Дейвид Морел
Ловци на време (49)

5

„Тетърбъро“ бе помощно летище, което облекчаваше натоварването на главните граждански летища в областта, като осигуряваше писти и хангари за фирмени и частни самолети. Това бе всичко, което Бейлинджър знаеше за него, но докато пропътува двадесетте километра от Манхатън дотам, използва блекбърито да влезе в интернет, за да научи повече.

Подозираше, че няма директни граждански полети от летищата „Кенеди“, „Ла Гуардия“ или „Нюарк“ до Ландър, Уайоминг. Уебсайтовете на няколко авиокомпании потвърдиха, че е прав. Трябваше да се прехвърли в Чикаго или Денвър, но за тези полети имаше места чак сутринта. Освен това Ландър не разполагаше с писта за пътнически самолети. Най-близкото летище за въздушни линии, като „Юнайтед“, се намираше в Ривъртън, на около половин час път от Ландър. Можеше да стигне в Ландър най-рано в ранния следобед или дори още по-късно. Твърде много загубено време. Повечето от оставащите му тридесет и един часа — пардон: вече тридесет — щяха да бъдат пропилени.

Имаше само една възможност. Таксито мина през контролно-пропускателния пункт и остави Бейлинджър на терминала на „Джет Авиейшън“ — една от най-големите компании за чартърни полети и поддръжка на реактивни самолети. Вече се бе стъмнило, когато даде на шофьора обещания бонус и тръгна под светлината на дъговите лампи към лъскавата пететажна сграда.

Бляскавият интериор напомняше първокласен салон в голямо летище.

Приятен на вид мъж, облечен в костюм, тръгна към него.

— Господин Бейлинджър?

Двамата се ръкуваха.

— Ерик Грей. Прехвърлих цената на полета на номера на кредитната карта, който ми продиктувахте по телефона. В момента пълнят с гориво самолета. За да избегнем някое недоразумение — цената е три хиляди долара на час.

— Както се договорихме. — Франк бе очаквал, че ще го разпитват защо му е нужен толкова спешно реактивен самолет и защо няма багаж, но едва сега осъзна, че хората, които могат да си позволят такъв лукс, не са свикнали да дават обяснения.

— Проверихме името ви в списъка с издирвани лица — каза Ерик с усмивка. — Сигурно ще ви е приятно да научите, че не сте считан за терорист и не фигурирате в списъка с издирваните от закона лица.

Бейлинджър успя да отвърне на усмивката му:

— Добре е да го знам.

Минаха през стъклените врати и се озоваха пред бетонна площадка, от двете страни на която се издигаха хангари. Ерик посочи надясно.

— Вашият самолет е ей там. „Лиър 60“. — Машината бе малка и лъскава. — Той е почти готов.

— Благодаря.

Блекбърито иззвъня. Беше звъняло няколко пъти преди това, докато Франк пътуваше с таксито към летището, но той не бе отговорил. Сега, застанал на осветената площадка, го извади от калъфа на колана си.

Ерик влезе в терминала, осигурявайки му уединение.

— Мога да ти отделя само минута, колкото ми отдели и ти да разгледам онзи уебсайт! — каза троснато по телефона.

— Успя да направиш невъзможното: да останеш на едно място и в същото време да продължиш да се движиш — отвърна гласът.

— Блекбърито, което се погрижи да получа, е в едно кошче за боклук. Проследяващото устройство, което сложи в ръката ми, се намира в джоба на един скитник, който върви по Бродуей.

— Но как ще ми бъдеш аватар, ако не мога да следя твоето придвижване? Искам да знам къде си.

— А аз искам да знам следното: Защо Аманда? Защо ние?

— Заради хотел „Парагон“.

— Не страдахме ли достатъчно? Реши да ни подложиш на още изпитания?

— Имах нужда от играчи, които да са на висотата на играта; от хора, доказали, че знаят как да оцеляват. Ти и Аманда притежавате удивителна сила и възможности. Прототипът на Ловци на време не може да успее без вас.

— Прототипът? За бога, наистина ли си мислиш, че можеш да лицензираш това нещо?

— През 1976 година имаше една аркадна игра, наречена Смъртоносна надпревара. Играчите шофираха до обитавано от духове гробище. По пътя изникваха неподвижни фигури. Предполагаше се, че това са духове и целта на играта бе да се печелят точки, като блъскаш фигурите, при което на екрана се появяваше кръст. Една жена заварила сина си да играе на нея и била толкова ужасена, че започна кампания срещу насилието във видеоигрите. 60 минути и други големи новинарски програми се присъединиха към протеста. Щатските правителства прокараха закон, който указваше каква трябва да бъде обстановката, в която се разиграват аркадните игри. И всичко това заради някакви си фигури, които се превръщаха в кръстове. И какъв бе резултатът? Видеоигрите станаха още по-популярни.

Появилата се през 1993 година игра Смъртоносна битка бе толкова кървава, че позволяваше на победителя да бръкне в гърлото на победения герой и да изтръгне скелета му. Конгресът разследва индустрията на видеоигрите и настоя да се обложат с данъци всички игри, като се опита да наложи и цензура. Не че това имаше някакво значение. От нецензурираната версия на Смъртоносна битка бяха продадени три пъти повече екземпляри, отколкото от цензурираната. Днешните екшън игри са още по-живописни. Играчите могат да крадат коли, да блъскат пешеходци, да застрелват полицаи и да бият проститутки. Американската армия поръча две бойни игри — едната за набиране на новобранци, а другата за обучение.

— Минутата ти изтече — каза Франк.

— Гледал ли си филма Телевизионна мрежа? През 1976 година зрителите си мислеха, че той е сатира с преувеличен сюжет. Питър Финч играе ролята на Хауърд Бийл — водещ на новините в телевизионна мрежа. Рейтингът му е много нисък. Отчаян, той заплашва, че ще се самоубие по време на емисията и внезапно всички искат да го гледат. Вместо да представя новините, Хауърд започва да проповядва. Рейтингът му се покачва. Междувременно отделът за развлекателни програми поема контрол над новинарския и манипулира новините, за да бъдат те по-драматични. Телевизията е завладяна от разни вресльовци, които си крещят един на друг в токшоу програми.

— Добре, схванах мисълта ти. Току-що ми описа повечето новинарски емисии по кабелната телевизия.

— Дали мисля, че мога да лицензирам Ловци на време? Не днес или утре. Не следващата или по-следващата година. Но ти гарантирам, че един ден ще го направя. Защото линията, разделяща реалността от виртуалната реалност, става все по-размита, а нещата — все по-крайни.

Чу се бръмченето на самолет, който излиташе.

— Какъв е този шум? — попита гласът.

— Това съм аз и идвам да те пипна.

Бейлинджър прекъсна връзката.