Дейвид Морел
Ловци на време (70)

Бележки на автора

Когато става дума за идеи за романи, аз съм истински колекционер. Рафтовете в кабинета ми са затрупани с папки, събирани няколко десетилетия. Надраскани набързо резюмета на радиорепортажи и телевизионни интервюта са струпани заедно с пожълтели страници, откъснати от списания и вестници. Цели купчини. Нещо все привлича вниманието ми, любопитството чопли въображението ми. Теорията ми е, че ако някаква тема грабне вниманието ми, може би ще грабне и това на моите читатели. През годините съм събрал толкова много папки с документи, че нямам време да ги подредя по категории, а пък да не говорим да развия тяхното съдържание в романи.

Понякога любопитството ме подтиква да ги изследвам. Изпълнен с големи надежди, слагам някои от тях на пода, издухвам праха и ги прочитам. Ала почти винаги крехките листове в ръцете ми говорят за случки и събития, които навремето са ми се стрували важни, а сега — скучни. Повествователните теми и ситуации, които те подсказват, вече не провокират въображението ми. Остарели умотворения, те ми показват бездната на годините, която отделя личността, сложила тези фрагменти в папки, от личността, която сега ги чете.

Все пак в редки случаи някоя тема се вмъква в съзнанието ми така здраво, че постоянно се връщам към нея, като се опитвам да намеря начин да опиша чувствата, които събужда у мен. Например предишният ми роман — Нарушители — бе вдъхновен от статия във вестник Лос Анджелис Таймс за изследователи на градската среда: историци и архитекти ентусиасти, които се промъкват в стари сгради, напуснати и запечатани от десетилетия. Страницата стоеше под нарастваща купчина от папки, но непрекъснато човъркаше съзнанието ми и аз не преставах да се чудя защо е така. Прозрението настъпи, когато внезапно си спомних за един изоставен жилищен блок, в който бродех като дете. Използвах го, когато бягах от ожесточените караници между майка ми и втория ми баща, при които се страхувах да остана вкъщи. Споменът за моя страх и нуждата да се потопя в миналото породиха у мен желанието да напиша роман, в който страстно влюбени в миналото изследователи откриват, че то вече не им носи утеха, а ги изпълва с ужас.

Подобна статия, към която подсъзнателно продължавах да се връщам, ме подтикна да напиша Ловци на време. В действителност тя престоя под купчина папки в продължение на осем години, призовавайки ме мълчаливо, докато най-накрая се предадох. Този път вестникът беше Ню Йорк Таймс от 8 април 1998 година, а мястото — Уест Ню Йорк, Ню Джърси. Хареса ми налудничавата мисъл, че градче, наречено Уест Ню Йорк, е толкова „далече“ на запад, че е в съседния щат Ню Джърси. Но за мен съдържанието на статията беше още по-налудничаво. Заглавието гласеше: От времева капсула до заровено съкровище. Някъде в Уест Ню Йорк може да има съхранен отрязък от градския живот от 1948 година.

Научих, че тъй като в Уест Ню Йорк планирали чествания по случай стогодишнината му, някой предложил да заровят времева капсула. „Великолепна идея!“ — казали всички. После един пенсионер си спомнил, че същото нещо е било направено в чест на петдесетгодишнината на града. „Но какво е станало с онази времева капсула? — зачудили се хората. — Къде е била заровена?“ Из града плъзнали изследователи. Те проучили покритите с паяжини общински регистри и намерили хора, достатъчно стари, за да бъдат свидетели на петдесетгодишнината през 1948 година. Най-накрая открили възможния отговор в градската библиотека, където в отдавна изчерпан по книжарниците том, написан от местен историк, се споменавало за „меден контейнер, съдържащ документи и сувенири“.

По всеобщо мнение контейнерът бил заровен под бронзовата пожарна камбана, издигаща се пред кметството, но там издирването ударило на камък, защото камбаната била поставена в памет на общинските пожарникари, които загинали, докато спасявали Уест Ню Йорк от огнената стихия, и никой нямало да разреши да се копае под нея. Нещо повече — камбаната стояла върху гранитен постамент, тежащ няколко тона. Преместването й щяло да бъде скъпо и трудно, а и какво щяло да стане, ако след оскверняването на паметника времевата капсула не се окажела под него? Накрая нищо не било направено.

Това трябва да е било много разочароващо, тъй като репортерът на Ню Йорк Таймс отбелязваше, че градът имал голяма нужда да бъде вдъхновен от славните си дни преди петдесет години. През 1948 година областта била просперираща, най-вече заради Нюйоркската централна железница и стоките, които се превозвали от местните фабрики за бродирани изделия. Обаче през 1998 година железницата и фабриките вече ги нямало и улиците били тихи и пусти. В контекста на историята за скритите дири от миналото не можех да не забележа, че не бе упоменато името на репортера.

По незнайни за мен причини прибавих тази статия към моята хаотична колекция. После я забравих, спомних си за нея, пак я забравих, но никога задълго. Накрая, след осем години, прерових една купчина папки, прочетох я отново и се зарекох да се опитам да разбера защо мисълта за тази статия не ме напуска, като напиша роман, в който се разказва за времева капсула. Тя щеше да е стогодишна, а при търсенето на миналото щяха да бъдат включени съвременни технически средства, като още не ми беше дошло наум за GPS приемниците, възможностите за интернет връзка на мобилните телефони „Блекбъри“ и пушките с лазерен мерник. Трябваше да направя обичайните си проучвания и да науча всичко, което мога, по темата.

Първата ми работа бе да вляза в Световната интернет мрежа. Когато правех проучвания за предишния си роман — Нарушители, написах в Google „градски изследователи“ и останах удивен, като открих над 300 000 сайта. Сега направих същото с „времеви капсули“. Представете си изумлението ми, като попаднах на 18 милиона сайта. Очевидно това бе тема, която занимаваше много хора, и при всяко ново откритие моето смайване нарастваше. Научих (както обяснява професор Мърдок в Ловци на време), че макар така наречените времеви капсули да са стари като света, изразът се е появил за първи път през 1939 година, когато корпорацията „Уестингхаус“ създала контейнер с формата на торпедо и го напълнила с предмети, за които се смятало, че ще бъдат интересни за хората в бъдещето. След празничната церемония капсулата била закопана във Флъшинг Медоус, Ню Йорк, където се провеждало Световното изложение. Тъй като било решено тя да бъде отворена след петстотин години, капсулата още лежи на петнадесет метра под земята и е напълно забравена. Ако имате GPS приемник като използвания в Ловци на време, можете да въведете географските координати на капсулата и червената стрелка ще ви отведе до мястото, където се намира тя. Но за да научите тези координати, трябва да откриете екземпляр от Книга за времевите капсули. През 1939 година нейни екземпляри били разпратени на всички големи библиотеки в света, включително и тази на Далай Лама. Днес, за да се открие тази книга, е необходимо да се проведе цяло разследване.

Узнах също, че времевата капсула на „Уестингхаус“ е била вдъхновена от наречената с мистериозно име Крипта на цивилизацията, направена през 1936 година в Огълторпския университет в Атланта. Разтревожен от нарастващата власт на нацистите в Европа, ректорът на университета решил, че човешката цивилизация е пред своя крах. За да запази каквото може, той източил един вътрешен плувен басейн и го напълнил с предмети, които смятал, че ще представят най-добре културните завоевания от 30-те години на XX век. Сред тях бил и екземпляр на романа Отнесени от вихъра — подходящо заглавие, колкото и криптата, за която се предполагало, че ще бъде отворена след около шест хиляди години и която била почти забравена като капсулата на „Уестингхаус“. Ако не бил студентът Пол Хъдсън, който през 1970 година изследвал сутерена на сграда в студентския комплекс, споменът за криптата щял да потъне в небитието. Когато лъчът на фенерчето му попаднал на врата от неръждаема стомана, Пол започнал да задава въпроси, които накрая довели до отварянето на сутерена за широката публика. Там била открита книжарница и всеки ден хората можели да минат през „херметичната“ врата на криптата. Накрая Пол Хъдсън станал архивар на Огълторпския университет и председател на Международното дружество за времевите капсули.

Наученото ми се стори толкова интересно, че непрекъснато разказвах за него на приятелите си. Обикновено тяхната реакция се изчерпваше с възклицанията: „Крипта на цивилизацията? Международно дружество за времевите капсули? Ти си ги измисляш!“ Но не е така. Гробницата на Страшния съд в Северния ледовит океан е толкова реална, колкото и Залата на записите, и милионите екземпляри на видеоиграта Извънземното, закопани под циментова плоча в пустинята на Ню Мексико. Обаче странностите не свършиха с това. Прочетох за град, чиито жители заровили седемнадесет пъти времеви капсули и забравили за всички тях, за студенти от един колеж, които закопали капсула, а след това ги хванала групова амнезия, сякаш събитието никога не се е случвало, както и за градски комитет, който заровил времева капсула в чест на стогодишнината на общината, само че членовете му умрели, преди някой от тях да се сети да запише къде са я сложили.

Кой би си помислил, че има списък на най-търсените времеви капсули или че са загубени хиляди капсули — много повече от намерените? Дори открих, че те често са пораждали допълнителни мистерии, защото нерядко контейнерите не са устоявали на влагата и на насекомите, в резултат на което посланията към бъдещето, които отваряме сега, за да научим нещо за миналото, се оказват само неразгадаеми останки.

Докато се опитвах да разбера защо съм така привлечен от времевите капсули, мислех за гордостта, която е мотивирала хората да ги създадат, за предположението, че определен момент е достатъчно значим, за да бъде „замразен“ във времето за бъдещите поколения. На фона на Гробницата на Страшния съд, в която очевидно милиони семена от земеделски култури са защитени от глобалната катастрофа, оптимизмът на времевите капсули ме изненадва. Но не са само гордостта и оптимизмът. Както казва героят от Ловци на време, маниакалното усърдие, с което са били подготвени някои времеви капсули, предполага, че техните инициатори са се страхували, че ще бъдат забравени.

Животът и времето отлитат. Това е темата на лекцията на професор Мърдок за времевите капсули, която изнася в Ловци на време. То е перифраза на стих от поемата от XVII в. на Андрю Марвел На свенливата си възлюбена. Поемата изразява чувствата на млад мъж, който усеща как времето отлита и иска да убеди своята любима да му помогне да се радват напълно на живота, докато могат. Ако вземем някои стихове и ги съпоставим с други, поемата може да се приеме като обосновка за запазването на времеви капсули.

Да имахме, милейди, свят и време…

 

 

Но зад гърба ми с тропот глух ме стряска

на времето крилатата каляска,

а пък пред нас в безкрайните предели

пустинята на Вечността се стели.^[1]

Може би не бъдещето ни подтиква да създаваме времеви капсули. Може би е натискът на самото време, скоростта, с която то отминава, осъзнаването на нашата смъртност. Преди 1939 година времевите капсули са били наричани сандъци и дори ковчези: погребални метафори. Същата метафора виждаме и в Криптата на цивилизацията. Възможно ли е чувството, вложено във времевите капсули, да не е надежда, оптимизъм или дори страх, а по-скоро съжаление и скръб, че всеки в крайна сметка умира? Отново ми идва наум поемата на Марвел:

Да, гробът е спокоен, чуден край,

но в него никой не прегръща май.

Дадена общност заравя това, което вижда като елементи на един златен момент, като есенция на своя свят. Много години по-късно друга общност изкопава капсулата, ако местоположението й бъде открито. Хората се събират нетърпеливо край нея. „Каква е тайната? — искат да узнаят. — Какво важно съобщение са ни изпратили от миналото?“ Отварят ковчега или криптата или, ако предпочитате, капсулата — и виждат, че съдържанието й се е разложило или че предметите са толкова старомодни, че са напълно безполезни. „Не е за вярване, че са смятали тези неща за важни“ — прошепва някой. В крайна сметка може би именно това е посланието на всички времеви капсули. От далечното минало те ни предупреждават, че настоящето не може да се запази, че предметите, които ни заобикалят, не са толкова важни, колкото си мислим, че истината не е в обещаното бъдеще, а в ценността на всеки отминаващ миг. Както отбелязва Господарят на играта в този роман: „Времето е истинският ловец“.

Предполагам, че моите купчини с папки са нещо като времеви капсули, представящи интересите на личността, която вече не съм. Такива са и моите романи, показващи какво съм чувствал и мислил в миналото, точно както романите на любимите ми писатели са времеви капсули, отнасящи ме обратно в мъгливия Лондон на Дикенс или в стария Ню Йорк на Едит Уортън, или в Париж през 20-те години на XX в. на Ърнест Хемингуей. Тези книги не само ме пренасят в миналото, преживяно от тези автори, но и в моето минало и в това, което съм изпитал, когато съм ги чел за първи път.

Докато правех проучвания за Ловци на време, посетих местата в Манхатън, за да проверя физическите подробности. Когато стигнах до Уошингтън Скуеър, бях убеден, че съм сбъркал мястото. Последното ми посещение беше в средата на 80-те години на XX в. В онези дни арката на площада беше покрита с графити, а наркоманите си купуваха дрога в парка, където имаше толкова малко дървета, че ясно се виждаха сградите на съседните улици. Сега тези сгради са скрити от големи дървета, под които родители играят със своите деца, в свой собствен парк кучета подскачат със стопаните си. Впечатлен от блясъка на чистата арка, внезапно осъзнах, че са изминали цели двадесет години, че съм остарял. Но вместо това да ме потисне, аз се почувствах жив, изпълнен със старите си спомени. Нищо не отминава, щом пазим спомен за него. Всеки от нас е времева капсула.