отвърна Каол, без да обръща внимание на невярващия смях на приятеля си.

Принцът се приведе над картата и постави ръка на пода. Прокара линия от Рифтхолд до Амарот, а после от Рифтхолд към Нолл.

— Северната линия минава през Ферианската падина, южната минава право през Морат. Казал си на Едион, че според теб баща ми е изпратил Роланд и Калтейн към Морат заедно с други благородници, които притежават магия в кръвта си. Какъв е шансът това да е просто съвпадение?

— Ферианската падина… — преглътна Каол. — Селена ми каза, че имало плющене на криле в Падината. Нехемия й разкрила, че разузнавачите й не се връщали, сякаш нещо се мъти там.

— Две места, където кралят отглежда армиите си, каквито и да са те. Вероятно точи от тази сила, за да поддържа връзка между тях.

— Три. — Каол посочи към Мъртвите острови. — Имаме доклад, че нещо странно се е мътило там… и е било изпратено във Вендлин.

— Но баща ми изпрати Селена… — Принцът изруга. — Няма ли начин да ги предупредим?

— Вече опитахме.

— Значи работиш с тях — изтри потта от челото си Дориан — и си на тяхна страна.

— Не. Не зная. Просто споделяме информация. Но това е информация, която помага на нас. И на теб.

Очите на Дориан изстинаха. Каол направи гримаса от хладния вятър.

— Та какво смяташ да направиш? — попита Дориан. — Да събориш часовниковата кула?

Да съборят кулата бе началото на военни действия. Щяха да застрашат живота на прекалено много хора и нямаше да има връщане назад. Не искаше да споделя наученото дори с Едион и Рен, от страх какво могат да направят. Нямаше да се поколебаят да я изпепелят и може би да убият всички в замъка.

— Не зная. Не зная какво да направя. Прав беше за това.

Искаше да каже нещо повече на Дориан, но дори дребните разговори го измъчваха. Бе близо до намирането на кандидат, който да го замести като капитан на стражата, и всяка седмица изпращаше още куфари към Аниел. Едвам гледаше към хората си. Що се отнася до Дориан… много неща имаше между тях.

— Сега не му е времето — прошепна Дориан, все едно прочел мислите му.

Каол преглътна.

— Искам да ти благодаря. Знам какво рискуваш…

— Всички рискуваме по нещо.

Малко бе останало от приятеля, с когото бе израснал. Принцът погледна към джобния си часовник.

— Трябва да вървя. — Дориан се отправи по стълбите. По лицето му не бе изписан страх или съмнение, когато каза: — Днес ми каза истината, затова и аз ще го сторя. Дори отново да сме приятели, не бих искал да се върна към състоянието отпреди. Към човека, който бях преди. А това… — Той посочи с брадичка пръснатите кристали и купата вода. — То е промяна за добро. Не се бой.

Излезе, а Каол остана със зяпнала уста, без да може да каже каквото и да е. Бе прекалено смаян. Думите на Дориан не бяха на принц.

А на крал.