Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870


21

— Ето те — ухили се Роуан.

Кръвта й — нейната кръв — бе по зъбите, устата и брадичката му. А мъртвешките му очи заблестяха, когато я изплю на земята. Вероятно за него имаше вкуса на канавка.

Ушите й запищяха, след което Селена скочи към него. А после се спря. Виждаше света с кристална яснота. Можеше да го подуши, вкуси, вдиша, като че бе първокласно вино. Богове, това място… Кралството ухаеше божествено. Като…

Беше се превъплътила.

Изпъшка, макар дробовете да й нашепваха, че вече не е задъхана и няма нужда да диша толкова учестено. Кожата по гърба я засърбя. Започваше да оздравява. Оздравяваше много по-бързо в тази форма. Заради магията. Дишай. Дишай!

Но ето, огънят запука във вените й, след което се надигна към върха на пръстите й. Гората около нея бе толкова леснозапалима и тогава…

Тя го потисна. Пое страха и го използва като таран към самата себе си, срещу силата си, притисна я все по-навътре и по-навътре.

— Пусни я — приближи Роуан, — не се бори с нея.

Ритъм отекна в тялото й с уханието на сняг и борове. Силата на Роуан, която я предизвикваше. Не бе като пламъка й, а като смес от вятър и лед.

Смразяващ удар в лакътя я тласна в дървото. След това магията я ухапа по бузата. Нападаха я с магия!

Пожарът избухна като стена от син пламък, спусна се към Роуан, обви дърветата, света, самата нея…

Докато не изчезна, всмукан в нищото, заедно с въздуха, който дишаше.

Селена падна на колене. Докато стискаше врата си, все едно може да издере път към въздуха за себе си, ботушите на Роуан се появиха пред очите й. Бе издърпал въздуха, за да изгаси пламъка й.

Такава сила. Такъв контрол. Майев не й бе дала за наставник някой равностоен, а такъв, който можеше да задуши огъня й и който не би се поколебал да го направи, ако прецени, че е заплаха.

Въздухът нахлу в гърлото й със свистене. Тя изпъшка и отвори уста алчно, като почти не обърна внимание на агонията, настъпила, когато се превъплъти обратно в смъртното си тяло. Светът отново стана тих и сив.

— Любовникът ти знае ли каква си?

Колко студен въпрос! Тя вдигна глава, без да се интересува как е узнал.

— Знае всичко.

Това не беше съвсем вярно.

Очите му проблеснаха. Селена не можа да разбере с каква емоция.

— Няма да те хапя повече — каза той и тя се запита какво ли още бе усетил в кръвта й.

Тя изръмжа, но звукът бе тих. Беззъб.

— Дори ако това е единственият начин да се превъплътя?

Той тръгна нагоре към билото.

— Не може да хапеш женските на други мъжки.

Тя повече чу, отколкото почувства как нещо умира в гласа й, докато отговаряше:

— Вече не сме… заедно. Изоставих го, преди да дойда тук.

— Защо? — погледна той през рамо. Отегчен, но леко заинтригуван.

Какво я интересуваше дали знае? Сви ръката си в юмрук в скута, а кокалчетата й побеляха. Всеки път, когато погледнеше към пръстена, потъркаше го или забележеше как блести, чувстваше как в душата й се отваря дупка.

Трябваше да свали проклетото нещо. Но знаеше, че няма, дори само защото заслужаваше почти постоянната агония, която то й носеше.

— Понеже за него е по-безопасно, ако е отвратен колкото теб.

— Значи вече си научила първия урок.

Когато тя наведе глава, той поясни:

— Хората, които обичаш, са оръжия, които ще бъдат използвани срещу теб.

Не искаше да мисли за това как Нехемия я бе използвала — как бе използвала самата себе си — срещу нея, за да я принуди да действа. Искаше да се преструва, че не започва да забравя как точно е изглеждала Нехемия.

— Превъплъти се отново — кимна с брадичка към нея Роуан, — този път опитай…

Но тя забравяше как е изглеждала Нехемия. Сенките на очите й, извивката на устните й, аромата й. Смеха й. Бученето в главата на Селена притихна, заглушено от познатата празнота.

„Не се оставяй да бъдеш угасена.“

Но Селена не знаеше как да го спре. Единственият човек, на когото можеше да каже и който я разбираше… Тя бе погребана в безименен гроб, далече-далече от огряната от слънцето земя, която бе обичала толкова.

Слушаш ли ме? — хвана я за раменете Роуан.

Тя го погледна уморено, макар пръстите му да се впиваха в кожата й.

— Защо просто не ме ухапеш отново?

— Защо просто не те бичувам, както си заслужаваш?

Изглеждаше толкова решен на това, че тя премигна.

— Вдигнеш ли бич срещу мен, жив ще те одера.

Той я пусна, отиде до сечището и я погледна като хищник, който преценява плячката си.

— Не се ли превъплътиш отново, получаваш двойна смяна в кухните следващата седмица.

— Ами, хубаво. — Работата в кухнята поне даваше видими резултати, а и там можеше да разбере какво прави. Но това… това обещание, което бе дала, сделката, която бе сключила с Майев… Бе глупачка.

— Безполезна си — спря да обикаля Роуан.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Може би щеше да си по-полезна на света, ако наистина бе умряла преди десет години.

Тя го погледна в очите и отговори:

— Тръгвам си.

* * *

Роуан не я спря, когато се върна в крепостта и събра багажа си. Всичко й отне не повече от минута, тъй като дори не бе опразнила раницата си и още нямаше оръжия. Предполагаше, че може да претърси крепостта, за да намери къде ги е заврял Роуан, или да ги открадне от полуелфите, но това щеше да й отнеме време и да привлече нежелано внимание. А тя не искаше да говори с никого, докато си тръгваше.

Щеше да намери друг начин, по който да научи истината за Ключовете на Уирда, да унищожи краля на Адарлан и да освободи Ейлве. Ако продължаваше така, нямаше да има сили да се бори.

Бе си отбелязала пътищата, по които бяха минали, но когато навлезе в покритите с дървета склонове, разчиташе главно на местоположението на слънцето, за да се ориентира. Щеше да намери пътя обратно, да си набави храна и да измисли нещо друго. Тази задача бе глупава от самото начало. Поне не се бе забавила много. Сега, разбира се, щеше да се наложи да побърза с намирането на отговорите и…

— Така ли правиш винаги? Бягаш, когато играта загрубее?

Роуан стоеше между две дървета на пътя й. Несъмнено бе прелетял до тук.

Тя мина покрай него. Краката я боляха от вървенето надолу по хълма.

— Свободен си от задължението да ме обучаваш. Нямам какво повече да ти кажа. Ти нямаш какво повече да ми кажеш. Направи услуга и на двама ни и върви по дяволите.

— Трябвало ли е да се бориш за нещо в живота си? — изръмжа той.

Тя се изсмя горчиво и ускори крачка на запад. Не я интересуваше къде ще стигне. Важното бе да се отдалечи от него. Той обаче не изостана. Дългите му мускулести крака с лекота вървяха по покритата с мъх земя.

— Потвърждаваш думите ми с всяка твоя крачка.

— Не ме интересува.

— Не знам какво искаш от Майев, какви отговори търсиш, но…

— Не знаеш какво искам от нея? — повече извика, отколкото попита тя. — Например да спася света от краля на Адарлан?

— За какво? Може би светът не си струва!

Разбра, че е искрен. Мъртвешките му очи бяха достатъчно красноречиви.

— Дадох обещание. На приятелката си. Че ще видя кралството й свободно. — Тя натика белязаната си ръка в лицето му. — Дадох ненарушима клетва. Ти, Майев и всички проклети от боговете гадини само ми пречите.

Тя отново продължи надолу по хълма, а той я последва.

— Ами твоят народ, твоето кралство?

— Без мен им е по-добре. Сам го каза.

Татуировката му се набърчи, когато изръмжа:

— Значи ще спасиш друга земя, но не и собствената си. Защо приятелката ти не спаси сама кралството си?

— Защото е мъртва! — Тя изкрещя думата толкова силно, че гърлото я заболя. — Мъртва! А аз останах сама с безполезния си живот!

Той я погледна с животинското си спокойствие. Но когато Селена се отдалечи, не я последва.

* * *

Вече не знаеше колко време пътува и накъде. Не я интересуваше. Не бе произнасяла на глас, че Нехемия е мъртва, от деня, в който й я отнеха. Но Нехемия наистина бе мъртва. И на Селена й бе мъчно за нея.

Нощта се спусна по-рано заради облаците, а температурата падна рязко. В далечината отекна гръмотевица. Тя си направи оръжия по пътя — намери остър камък, за да издялка клони в първобитни копия. По-дългите ползваше вместо бастун и макар да бяха обикновени пръчки, си каза, че две от по-късите са кинжали. Все пак бе по-добре от нищо.

Всяка стъпка й тежеше повече от предишната, но имаше достатъчно чувство за самосъхранение, за да започне да търси място за през нощта. Почти се бе стъмнило, когато намери такова — плитка пещера в една гранитна скала.

Бавно събра дърва за огън. Иронията не й убягна. Да владееше поне малко магията си… Сподави мисълта за това, преди да се е оформила. Години наред не си бе палила огън, но след няколко опита стана.

Точно когато гърмът разтърси пещерата й, а от небесата заваля като из ведро.

Бе гладна, но за щастие намери няколко ябълки в дъното на чантата си, заедно със стара тегия от Варес, която все още бе ядивна, макар и трудна за дъвчене. След като яде, колкото можа, тя се уви с наметалото си и се сви в края на пещерата. Не пропусна малките блестящи очички, които се бяха събрали и надничаха иззад близките скали и дървета. Никой не я притесни през тази първа нощ и така и не я приближиха повече от това. Инстинктите й, макар и изкривени от последните седмици, не я предупредиха за нищо. Затова не ги прогони. Всъщност не й пречеха.

С припукващия огън и дъжда й бе почти уютно. Повече, отколкото в замръзналата стая. Макар да бе уморена, тя почувства как мозъкът й се прояснява. „Стори това, което трябва да бъде сторено“ — й бе казала Елена. Е, трябваше да си тръгне, преди Роуан да я насече на толкова малки късчета, че да не може да се събере повече.

Утре щеше да започне отначало. Забеляза един стар път, който можеше да последва надолу. Докато вървеше към полята, нямаше да има проблеми и щеше да стигне брега. А пътьом щеше да измисли нов план.

Добре бе сторила, като си бе тръгнала.

Умората я налегна толкова силно, че заспа минути след като се отпусна до огъня, хванала с една ръка копието си. Вероятно щеше да спи до зори, ако внезапно настъпилата тишина не я бе събудила.