Дейвид Морел
Ловци на време (12)

10

— Манхатънският исторически клуб? — Джеф Кокран се намръщи. Едър мъж с рижа коса и лунички, той беше началник на полицията в Асбъри Парк. Две години по-рано, преди да напусне управлението, за да търси изчезналата си съпруга, Бейлинджър работеше за него. — Времеви капсули?

— Това е последното нещо, което си спомням. — Франк разтри врата си, опитвайки се да прогони измъчващото го главоболие. — Виж, трябва да продължите да претърсвате плажната ивица. Аманда може все още да е…

— Проверяват я за втори път. Обещавам, че ще направя всичко възможно. Та кога сте били в този исторически клуб?

— Днес събота ли е? — Лампата над главата му светеше остро.

— Вече не. Минава полунощ.

— Беше събота… — Бейлинджър опита да се съсредоточи, за да си спомни правилната дата. — Втори юни?

— Точно така. Човече, каквото и да са ти дали, със сигурност е объркало паметта ти. Може би някой от онези наркотици, с които изнасилваните предизвикват амнезия.

— В кафето и сандвичите. — Франк поклати глава, с което засили още повече главоболието си. — Но нали всички останали ядоха и пиха от тях… Жената… Как й беше името? Хайде де… Карън! Тя така ни се представи. Карън Бейли. Донесе ни кафе. След това трябва да съм припаднал.

— Каза, че тя е спуснала завесите и е угасила лампите.

— Да. — Бейлинджър усети, че го присвива стомахът. — И тогава професорът… Мърдок. Казваше се Мърдок. Тогава професор Мърдок започна своята лекция, като ни показваше разни фотографии на един екран. След малко хората започнаха да се разотиват. А стаята като че ли взе да притъмнява още повече.

— Защо разтриваш непрекъснато лявата си предмишница? — попита го Кокран.

— Боли ме. — Франк съблече спортното си сако и нави ръкава на ризата си. Средата на предмишницата му беше подута и зачервена. Нещо бе продупчило кожата му.

— Изглежда, някой ти е сложил инжекция — отбеляза Кокран. — Още наркотик, за да те държат упоен, докато те докарат тук.

Бейлинджър бръкна в джобовете си с треперещи ръце.

— Портфейлът ми още е у мен. Не са ми взели часовника. Не е било грабеж.

— А мобилния ти телефон?

— Не го носех със себе си. Аманда е, кажи-речи, единственият човек, с когото разговарям по телефона. И понеже тя беше с мен, стори ми се безсмислено да го вземам.

Кокран побутна служебния си телефон към него.

— Тя няма ли мобилен телефон?

Франк набра номера. После, като стискаше слушалката в потната си длан, я допря до ухото си.

Електронен глас каза:

— В момента нямате връзка с този номер.

Изглежда, гласът прозвуча достатъчно силно, за да бъде чут и от Кокран.

— Опитай на домашния — посъветва го той. — Може да те чака там и да се тревожи къде си.

— Добре, но няма логика някой да ни дрогира и да остави мен в Асбъри Парк, а Аманда — в апартамента ни.

— Засега няма логика в абсолютно нищо. Опитай на домашния! — настоя началникът на полицията.

Бейлинджър набра забързано новия номер. Ръката му вече бе толкова потна, че слушалката се пързаляше в нея.

— Ало — каза гласът на Аманда.

„Благодаря ти, Господи“ — помисли си Франк. После въодушевлението му рязко спадна, защото осъзна какво чува.

— Щом чуете сигнала, оставете съобщение — завърши записаното приветствие на Аманда.

Бейлинджър се насили да говори.

— Не знам какво се случи — произнесе той в телефонната слушалка, разтревожен от несигурния си глас. — Ако чуеш това съобщение, обади се в полицейското управление в Асбъри Парк. — Продиктува написания на телефонния апарат номер. — Търси началника Кокран.

— В такъв случай… — Кокран махна на Бейлинджър да плъзне телефона към него. — … Да видим какво ще открият от полицейското управление в Манхатън.