Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

46

Селена прикри очи от блясъка и огледа скалите и плажа отдолу. Бе горещо и почти не подухваше вятър, но Роуан остана със светлосивата си жилетка, широкия колан и бронята на ръцете. Тази сутрин бе склонил да й даде няколко от оръжията си — за всеки случай.

Призори се върнаха на мястото на последното тяло — и тъкмо там Селена намери следата. Забеляза капка тъмна кръв на един близък камък, откъдето Роуан последва миризмата в посока към скалите. Тя погледна надолу към плажа и към естествено образуваните арки на пещерите край него. Там обаче нямаше нищо, а следата, заради морето и вятъра, бе изстинала. Изкараха на това място следващия половин час, като търсеха други следи, но не намериха нищо. Освен…

Там. Хлътнала извивка на ръба на скалата, сякаш много чифтове обувки бяха износили камъка, докато внимателно са се плъзвали по ръба. Роуан стисна ръката й и се приведе, за да разгледа порутените скрити стълби. Тя го погледна, но той не я пусна.

— Опитвам се да не се обидя — каза тя. — Виж!

Тук вече нямаше стъпала — само скала, пясък и шубраци. Водата отвъд плажа бе толкова бистра и спокойна, че можеше да се види всяка пукнатина в рифа, който като бариера ограждаше бреговете.

Това бе един от малкото начини да пуснеш котва тук, без да се разбиеш — бе широко само колкото да пропусне малка лодка. Бойни или търговски кораби не можеха да влязат. Това несъмнено бе една от причините, поради които районът бе останал недоразвит. Но бе също така идеалното място да влезеш в страната и да останеш незабелязан. Тя нарисува на пясъчната земя дълга дебела линия, а след това и точки.

— Телата са захвърлени в реки и потоци — каза тя.

— И никога далеч от морето — коленичи той до нея. — Можели са да ги изхвърлят тук, но…

— Но тогава телата биха изплували обратно до брега и хората биха претърсили плажа. Виж това — каза тя и посочи бреговата ивица, която бе нарисувала. — В тази част на брега има безброй пещери. — Тя показа къде пещерите свършват към рифа и малкото спокойно пространство между тях. — Лесно може да влезеш от…

Прокле. Не искаше да го казва. Тук нямаше кораби, но това не означаваше, че един-два не могат да дойдат от Адарлан, да се промъкнат през нощта и да докарат смъртоносния си товар в малки лодки.

— Тръгваме — изправи се Роуан. — Веднага.

— Не мислиш ли, че щяха да ни нападнат, ако са ни видели?

Роуан посочи към слънцето. Ако смяташе да й казва, че една кралица не трябва да рискува живота си, можеше…

— Ако ще изследваме, трябва да го направим, когато падне мрак. Затова ще се върнем при потока и ще намерим нещо за ядене. А после, принцесо… — каза той с дивашка усмивка. — После ще се позабавляваме!

* * *

Някой от боговете явно се бе смилил над тях, понеже дъждът започна точно след залез. Буреносните облаци се струпаха с такъв гняв, че прикриха всеки техен звук, когато двамата се върнаха на плажа и започнаха да претърсват пещерите.

Боговете обаче спряха до тук с услугите, тъй като това, което намериха, докато лежаха по корем на тясната скала над пустия плаж, бе далеч по-лошо от всичко, което бяха очаквали. Намериха нещо повече от чудовища на краля.

Цяла армия войници.

Няколко души излязоха от входа на масивна пещера, скрита сред камъните и пясъка. Щяха да ги пропуснат, ако не бе острото обоняние на Роуан. Той нямаше думи да опише каква е миризмата. Ала тя знаеше.

Устата на Селена пресъхна, а стомахът й стана на възел, когато тъмните фигури излязоха от пещерата с дисциплинирани и сдържани движения, които предполагаха, че войниците са отлично обучени. Това не бяха полудиви зверове като онова в библиотеката, нито пък студено съвършено създание като появилото се в могилите, а смъртни войници. Безмилостни и дисциплинирани.

— Онзи ловец на раци — промърмори Селена на Роуан — в селцето. Каза, че е намерил оръжия в мрежите си. Явно са ползвали кораби, за да се приближат, а после са преплували през рифа, без да привличат внимание. Трябва да видим по-отблизо. — Повдигна вежди към Роуан, който й се усмихна като ловец. — Знаех си, че все някога ще си полезен.

Роуан само изсумтя и се превъплъти в блясък светлина, за който тя се надяваше да е останал прикрит от бурята. Прелетя над ръба на скалите и се спусна към водата. Хищник, търсещ плячка, нищо повече. След това описа друг кръг и кацна на една скала отвъд вълните. Селена го наблюдаваше как ловува и приближава пещерата като животно, търсещо подслон от дъжда. А после, без да изостава от високия таван, се промъкна вътре.

Не посмя да си поеме дъх през цялото време, през което той бе извън полезрението й. Засече времето между гръмотевицата и мълнията. Пръстите я сърбяха да хване дръжката на меча си.

Роуан обаче най-после излезе от пещерата в спокоен полет. Прелетя до нея, след което продължи нататък към дърветата. Съобщение, че трябва да го последва. Тя внимателно се приплъзна през праха, калта и скалите, докато не стигна достатъчно далеч, за да се промъкне между дърветата. Последва Роуан във все по-сгъстяващата се гора. Дъждът прикри всички звуци.

Намери го със скръстени ръце до един изкривен бор.

— В пещерите има двеста смъртни войници и три от онези същества. Има и скрита мрежа от тях по целия бряг.

Гърлото й се сви. Наложи си да изчака той да продължи.

— Командва ги някой си генерал Нарок. Войниците изглеждат добре обучени, но стоят настрана от трите същества. — Роуан издуха носа си. На светлината на мълнията видя кръв. — Беше права. Тези три създания приличат на мъже, ала не са. Това, което живее в тях е… отвратително не е точната дума. Магията и кръвта ми бяха отблъснати от тях. — Той огледа кръвта по пръстите си. — Всички те чакаха нещо.

Трима. Само един едва не я бе убил.

— Какво чакаха?

— Ти ми кажи — светнаха животинските очи на Роуан към нея.

— Кралят не ми е казвал нищо за това. Той… той…

Нима нещо се бе объркало в Адарлан? Дали Каол не му бе издал коя е? Дали кралят не бе пратил тези мъже, за да…

Не, докарването на съществата тук трябваше да е отнело седмици, дори месеци.

— Прати съобщение до силите на Вендлин. Да бъдат готови.

— Дори ако стигнат Варес утре, ще им отнеме седмица да пристигнат тук пеш. Повечето войници са разположени на север.

— Трябва да ги предупредим, че са в опасност!

— Мисли. По западния бряг има безброй пещери и скривалища. Но те избраха точно това място.

Тя си представи картата на местността.

— Планинският път ще ги изведе до крепостта. — Кръвта й се смрази. Дори магията, която опита да я успокои, не я сгря. — Те искат полуелфите.

Роуан кимна мрачно.

— Тези тела са експерименти. Търсели са силите и слабостите на полуелфите, за да разберат кои са… съвместими с това, което използват за изкривяване на съществата. Мисля, че са изпратили войниците или да пленят и използват полуелфите, или да елиминират възможната заплаха.

Защото ако не можеха да бъдат поробени от Адарлан, полуелфите можеха да бъдат убедени да се бият за Вендлин в една война. Можеха да бъдат най-силните воини в армията на Вендлин и да създадат допълнителни неприятности за Адарлан.

Тя вирна брадичка и каза:

— Тогава ще отидем до онзи плаж и ще отприщим магията си върху тях. Докато спят. — Завъртя се, макар късче от душата й да се разбунтува от тази мисъл.

Роуан я хвана за лакътя.

— Да имаше начин, щях да ги издуша до крак. Ала не можем. Не и без да застрашим други в процеса.

— Мога и ще го направя, повярвай ми.

Това бяха войници на Адарлан, касапи, извършили повече зло, отколкото бе способна да преглътне. Можеше и щеше да го направи.

— Не. Не можеш да ги нараниш, Елин. Не и сега. Те знаят достатъчно за Знаците на Уирда и са защитили целия си проклет лагер. Имат предпазни камъни, хем като тези около нашата крепост, хем различни. Носят желязо навсякъде, където могат — в оръжията си, в броните си. Познават врага си. Добри сме, но не можем да ги нападнем сами и да се измъкнем живи от пещерите.

Селена започна да върви напред-назад и прокара длани през мократа си коса. Осъзна, че той не е завършил.

— Кажи го — настоя тя.

— Нарок е в края на пещерите, в самостоятелна зала. Той е като тях. Изчадие, скрило се под кожата на човек. Той праща трите си чудовища да му намират полуелфи и те му ги носят в пещерата за експерименти.

Разбра защо Роуан е отишъл в гората, надалече от плажа. Не за да намери безопасно място, а понеже там имаше полуелф. Сега.

— Опитах да й взема въздуха. Да я избавя от мъките — каза Роуан, — но те носят прекалено много желязо… няма да издържи нощта, дори да отидем там. Вече беше черупка. Едвам дишаше. Не може да се възстанови от това, което са й направили. Те изсмукват самия живот, пленяват я в ума й, карат я да преживее най-големите си ужаси.

Дори огънят в кръвта й замръзна.

— Значи наистина се е хранело с мен в могилите — прошепна Селена. — Ако не бях успяла да избягам, щеше да ме изцеди като тях.

Роуан изръмжа ниско в знак на съгласие. На нея й се догади. Избърса лицето си и отново обърна глава към дъжда, който капеше от листата над нея. След което си пое дълбоко въздух и погледна към Роуан.

— Не можем да ги убием с магията си, докато сме в лагера. Силите на Вендлин са прекалено далеч. Нарок ще тръгне подир полуелфите с трите си чудовища и двеста войници. — Просто мислеше на глас, но Роуан кимна. — Колко от стражите на Мъглив рид са влизали в битка?

— Не повече от трийсет. Някои от тях, като Малакай, са прекалено стари. Но ще се бият отново. И ще умрат.

Роуан навлезе по-навътре сред дърветата. Тя го последва, макар и само защото знаеше, че ако приближи плажа, ще отиде да спаси жената. По напрежението в раменете на Роуан разбра, че той се чувства по същия начин.

Дъждът спря да вали. Селена отметна качулката си назад, за да позволи на мъгливия въздух да попие в прекалено сгорещеното й лице. Тази област бе пълна с овчари, земеделци и рибари. Освен полуелфите, нямаше кой да се изправи срещу тези същества. Нямаха предимство, освен това, че познават територията по-добре от врага си. Щяха да изпратят вест до Вендлин и може би, но не сигурно, щеше да пристигне помощ.

След седмица.

Роуан сви юмруци. Тя спря, когато той огледа дърветата зад нея. Тих като сянка, извади единия от кинжалите си.

Вонята я блъсна след миг. Вонята на нещото, което тези същества носеха под човешките си кожи.

— Само един. — Бе толкова тих, че едвам го чу дори с елфическите си уши.

— Това не ме успокоява — каза тя също толкова тихо и изтегли собствения си кинжал.

— Идва право към нас — посочи Роуан. — Върви надясно на двайсет метра, аз ще ида наляво. Когато е между нас, изчакай сигнала ми и нападай. Без магия. Ще привлече вниманието на другите две, ако са наблизо. Бъди бърза, тиха и смъртоносна.

— Роуан, това нещо…

Бърза, тиха и смъртоносна!

Зелените му очи блеснаха, но тя отвърна на погледа му.

„То се хранеше с мен. Щеше да ме остави като бездушна черупка — бе негласното й послание. — Може и двамата да ни сполети същото.“

„Не беше готова — й отвърна той. — И аз не бях с теб.“

„Това е лудост. Изправих се срещу едно от дефектните и то едва не ме уби.“

„Страх ли те е, принцесо?“

„Да, защото имам акъл в главата!“

Ала той беше прав. Това бяха техните гори, а те бяха воини. Този път щеше да е различно. Затова кимна като войник, приел заповеди, и дори не се сбогува, преди да се скрие зад едно от дърветата. Продължи да крачи тихо, като пресмяташе разстоянието, заслушана в гората около тях. Мъчеше се да диша спокойно.

Мина покрай едно обрасло с мъхове дърво и извади другия си кинжал. Миризмата се превърна в смрад, от която й се замая главата. Когато облаците над нея се разпръснаха още малко, светлината на звездите освети ниската мъгла наоколо.

Нищо.

Чудеше се дали Роуан не се е объркал, когато създанието изникна от дърветата пред нея. По-близо, отколкото бе очаквала.

Много по-близо.

Първо го почувства — облак мрак, тишина, която го обгръщаше като второ наметало. Дори мъглата се раздели пред него.

Под качулката видя само бледа кожа и чувствени устни. Не носеше оръжия. Ноктите му обаче накараха дъха й да спре. Дълги и остри. Помнеше ги много добре от библиотеката, когато се бяха опитали да я разкъсат.

За разлика от онези, тези бяха здрави, полирани и блестящи. Кожата по пръстите бе бяла като кост и прекалено гладка, за да е естествена. Дори видя тъмни блестящи вени, пародия на кръвта, която някога бе текла там.

Селена не посмя да отклони поглед, когато нещото извърна закачулената си глава към нея. Роуан все още не бе дал знак. Не разбираше ли колко близо е?

Топла струйка потече от едната й ноздра към устните. Напрегна се и се запита колко ли е бързо, колко ли дълбоко трябва да го прониже с ножовете си. Щеше да извади меча накрая, понеже беше по-тромав. Макар че с ножовете трябваше да приближи повече.

Той огледа дърветата и Селена се притисна до своето. Създанието от библиотеката бе разкъсало металните порти като завеси. Ако знаеше как да ползва Знаците на Уирда…

Тя вдигна очи, за да види как върви към дървото й. Движенията му бяха смъртоносно елегантни и обещаваха мъчителен край. Умът на този мъж не бе пречупен. Още можеше да мисли и да пресмята. Тези изчадия бяха добри в работата си, изглежда, кралят смяташе, че и само три ще му свършат работа. Колко ли други бяха скрити на континента?

Гората бе останала толкова неподвижна, че чу сумтене. Той я душеше. Магията й просветна, но тя я сподави. Не искаше нейната магия да докосва това чудо, със или без заповедта на Роуан. Създанието подуши отново и направи още една стъпка към Селена. Както онзи ден в могилите, въздухът започна да се стеснява около нея, запулсира в ушите й. Другата й ноздра също започна да кърви.

По дяволите.

Тогава я връхлетя мисълта, от която светът се срина.

Ами ако вече бе намерило Роуан? Погледна отново към дървото.

Създанието го нямаше.