Дейвид Морел
Ловци на време (4)

2

Таксито навлезе в бруклинския квартал Парк Слоуп. За да откъсне поглед от дългата руса коса и нежните сини очи на Аманда, които му напомняха толкова много за Даян, Бейлинджър се насили да погледне през прозореца. Видя голяма каменна арка, върху която се издигаше статуята на крилата жена с надиплени дрехи.

— Гранд Арми Плаза — обясни му Аманда. — Ти обичаш историята, така че би трябвало да се досещаш, че арката бележи края на Гражданската война.

Дори гласът й му напомняше за Даян.

— Всичките онези дървета там — това е Проспект Парк — продължи тя.

Таксито влезе в тясна улица и спря по средата пред редица червеникавокафяви четириетажни сгради. Докато Аманда се разплащаше с шофьора, Бейлинджър събра сили и излезе от колата. Късният октомврийски вятър, който го посрещна, беше пронизващо студен. Краката и гърдите, както и охлузените места по ръцете му, започнаха да пулсират.

— Апартаментът ми е на третия етаж. — Аманда го посочи с пръст. — Онзи с каменната балюстрада.

— Мисля, каза, че работиш в книжарница в Манхатън. Това е скъп квартал. Как можеш да си позволиш… — Отговорът изплува в ума му. — Баща ти ти помага.

— Той не е загубил надежда и е продължил да плаща наема през всичките месеци на моето отсъствие.

Докато изкачи осемте стъпала, които му се видяха като осемдесет, краката на Бейлинджър се разтрепераха. Дървената врата беше прясно боядисана в кафяво, но въпреки това изглеждаше стара. Аманда пъхна ключа в ключалката.

— Почакай — каза той.

— Искаш да си поемеш малко дъх?

Наистина искаше, но я беше спрял по друга причина.

— Сигурна ли си, че това е добра идея?

— Има ли къде другаде да отидеш и кой да се грижи за теб?

Отговорът и на двете беше не. През изминалата година, докато търсеше изчезналата си съпруга, Бейлинджър бе живял в евтини мотелски стаи и си позволяваше да яде веднъж на ден, най-вече сандвичи от ресторанти за бързо хранене. Спестяванията му се бяха стопили. Вече си нямаше никого и нищо.

— Но ти почти не ме познаваш.

— Рискува живота си заради мен — отговори му Аманда. — Без теб щях да съм мъртва. Нима това не е достатъчно?

И двамата премълчаха факта, че когато я беше спасил, Бейлинджър си мислеше, че спасява жена си.

— Ще изчакаме да минат няколко дни и ще видим. — Тя отключи вратата.