Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870


3

Каол вече месец сънуваше един и същи сън. Всяка нощ, отново и отново, докато не започна да го вижда и наяве.

Арчър Фин, стенещ, докато Селена го намушква в сърцето. Тя, прегърнала красивия куртизан като любовница, но с мъртви очи, надничащи иззад рамото му.

Кухи.

Сънят се промени и Каол не можа да каже или стори нищо, когато златистокафявата коса почерня и агонизиращото лице на Арчър се превърна в това на Дориан.

Престолонаследникът потръпна, а Селена го притисна по-плътно до себе си и завъртя кинжала още веднъж, преди да пусне принца на сивите камъни на тунела. Кръвта му вече течеше, прекалено бързо. Каол обаче все още не можеше да помръдне, не можеше да приближи нито най-добрия си приятел, нито жената, която обичаше.

Раните по Дориан се умножиха и всичко потъна в кръв. Каол знаеше какви са тези рани. Не бе виждал тялото, но бе чел докладите какво бе сторила Селена на изменника Грейв в онази уличка, за начина, по който го бе заклала заради убийството на Нехемия.

Селена свали кинжала си, а всяка от капките кръв, падащи от острието, предизвика кръгове в образувалия се около тях червен басейн. След това наклони глава на една страна и си пое дълбоко въздух. Вдиша от смъртта около себе си, прие я в душата си. Отмъщението и екстазът се смесиха в едно от смъртта на врага й. На истинския й враг. Империята Хавилиард.

Сънят отново се промени и Каол се озова прикован под Селена. Тя започна да се гърчи над него, все още отметнала глава, с изражение на екстаз, изписано по оплисканото й с кръв лице.

Враг.

Любовница.

Кралица.

* * *

Споменът за съня се разсея, когато Каол премигна към Дориан, седнал до него на старата маса в Голямата зала, в очакване на отговор на въпрос, който бе задал преди малко. Каол се усмихна извинително.

Престолонаследникът не отвърна на усмивката му. Вместо това прошепна:

— Мислиш за нея.

Каол отхапа от агнешкото, но не усети вкуса му. Дориан бе прекалено наблюдателен, но той не възнамеряваше да говори за Селена. Нито с него, нито с никого. Това, което знаеше за нея, можеше да застраши не само нейния живот.

— Мислех за баща си — излъга Каол. — Когато тръгне за Аниел след няколко седмици, ще замина с него.

Това бе цената да изпрати Селена на безопасно място във Вендлин. Подкрепата на баща му в замяна на неговото завръщане край Сребърното езеро, където щеше отново да приеме титлата си на престолонаследник на Аниел. Бе готов на тази саможертва, бе готов на всяка саможертва, която можеше да опази Селена и тайните й. Дори сега, когато знаеше коя е и каква е. Дори след като му бе казала за краля и Ключовете на Уирда. Щом това бе цената, която трябваше да плати, така да бъде.

Дориан се загледа към високата маса, където кралят и бащата на Каол вечеряха. Престолонаследникът трябваше да е с тях, но вместо това избра да седне до Каол. Правеше го за първи път от много време насам — първият път, в който разговаряха след решението му да изпрати Селена във Вендлин.

Дориан щеше да го разбере, ако знаеше истината. Но не биваше да научава коя е Селена и какво всъщност замисля кралят. Рискът от катастрофа бе прекалено голям. А и тайните на Дориан бяха достатъчно смъртоносни.

— Чух слуховете, че заминаваш — каза уморено принцът. — Не знаех, че са верни.

Каол кимна, като се мъчеше да каже нещо — каквото и да е — на приятеля си.

Все още не бяха говорили за другото, случило се между тях — за остатъка от истината за случилото се онази нощ в тунелите. Че Дориан е магьосник. Каол не знаеше какво да мисли за това. Ако кралят решеше да го разпита… надяваше се, че ще издържи, ако се стигнеше дотам. Но кралят, знаеше той, имаше далеч по-черни методи за получаване на информация дори от мъченията. Затова не попита, не каза нищо. Нито той, нито Дориан.

Срещна погледа на престолонаследника. В него нямаше нищо добронамерено. И все пак Дориан каза:

— Опитвам се, Каол.

Опитваше се, понеже Каол не му каза нищо за плана да измъкне Селена от Адарлан. Така доверието между двамата бе изгубено, а самият Каол — посрамен, макар Дориан да нямаше как да знае това.

— Знам.

— И въпреки всичко случило се досега, почти сигурен съм, че не сме врагове. — Устата на Дориан се изкриви в опит за усмивка.

„Винаги ще си ми враг.“

Селена бе изкрещяла тези думи на Каол в нощта, в която Нехемия загина. Извика ги с десет години трупана омраза и дълбоко убеждение, десет години, през които бе пазела тайната за себе си. Толкова дълго, че се бе превърнала в друг човек. Понеже Селена всъщност бе Елин Ашривер Галантиус, наследница на трона и истинска кралица на Терасен.

Което я правеше негов смъртен враг. Правеше я враг на Дориан. Каол не знаеше какво може да направи по въпроса, какво означава това за него, за живота, който си бе представял, че ще води. Бъдещето, за което бе мечтал, си бе отишло безвъзвратно.

Видя мъртвешкия й поглед в тунелите, гнева, изтощението и скръбта. Видя как се пречупи след смъртта на Нехемия и какво направи на Грейв в името на отмъщението. Не се съмняваше, че може да се пречупи отново.

В нея имаше толкова дълбок мрак, процеп, стигащ до сърцевината на душата й.

Смъртта на Нехемия я бе разбила. Това, което той бе направил, участието му в нея, още повече. Знаеше го. Само се молеше, че ще успее да я събере отново. Понеже пречупен и непредвидим убиец бе едно нещо, но кралица…

— Изглеждаш, сякаш ще повърнеш — каза Дориан и постави ръце на масата. — Кажи ми какво не е наред.

Каол отново се бе загледал в нищото. За един удар на сърцето тежестта на всичко сторено го притисна толкова силно, че той отвори уста. Но звукът на мечове, ударени в щитове за поздрав, отекна в коридора и Едион Ашривер — страховитият генерал на краля на Адарлан в Севера и братовчед на Елин Галантиус — влезе в Голямата зала.

И всички притихнаха, включително и баща му и краля на високата маса. Преди Едион да пресече половината път през помещението, Каол застана в подножието на подиума.

Не че младият генерал бе заплаха. По-скоро начинът, по който Едион вървеше към масата на краля, с блеснала на светлината на факлите руса коса и самодоволна усмивка към останалите… Красив бе слаба дума за Едион. Зашеметяващ бе по-точната. Висок и мускулест, той бе точно такъв воин, като какъвто го описваха слуховете. Излъчваше го с всяка пора на тялото си. Макар дрехите му да бяха избрани за удобство, Каол можеше да види, че кожената му лека броня е отлично изработена и богато украсена. Наметка от бял вълк висеше от широките му рамене, кръгъл щит бе закачен на гърба му заедно с древен на вид меч.

Но лицето. И очите… Богове.

Каол постави ръка на меча си, като си наложи да запази спокойно и безизразно изражение, макар Вълкът на Севера да приближи достатъчно, че да може да го заколи.

Имаше очите на Селена. Очите на един Ашривер. Тюркоазеносини със златиста нишка като косата му. Косата им — дори в нея си приличаха. Можеха да минат за близнаци, ако Едион не бе на двайсет и четири и с тен от годините, прекарани под слънчевите лъчи, отразяващи се в снега на планините в Терасен.

Защо кралят бе пощадил Едион през всичките тези години? Защо го бе направил един от най-свирепите си генерали? Едион бе принц от кралския род Ашривер, отгледан в дома Галантиус. Въпреки това служеше на него.

Усмивката на Едион не изчезна от лицето му, когато спря пред високата маса и се поклони толкова ниско, че Каол за миг се смая.

— Ваше Величество — рече генералът с блеснали очи.

Каол погледна към масата, за да види дали кралят или някой друг забелязва приликите, които можеха да обрекат не само Едион, но също и самия него, Дориан и всички, за които някога го бе било грижа. Баща му само се усмихна доволно.

Кралят обаче се намръщи.

— Очаквах те още преди месец.

Едион бе достатъчно дързък, за да свие рамене.

— Простете. Люта зима удари Еленовите рога. Тръгнах, когато можах.

Всички в залата затаиха дъх. Характерът и наглостта на Едион бяха почти легендарни и една от причините да го оставят в далечния север. Каол винаги бе считал за мъдро да го държат надалече от Рифтхолд, особено предвид факта, че Едион бе двуличен мошеник, а Гибелния легион, който командваше, бе добре известен с уменията и жестокостите си. Защо обаче кралят го бе извикал в столицата сега?

Владетелят вдигна бокала си, като завъртя виното вътре.

— Не получих съобщение, че легионът не идва.

— Защото не е дошъл.

Каол се подготви за заповедта за екзекуция и се помоли да не натоварят него със задачата. Но кралят просто каза:

— Наредих да ги доведеш, генерале.

— А аз мислех, че имате нужда от компанията ми.

Когато кралят изръмжа, Едион добави:

— Ще са тук до седмица и нещо. Но аз не исках да пропускам нищо. — Той отново сви масивните си рамене. — Все пак не идвам с празни ръце. — Изпука с пръсти зад гърба си и един паж дойде с огромна торба. — Дарове от Севера, събрани от последния бунтовен лагер, който размазахме. Ще Ви харесат.

Кралят завъртя очи и махна с ръка към пажа.

— Занесете ги в покоите ми. Даровете ти, Едион, обиждат възпитаните хора.

Чуха се смехове — от Едион и от някои от кралските хора. Генералът танцуваше по ръба. Селена поне си държеше устата затворена около владетеля.

Предвид трофеите, които кралят събираше от дните й като шампион, предметите в торбата едва ли бяха просто злато и бижута. Но Едион да събира главите и крайниците на хората от собствения си народ и народа на Селена…

— Утре има съвет. Искам да присъстваш, генерале — рече кралят.

— Волята Ви е и моя, Ваше Величество — постави ръка на гърдите си Едион.

Каол сподави ужаса си, когато видя какво има на ръката му. Черен пръстен — същият като този на краля, Перингтън и останалите от кликата им. Това обясняваше защо владетелят му позволяваше такава наглост. За важните неща двамата с Едион наистина имаха една и съща воля.

Каол запази изражението на лицето си неутрално, когато кралят му кимна късо в знак, че е свободен. Той се поклони тихо, нетърпелив да се върне обратно на масата и да е по-далеч от човека, който държеше съдбата на света в окървавените си ръце, от баща си, който бе видял прекалено много, и от генерала, който обикаляше залата, тупаше мъжете по рамената и намигаше на жените.

Когато седна на мястото си и видя Дориан намръщен, Каол вече бе овладял ужаса в стомаха си.

— Какви дарове само — промърмори принцът. — Този тип е непоносим.

Каол не възрази. Въпреки черния пръстен на краля Едион сякаш имаше собствена воля и бе толкова див извън бойното поле, колкото и на него. Пред неговите изстъпления Дориан изглеждаше непорочен. Каол никога не бе прекарвал много време с Вълка, нито пък го бе искал. Престолонаследникът обаче го познаваше отдавна. Още от…

От детството си. Бяха се видели като деца. Когато Дориан и баща му бяха посетили Терасен броени дни преди кралското семейство да бъде избито. Когато Дориан бе срещнал Елин — а не Селена.

Бе хубаво, че Селена не е тук да види в какво се е превърнал Едион. Не само заради пръстена. Да се обърнеш срещу собствения си народ…

Едион седна на пейката пред тях и се ухили като хищник, забелязал плячката си.

— Двамата седяхте заедно и последния път, когато ви видях. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят.

Богове, лицето му. Лицето на Селена — другата страна на монетата. Същата арогантност, същата неконтролируема ярост. Но там, където Селена сякаш се пропукваше, Едион… пулсираше. А и в лицето му имаше нещо много по-лошо и горчиво.

— Здравей, Едион — усмихна се мързеливо Дориан и подпря ръце на масата.

Едион не му обърна внимание, а си взе едно агнешко бутче. Черният му пръстен проблесна.

— Харесвам новия ти белег, капитане — каза той и кимна с брадичка към бялата линия на бузата на Каол. Белегът, който Селена му бе оставила в нощта, когато Нехемия умря и тя се опита да го убие — за да му напомня вечно какво е загубил.

— Май още не са те схрускали — продължи Едион. — А вече си имаш меч за възрастни.

— Радостен съм, че бурята не е помрачила настроението ти — отвърна Дориан.

— Седмици, през които единствените ми занимания са тренировките и жените! Бе цяло чудо, че изобщо благоволих да сляза от планините.

— Не знаех, че благоволяваш каквото и да било, което не е в интереса ти.

— А, очарователният дух на Хавилиард — изсмя се Едион, след което се съсредоточи върху яденето си. Каол се канеше да го запита има ли причина да ги безпокои, освен за да ги дразни, както и преди бе обичал да прави, когато кралят не гледа… и тогава забеляза, че Дориан го е зяпнал.

Не заради ръста и бронята, а заради лицето.

Заради очите.

— Не трябва ли вече да си на някой пир? — попита Каол. — Изненадан съм, че все още не си във вертепите на града.

— Да не би да искаш да те поканя на празненството утре, капитане? Каква изненада. Винаги съм смятал, че си над тия неща. — Тюркоазените му очи се присвиха и той се ухили мазно на Дориан. — Ти, от друга страна, се забавлява много добре на последния купон. Червенокоси близначки, ако не се лъжа.

— Налага се да те разочаровам — отвърна Дориан. — Оставих този тип поведение зад гърба си.

— Значи ще останат повече за мен — върна се към яденето си Едион.

Каол стисна юмруци под масата. Селена не бе живяла като благородна дама през последните десет години, но не бе убила нито един човек, родом от Терасен. Беше отказвала да го прави. А Едион винаги се бе държал като копеле, но сега… знаеше ли изобщо какво носи на пръста си? Знаеше ли, че въпреки цялата му арогантност и дързост кралят може да го принуди да прави това, което поиска? Не можеше да го предупреди, не и без да гарантира екзекуция за себе си и за всички, които обича. Защото беше възможно Едион да е истински верен на краля.

— Как вървят нещата в Терасен? — попита Каол, тъй като Дориан отново се бе загледал в Едион.

— Какво би искал да чуеш? Че сме с пълни стомаси въпреки лютата зима? Че не изгубихме много войници заради болести? — Едион изсумтя. — Забавно е да ловиш бунтовници, ако имаш вкус за тая работа. Надявам се Негово Величество да е извикал Гибелния легион на юг за нещо сериозно.

Когато Едион посегна към водата, Каол забеляза ръкохватката на меча му. Тъп метал, осеян с издатини и драскотини, а ефесът бе обикновен напукан рог. Толкова прост меч за един от най-великите воини на Ерилея.

— Мечът на Оринт — измърка Едион, — Негово Величество ми го подари след първата победа.

Всички познаваха това оръжие. Той бе наследство от кралското семейство на Терасен, предавано от владетел на владетел. По право принадлежеше на Селена. Преди това бе принадлежал на баща й. Фактът, че Едион го притежаваше и убиваше за краля с него бе шамар за Селена и семейството й.

— Изненадан съм, че си толкова сантиментален — коментира Дориан.

— Не забравяй за силата на символите, принце — прикова го с поглед Едион. Погледът на Селена, непоколебим и предизвикателен. — Нямаш представа каква сила има този меч в Севера. Убеждава хората да не вършат глупости.

Явно уменията и интелекта на Селена бяха обичайни за семейството й. Но Едион бе Ашривер, а не Галантиус. Това означаваше, че прабаба му е Маб, една от трите легендарни кралици на феите, наречена от следващите поколения Деанна, богиня на лова.

Каол преглътна.

Настъпи тишина, напрегната като опънатата тетива на лък.

— Май сте се скарали — отхапа от агнешкото Едион. — Нека позная. За жена. За кралския шампион може би. Казват, че била интересна. Затова ли не се забавляваш като едно време, принце? — Той огледа залата. — Бих се запознал с нея.

— Не е тук. — Каол сподави подтика да стисне дръжката на меча си.

— Язък — ухили се жестоко Едион, гледайки към Дориан. — Можеше да убеди и мен да загърбя купоните.

— Дръж си езика зад зъбите — изръмжа Каол. Можеше да се изсмее на думите си, ако не му идеше да удуши генерала с голи ръце. Дориан само потропа с пръсти по масата. — И покажи малко уважение.

Едион се изсмя, привършвайки с агнешкото.

— Оставам верен слуга на Негово Величество, както винаги. — Очите на Ашривер се спряха на Дориан. — Някой ден може би ще служа за теб.

— Ако си все още жив — измърка престолонаследникът.

Едион продължи да яде, но Каол усещаше вниманието му върху тях.

— Казват, че една вещерска матрона е била убита тук неотдавна — каза уж между другото Едион. — Изчезнала, но домът й показал, че не е било без бой.

— Какво те интересува това? — попита рязко Дориан.

— Работата ми е да следя какво правят различните играчи в кралството.

Тръпки полазиха Каол. Той бе чувал за вещиците. Селена му бе разказала някои истории за тях и той се бе молил да са преувеличени. Но по лицето на Дориан пробяга тръпка на ужас.

— Това не те засяга — приведе се напред Каол.

Едион отново не му обърна внимание и намигна на принца. Ноздрите на Дориан се разшириха и издадоха гнева, който излизаше на повърхността. Въздухът в помещението се промени — проясни се. Магия.

— Ще закъснеем — постави ръка върху рамото на приятеля си Каол. Дориан послуша лъжата. Трябваше да го изведе оттук и да опита да разсее бурята, която се задаваше между двамата мъже. — Приятна почивка, Едион.

Дориан не каза нищо. Сапфирените му очи бяха замръзнали.

— Празненството е утре в Рифтхолд — изсмя се Едион, — ако искаш да си припомниш добрите стари времена, принце мой…

Генералът знаеше кой конец да дръпне и не му пукаше какъв хаос може да причини. Това го правеше опасен. Смъртоносен.

Особено за Дориан и магията му. Каол се принуди да пожелае лека нощ на някои от хората си, да изглежда спокоен и незаинтересуван, докато вървяха през столовата. Едион Ашривер бе дошъл в Рифтхолд и едва не бе намерил отдавна изгубената си братовчедка. Ако видеше, че Елин е още жива, ако разбереше в какво се е превърнала и какво знае за силите на краля, не бе ясно какво може да направи. Дали щеше да я подкрепи, или унищожи? Предвид деянията му досега и черния пръстен на ръката му…

Каол не искаше генералът да я приближава. Нея или Терасен.

Запита се колко ли кръв ще се пролее, ако Селена научи какво е сторил братовчед й.

Двамата с Дориан вървяха в тишина през по-голямата част от пътя си към кулата на принца. Когато застанаха в празния коридор, сигурни, че никой не може да ги чуе, Дориан отрони:

— Не ми трябваше помощта ти.

— Едион е гадно копеле — изръмжа Каол. Разговорът можеше да приключи тук и сега, а част от него го изкушаваше да стори тъкмо така, но си наложи да каже: — Притесних се, че ще избухнеш. Както в тунелите. — Въздъхна. — Ти… спокоен ли си?

— Някои дни да, някои не. Когато съм ядосан или уплашен… нещата излизат от контрол.

Влязоха в коридора, който свършваше с дървената врата към кулата на Дориан, но Каол го спря с ръка на рамото.

— Не искам подробности — прошепна той така, че стражите пред портата на Дориан да не могат да го чуят, — понеже не искам да ме използват срещу теб. Знам, че направих грешки, Дориан. Повярвай ми. Но винаги основната ми задача е била и продължава да бъде ти да си защитен.

Дориан се загледа в него, наклонил глава на една страна. Каол явно изглеждаше толкова зле, колкото се и чувстваше, понеже гласът на принца бе почти нежен, когато попита:

— Защо всъщност я изпрати във Вендлин?

Агонията го прониза, остра като бръснач. Но колкото и да искаше да разкрие истината за Селена на принца и да се освободи от тайните си, не можеше. Затова просто каза:

— Пратих я да стори това, което трябва да бъде сторено.

И закрачи обратно по коридора. Дориан не извика след него.