Дейвид Морел
Ловци на време (24)

11

Като се обърна към задната част на театъра, Франк видя, че през пролуките на двукрилата врата се процеждат сиви струйки.

— Не — изстена Пери.

Бейлинджър чу как четиримата актьори слязоха шумно от сцената, но цялото му внимание беше приковано върху разрастващите се струи дим. Двамата с Ортега се втурнаха нагоре по пътеката, но се заковаха на място, когато видяха, че между двете крила на вратата проблясва светлина. От другата й страна се разнесе прашене.

Пери и актьорите изтичаха при тях.

— Боите. — Режисьорът си пое дъх, вдиша част от пушека и едва не се разкашля. — Трябва да са се запалили по някакъв начин. В една от кутиите имаше парцали. Някакво случайно…

— А може би само са подхранили пожара — каза Бейлинджър.

— Подхранили? Какво, по дяволите…

Светлината от сцената зад гърба им угасна. Стана тъмно и една от актрисите изпищя. В следващия миг светнаха захранваните от акумулатор аварийни лампи в ъглите на залата.

— Дайте ми показалката си. — Ортега я взе и натисна вратата с по-дебелия й край.

През отвора нахлу още дим. Зад сивите облаци проблесна нещо оранжево и към дървената пръчка се протегнаха огнени езици.

Детективът дръпна бързо показалката и вратата се затвори. Пери залитна назад и блъсна една от актрисите, която се преви и започна да кашля.

— Къде е аварийният изход? — попита Франк.

— Единият е ей там. — Режисьорът посочи към една врата, която се намираше по средата на дясната пътека. До нея имаше малко червено табло на противопожарна аларма.

Бейлинджър помогна на кашлящата жена да се изправи сред сгъстяващия се дим и я поведе между два реда седалки. Пред тях останалите актьори притичаха между други редове и излязоха на дясната пътека, където Ортега тъкмо дърпаше резето на аварийния изход.

Вратата не помръдна. Детективът я блъсна с рамо, но тя си остана затворена.

— Кой, по дяволите, е заключил този изход?

— Никой! Той винаги стои отключен! — настоя Пери. — Сигурно нещо е затиснало вратата от другата страна! — Той отвори капака на червеното табло, дръпна ръчката и изохка, защото алармата не издаде звук. — Трябва да е свързана с пожарната, но щом не я чуваме, значи сигналът не се предава!

В задната част на театъра пушекът вече бе толкова гъст, че скриваше напълно вратите. Пращенето на пламъците прерасна в рев. Бейлинджър осъзна, че боята и терпентинът му действат като катализатори.

— Водни пръскачки? Театърът има ли…

— Да! Не разбирам защо още не са се включили!

Един от актьорите посочи назад:

— Огънят мина през вратите!

Франк се обърна и кожата му настръхна, когато видя как към един от балконите пълзят пламъци и облаци от дим. За миг го обзе чувството за дежа вю, сякаш отново беше попаднал в ада на хотел „Парагон“. „Всичко се повтаря“ — помисли си той, а после извика:

— Къде е другият авариен изход?

— Зад кулисите! — отговори Пери.

Острият, задушлив дим накара Франк да се закашля. Двама от актьорите се бяха парализирали от страх. Ужасът им се предаде и на него и той усети как го връхлитат старите кошмари.

— Движете се! — намери сили да изкрещи.

Топуркайки по дъските, всички се втурнаха по стълбите към сцената. Зад част от кулисите проблясваше аварийната лампа на друг изход. Ортега дръпна резето и блъсна вратата, но тя също не се отвори. Бейлинджър се присъедини към него и също я блъсна с рамо.

Някой посочи към задната част на театъра.

— Огънят стигна до тавана!

През дима, който се стелеше към тях, Ортега забеляза вито стълбище.

— Какво има на горния етаж?

— В една от гардеробните има авариен изход! — Пери се втурна към витите стълби. Докато тичаше нагоре, те вибрираха. Той спря внезапно и се вкопчи здраво в тресящите се перила. Когато стигна до средата на стълбището, Франк видя какво го бе накарало да зяпне от изненада. Последните стъпала се губеха в облак от дим.

— Горе няма да можем да дишаме — каза някой. — И няма да виждаме накъде вървим.

Стълбището продължаваше към долния етаж.

— А подземието? — попита Бейлинджър.

— Има три прозореца!

— Да вървим!

Металните стъпала задрънчаха под краката им, а Франк впери поглед в мрака долу и се поколеба. „Подземие — помисли си той. — Винаги има подземие“. По челото му изби пот, която се дължеше само отчасти на нарастващата горещина. Забеляза пулт за управление, а под него скоба, в която беше затъкнат фенер. Той грабна фенера и хукна с нежелание надолу по стъпалата.

Въздухът захладня. Франк стъпи върху каменния под на избата, замаян от многото завои. През три тесни прозореца, разположени в редица върху дясната стена, се процеждаше светлина. Прашните им стъкла бяха близо до тавана и през тях се виждаше мръсната тухлена стена на тясна алея.

Краката на една маса издадоха стържещ звук, когато Ортега я придърпа до един от прозорците. Бейлинджър включи фенера, насочи го към далечния край на подземието и освети стена, на която бяха подпрени декори с нарисувани на тях хълмове, дървета и небе.

— Не иска да се отвори! — каза Ортега, като дърпаше прозореца. — Заял е заради боята!

— Счупи стъклото! — изкрещя Пери.

— Отворът е твърде тесен! — изхленчи по-възрастният и по-пълен актьор. — Няма да успея да се промуша през него!

Франк продължи да шари с фенера, като търсеше друг изход. Видя маси, столове, театрален реквизит. Имаше костюми, окачени на прътове. Перуки, кацнали върху пластмасови глави. И всичко беше покрито с прозрачни найлони. „Но не за дълго“ — каза си той.

Ортега удари прозореца с един бастун, който режисьорът му подаде, и се чу трясък на счупено стъкло.

— Казвам ви: не мога да се промуша през този тесен отвор! — настоя пълният мъж.

— Аз — също! — добави другият актьор.

Лъчът на фенера освети стената под сцената. Струпани накуп кашони закриваха частично една стара на вид врата.

Бейлинджър сграбчи Пери:

— Накъде води тази врата? Към друга сграда?

— Не! Към още по-дълбоко подземие!

— По-дълбоко подземие? Че защо й е на тази сграда по-…

— Не й трябва! Вече не! — Пери се тресеше от горещината и рева на приближаващите се пламъци.

— Какво значи „вече не“? Не гледайте към огъня! Просто ми кажете за това подземие!

— То е от една по-ранна постройка! Едно време оттук е минавал поток!

— Какво?

— Някога под Гринич Вилидж е имало много потоци — заобяснява трескаво Пери. — Дренажните тунели са предпазвали сградата от потъване. Днес потокът е пресъхнал, но едно време хората са си набавяли вода от него.

Франк изтича при вратата, избута кашоните настрани и задърпа ръждясалата дръжка.

— Недейте! — предупреди го Ортега. — Ще се издушим там долу! — Въпреки че през счупения прозорец влизаше свеж въздух, детективът се преви надве и се разкашля от дима.

Бейлинджър задърпа още по-яростно вратата и се чу стържене на дърво в камък. Ръждясалите панти изскърцаха в знак на протест. Накрая той успя да я отвори достатъчно широко, за да провре фенера през пролуката. Видя прашни каменни стени и стъпала, покрити с паяжини.

— Пламъците ще погълнат всичкия кислород долу! — изкрещя Ортега.

Франк погледна назад и видя как детективът избива последните остатъци от стъклото на прозореца. Ортега помогна на по-възрастната актриса да се качи на масата и я повдигна към отвора. Тя се провря до кръста и заседна.

— Глътни си корема! — извика й детективът.

— Порязах се!

Ортега избута бедрата й и жената успя да провре през прозореца и останалата част от тялото си.

Докато детективът помагаше на другата актриса да се качи на масата, гърчещата се огнена стена се приближи още повече.

— Никога няма да успея да се промуша! — настоя по-възрастният актьор.

Бейлинджър усети как го връхлитат кошмарни спомени от хотел „Парагон“. Той се провря през отворената врата. Разчисти паяжините и се втурна надолу по неравните стълби, като шареше с фенера и се вслушваше в ехото от стъпките си.

Озова се в тясна каменна стая. Един плъх изпищя и изчезна тичешком от погледа му. Франк залитна назад. Вслуша се в накъсаното си дишане и като се мъчеше да запази самообладание, освети пространството около себе си. Грубото сводесто помещение беше дълго около шест стъпки и също толкова широко и високо. Той се приведе. Там, където беше минавал потокът, в каменния под имаше улей. От лявата и от дясната му страна зееха сводове от ронливи тухли, през които беше влизала и излизала водата. След век и половина въздухът все още беше леко влажен и зловонен.

Над главата на Бейлинджър се разнесоха крясъци. Той се заслуша в рева на огъня и усети как въздухът се втурва покрай него, засмукан от бушуващите горе пламъци. Подпря се на близката каменна стена и изведнъж си даде сметка, че изпитва слабост.

— Никога няма да успея да се промуша! — Паниката в гласа на пълния мъж се беше засилила.

Франк коленичи и като стискаше фенера в треперещата си ръка, освети дясната арка. Пет стъпки по-навътре част от тавана се беше срутила и тунелът беше запушен от купчина пръст и счупени тухли. Няколко чифта червени очи отразиха светлината.

Сърцето на Бейлинджър се сви от страх. Той насочи лъча на фенера към лявата арка. Този тунел изглеждаше напълно здрав, поне докъдето стигаше бледият лъч. Франк се изправи замаяно на крака и отново усети изтичането на въздуха над главата му.

Горе някакъв мъж изпищя.

Той събра сили и се втурна по стъпалата, воден от потрепващото отражение на пламъците. Фенерът вече не му трябваше. Яркото зарево на горния етаж разкри пред очите му ужасения Ортега, който тъкмо избутваше през счупения прозорец един висок слаб мъж — Пери. В подземието останаха двама мъже, ако не се брояха Бейлинджър и детективът.

— Ще успеем ли да излезем? — изкрещя Франк.

— Не мисля! — Около Ортега се изви истинска вихрушка от искри.

— Тогава насам! — повика ги той. — Все още имаме шанс!

Ревящите пламъци вече бяха толкова близо, че тримата мъже реагираха мигновено. Те се промушиха покрай Бейлинджър. Той затвори вратата, за да спре изтичането на въздуха, и се втурна да ги настигне.

— Наляво!

Младият актьор се поколеба:

— Не говорите сериозно!

— Започвайте да пълзите!

— Току-що видях един плъх!

— Което означава, че оттук има изход! Давайте! Аз ще остана последен и ще светя с фенера над главите ви!

Откъм стълбището започна да извира дим.

— Нямаме друг избор! — изкрещя Франк.

— Аз ще тръгна пръв! — Ортега извади пистолета си.

Пълният актьор зяпна от изненада:

— Защо ви е пистолет? Колко са големи тези плъхове?

Ортега се отпусна на колене, после легна по корем. Докато детективът се провираше през ниския свод на тунела, Бейлинджър извика на другите:

— Действайте, действайте, действайте! — Той събори мъжете на земята и ги забута напред. — Движение!

След това легна, на свой ред, и запълзя по камъните. Мина под арката, като държеше фенера насочен напред. Сенките сякаш се сгъстиха. Камъните, по които лазеше, се смениха с пръст. Тунелът се изпълни с шумоленето на дрехи, задъхано дишане и мърморенето на пълзящия пред него актьор, който, изглежда, рецитираше някаква молитва.

По косата на Франк полепнаха паяжини. Тухленият свод се сниши още повече, задра гърба му и притисна гърдите му към пръстта.

— Мисля, че и оттук няма да мога да мина — изстена пълният мъж.

— Избутай пръстта настрани! — нареди му лазещият най-отпред Ортега. — Направи канала по-дълбок!

Движението на колоната спря. Въздухът се устреми към пожара зад тях.

— Какво има? — извика Бейлинджър. Ноздрите му се напълниха с прах. Клаустрофобията стегна гърдите му толкова силно, че се уплаши да не изгуби съзнание.

— Мисля, че видях…

— Мислиш, че си видял какво? — Той се изви настрани и насочи лъча на фенера колкото може по-напред.

— Една движеща се сянка.

— Ако е плъх, застреляй го! — каза по-възрастният актьор.

— Не! — извика предупредително другият. — Звукът може да накара тези тухли да се срутят!

— Тогава защо не спреш да крещиш?

— Тухли — каза им Ортега. — Стигнах до някакви паднали тухли.

По врата на Бейлинджър се посипа пръст. Стана му трудно да диша. Миг по-късно се чу шум от преместването на тухли.

— Добре, продължавам напред — обяви детективът.

По врата на Франк се посипа още пръст. „По-бързо!“ — помисли си той.

Мъжът пред него запълзя отново. Той го последва с разтуптяно сърце.

— Чакайте! — изграчи внезапно мъжът.

— Какво има?

— Задната част на колана ми се закачи за една тухла на тавана.

Бейлинджър застина на място. В полумрака пред него се разнесе шум от трескаво движение.

— Готово — каза мъжът. — Освободих се.

Франк чу стържещи звуци — актьорът бе продължил да лази.

— Стигнах до някакви стари стълби! — извика Ортега.

„Слава богу!“ — помисли си Бейлинджър, опитвайки се безуспешно да си поеме дъх. Устата му се напълни с пръст, но той притисна корем към земята и отново запълзя напред.

Нещо го дръпна назад и сърцето му изтръпна. Сакото му се бе закачило за една стърчаща от тавана тухла.

— Дръж фенера насочен напред! — извика му детективът.

— Да, стълби! — каза радостно мъжът зад Ортега. — Виждам ги!

Бейлинджър усети, че тухлата над гърба му помръдва.

— Скоро ще се измъкнем оттук. — Актьорът пред него продължи да пълзи.

Тухлата се измъкна от мястото си и се стовари с цялата си тежест върху гърба на Франк. Посипа се още пръст.

— Франк! — извика Ортега. — Какво не е наред?

Бейлинджър не посмя да отговори, защото се страхуваше, че от вибрациите може да изпадат още тухли.

— Защо спря? — проехтя отново гласът на детектива.

Върху гърба му натежа друга тухла.

— Боже мой, никога не съм изправял глава с по-голямо удоволствие — каза актьорът пред него. — Виждам врата!

— Франк? — извика Ортега.

Бейлинджър едва не запищя от паника. Помръдна трета тухла. Ноздрите му се напълниха отново с прах. Той се придвижи сантиметър по-напред. Раменете му натежаха от пръстта.

— Франк?

Таванът го притисна към земята. Нямаше достатъчно сили, за да се изтласка напред. Върху гърба му се стовариха още тухли. Вече не издържаше тежестта им. Въздухът беше толкова спарен, че той се уплаши да не се задуши. Като виеше наум, Бейлинджър се загърчи още по-трескаво и по него се посипа нова пръст. Запълзя бясно, по краката му падаха тухли, свличаше се пръст и той вече крещеше на глас, риташе, гребеше с ръце, копаеше с лакти, мяташе се като обезумял, защото му се струваше, че краката му са смазани, а шумът от срутващия се таван заглушаваше писъка му. Нечии ръце го сграбчиха и го изтеглиха напред. Фенерът се тресеше в хватката на разтрепераните му пръсти. Въздухът беше пълен с прах. Бейлинджър усети, че се задушава.

Стенейки от болка, той стигна до някакви каменни стълби, изкачи ги тичешком и се блъсна в една дървена врата. Вратата потрепери. Франк я блъсна отново. Беше толкова стара, че пантите й се счупиха. Но въпреки това не се отвори. Нещо я подпираше от другата страна. Ортега се присъедини към него, двамата блъснаха заедно вратата и тя внезапно се наклони, събаряйки наредените зад нея предмети.

През задушливия облак прах Бейлинджър зърна светлината на лампи. Двамата с Ортега нанесоха на вратата един последен, отчаян тласък и тя се срути, събаряйки още предмети. Като се опитваше да прочисти дробовете си, Франк пропълзя по нея и се озова в някаква пълна със стари мебели изба. От стъпалата на едно дървено стълбище ги гледаше със зяпнала уста очилат мъж в костюм.