Сара Дж. Маас
Огнената наследница (52)

51

— Вземай меча и оръжията. Побързай! — каза Роуан на Селена. Тя веднага скочи на крака и посегна към кинжала под леглото.

Той вече бе прекосил половината стая, като се обличаше и въоръжаваше със смъртоносна скорост. Реши да не го занимава с въпроси. Щеше да й каже каквото е необходимо. Напъха се в панталоните и ботушите си.

— Мисля, че са ни предали — каза Роуан. Пръстите й хванаха дръжката на меча, докато се обръщаше към прозореца. Тишина. Цареше пълна тишина.

На края на хоризонта имаше нарастващ облак мрак.

— Идват тази нощ — пое си въздух тя.

— Огледах периметъра — отвърна Роуан, докато поставяше нож в ботуша си. — Изглежда, сякаш някой им е казал къде са всички капани и предупредителни звънци. Ще пристигнат тук до час.

— Работят ли предпазните камъни? — попита тя, докато сплиташе косата си и постави меча на гърба си.

— Да, здрави са. Вдигнах тревога. Малакай и останалите подготвят защитите на стените.

Малка част от нея помисли какво ли му е било на Малакай да завари полуголия Роуан да крещи заповеди в стаята му.

— Кой може да ни е предал? — попита тя.

— Не зная, но намеря ли го, ще го размажа в стената. Сега обаче си имаме по-сериозни проблеми.

Тъмнината на хоризонта се разпростря, като погълна звездите, дърветата, цялата светлина.

— Какво е това?

— По-сериозните проблеми — сви устни Роуан.

* * *

Защитните камъни бяха последната преграда пред крепостта. Ако Нарок смяташе да обсади Мъглив рид, не можеха да издържат завинаги. Но се надяваше бариерата да умори създанията и да отслаби силите им. На бойните кули и в двора бяха застанали полуелфите. Стрелците щяха да вземат живота на колкото се може повече хора, щом бариерата паднеше. Щяха да използват дъбовите врати като гърло на бутилка към двора.

Оставаха обаче съществата и Нарок, заедно с мрака, който носеха със себе си. Покрай крепостта профучаха птици и животни — бягство на пърхащи криле, тупащи лапи и нокти, драскащи се у камък. Животните бяха водени от Малките хора, от които се виждаше само блясъка на всевиждащите очи. Каквато и тъмнина да носеше Нарок, никой, оказал се в нея, не излизаше.

Стоеше с Роуан малко оттатък портите. Тревистата земя между крепостта и предпазните камъни внезапно й се стори прекалено малка. Преди малко животните и Малките хора бяха спрели да се появяват и дори вятърът бе заглъхнал.

— В мига, в който бариерата падне, искам да пронижеш очите им със стрелите си — каза й Роуан и опъна лъка си. — Не им давай шанс да хипнотизират теб или когото и да е. Остави войниците на останалите.

Не бяха чули или видели другите двеста мъже, но тя кимна и стисна собствения си лък.

— А магията?

— Използвай я умерено, но ако смяташ, че можеш да ги унищожиш с нея, не се колебай. И не се увличай. Унищожи ги на всяка цена.

Каква ледена преценка. Истински чистокръвен воин. Почти усещаше агресията, която струеше от него.

Смрад се надигна иззад бариерата. Няколко от стражите в двора започнаха да мърморят. Това бе воня от друг свят, излъчвана от адското създание, скрило се в плътта на смъртен. Няколко от скритите животни се изстреляха от дърветата с пяна на уста. Тъмнината зад тях се сгъсти.

— Роуан — каза тя. Не ги виждаше, а ги усещаше. — Те са тук.

В началото на гората, на по-малко от пет метра от камъните, се появиха създанията.

Селена зяпна. Бяха три.

Трима, а не две.

— Но нали кожоходите…

Не можа да довърши изречението, докато тримата мъже оглеждаха крепостта. Бяха облечени в абсолютно черно. Туниките им бяха разтворени, за да разкрият нашийниците на Уирда. Кожоходите не бяха убили прекрасния мъж, който я гледаше с широка усмивка, все едно вече може да я вкуси.

Един заек изскочи от храстите и се затича към камъните. Тъмнината зад съществата се протегна като огромна лапа и замахна към бягащото животинче.

Заекът падна, козината му потъмня, а костите се изписаха под нея, все едно животът му бе изсмукан. Стражите по стените и кулите се размърдаха, мнозина почнаха да ругаят. Бе имала шанса да се измъкне от едното от тези същества. Но тримата заедно бяха нещо друго, нещо далеч по-могъщо.

— Бариерата не бива да пада — каза й Роуан. — Тази тъмнина убива всичко, което докосне.

Докато говореше, тъмнината се разля около крепостта. Хвана ги в капан. Бариерата избръмча и тътенът отекна в петите на ботушите й.

Селена се превърна в елфа и направи гримаса от болка. Имаше нужда от по-острия слух, от силата и бързото заздравяване. Трите създания останаха в началото на гората, а тъмнината около тях се разширяваше. От двестате войници нямаше и следа.

Като един тримата се извърнаха към сенките и отстъпиха със сведени глави. А от дърветата се появи Нарок.

За разлика от останалите, той не бе красив. Бе едър и с белези, въоръжен до зъби. Но и неговата кожа бе осеяна с черни вени, а на врата си носеше нашийник от обсидиан. Селена долови гладната празнота в погледа му дори от това разстояние — плъзна към нея като кръв в река.

Изчака го да каже нещо, да преговаря, да им предложи да се покорят на силата на краля, да изнесе реч, с която да разколебае морала им. Нарок обаче огледа Мъглив рид бавно и почти доволен поклати глава, след което изтегли железния си меч и посочи портите от защитен камък.

Селена и Роуан не можаха да направят нищо, когато тъмнината изплющя като камшик и удари невидимата бариера. Въздухът потръпна, камъните изскърцаха.

Роуан вече вървеше към дъбовите врати и раздаваше заповеди към стрелците да се подготвят и да използват каквато магия имат срещу идващия мрак. Селена остана на мястото си.

Втори удар. Бариерата потрепери.

— Елин! — скара й се Роуан и тя го погледна през рамо. — Прибирай се зад портите!

Тя обаче постави лъка на рамо и вдигна ръка, която гореше в пламъци.

— Онази нощ в гората отстъпи пред огъня.

— За да го използваш, трябва да минеш през бариерата, или пламъците ще отскочат от нея.

— Зная — отвърна тихо тя.

— Последният път погледна към онова нещо и веднага бе омагьосана.

Тъмнината удари отново.

— Сега няма да стане като последния път — каза тя, без да изпуска от поглед Нарок и трите му същества. Не и когато имаше да си връща. Кръвта й пламна, но тя каза само: — Не знам какво друго да направя.

Ако тъмнината ги стигнеше, мечовете и стрелите нямаше да помогнат. Нямаше да могат дори да атакуват.

Някой извика зад тях, последван от друг:

— Тунелът! Пуснали са ги през тунела!

Чу се удар на метал в метал. За миг Селена остана неподвижна и премигваща. Тунелът за бягство. Наистина ги бяха предали. Сега разбра къде са войниците — промъкваха се през подземната мрежа, пуснати може би заради предпазните камъни, чието странно съзнание бе прекалено заето от заплахата горе, за да долови тази отдолу.

Виковете и шумът от битката се усилиха. Роуан бе оставил най-слабите бойци на входа на тунела. Това щеше да се превърне в клане.

— Роуан.

Тъмнината заудря бариерата отново и отново. Тръгна към камъните, а Роуан изръмжа:

— Да не си направила и крачка…

Но тя продължи. В крепостта се разнесоха писъци — на болка, смърт и ужас. Всяка крачка я измъчваше, но тя продължи към камъните и мегалитните порти. Роуан я хвана за лакътя.

— Това беше заповед!

Тя отблъсна ръката му.

— Трябваш им вътре. Остави бариерата на мен.

— Не знаеш дали ще стане!

— Ще стане — изръмжа тя. — Роуан, аз съм заменяемата!

— Ти си наследница на трона…

— В момента съм жена, чиято сила може да спаси животи. Остави ме да го направя! Помогни на останалите!

Роуан погледна към защитните камъни, крепостта и стражите, които тичаха да помогнат надолу. Най-накрая каза:

— Не се бий с тях. Съсредоточи се върху тъмнината и ги дръж настрана от бариерата. Това е всичко. Остани на пост, Елин!

Но тя не искаше да стои на пост. Не и след като врагът бе толкова близо. Не и след като душите от Калакула и Ендовиер я притискаха и пищяха като войниците в крепостта. Тя ги бе провалила. Бе закъсняла. Това бе достатъчно. Но кимна и като добрия войник, който Роуан вярваше, че е, каза:

— Разбрано.

— Ще нападнат веднага щом излезеш от бариерата — каза той и пусна ръката й. Магията започна да кипи в кръвта й. — Подготви щита си.

— Знам — каза само тя, когато приближи бариерата и виещата се тъмнина отвъд нея. Камъните на портала надвиснаха над нея и тя изтегли меча от гърба си с дясната си ръка, докато поддържаше лявата увита в пламък.

Народът на Нехемия — изклан. Нейният — също. Нейният.

Селена застана под портала камъни, с жужащата магия, целуваща кожата й. Още няколко крачки и щеше да излезе отвъд бариерата. Усети, че Роуан е останал, за да види дали ще оцелее първите няколко мига. Щеше. Щеше да превърне тези същества в пепел.

Това бе последното нещо, което можеше да стори за хората, убити в Ендовиер и Калакула. Най-малкото, което можеше — да се превърне в чудовище, което да унищожи другите чудовища.

Пламъците в лявата й ръка лумнаха и Селена излезе от прага, за да потъне в бездната пред себе си.