Дейвид Морел
Ловци на време (21)

8

— Аманда Евърт.

Пулсът на Аманда се учестяваше с всяка изминала минута. Тя изпитваше облекчение всеки път, когато пропуснеха да споменат името й, но щом гласът приключеше една история и направеше пауза, преди да започне следващата, ужасът й отново нарастваше.

— Не — каза Аманда.

— Но твоята история е единствената, която все още не съм разказал.

— Моля те, не говори за това.

— А как иначе да изложа основната си идея?

— Не говори за хотел „Парагон“.

Обаче гласът прояви упорство.

— Около десет часа вечерта Аманда, която пътувала към вкъщи, след като била работила до късно в една книжарница в Манхатън, слязла от влака в Бруклин.

— Не! — Аманда притисна длани към ушите си, но продължи да чува гласа, макар и слабо.

— Похитителят на Аманда я причакал в тясна улица и притиснал към устата й напоена с упойващо вещество кърпа. Когато се съвзела, тя открила, че лежи на легло в хотел „Парагон“.

От спомена за преживения ужас очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите й.

— Тази забележителност на Асбъри Парк била построена през 1901 година, но след няколко случая на изчезнали хора вратите й били запечатани през 1971. Аманда била затворена там в продължение на пет месеца, докато група градски търсачи на приключения не проникнали в хотела, за да изследват историческите му подземия. Не след дълго те открили, че сградата е била изоставена съвсем основателно. Малцина от тях оцелели от яростта на похитителя на Аманда.

Аманда усети колко солени са сълзите й, когато гласът заговори за Франк Бейлинджър, нейния спасител, и за агонията, която бе преживял, за да я спаси.

„Франк — помисли си тя. — Къде си?“

Обзе я гняв.

— Бейлинджър проявил удивителен героизъм — продължи ентусиазирано гласът. — Трудно е да си представим как е възможно човек да прояви подобна воля, да преодолее толкова трудности и въпреки всичко да оцелее — и не само да оцелее, но междувременно да спаси Аманда и един от спътниците си. Виждате ли какво е общото между вас? Решителност и изобретателност, дисциплина и самоувереност. Това са качества, които всички вие притежавате. И именно заради тях ви доведох тук.

— Франк — прошепна Аманда. Очите я боляха и бяха замъглени от сълзите. — Франк — повтори тя, този път по-силно. И се изправи толкова отривисто, че столът й се прекатури. Като стискаше юмруци, тя изкрещя към тавана: — Какво си му сторил, копеле такова? Франк беше героят! Аз не направих нищо, просто се оставих да ме спасят!

— Скромността е прекалено надценявано качество. Онази нощ си направила далеч повече, отколкото си признаваш.

— По дяволите, къде е Франк? Защо не е тук?

— Искаш ли да си размените местата? — поинтересува се гласът. — Искаш ли той да е тук вместо теб?

— Той ми спаси живота! Гордея се, че заемам неговото място. Но героят е Франк! И се сещам само за една причина да не го доведеш тук! Копеле гадно, ти си го убил!

Единственият отговор беше шумът от дишането на мъжа.

— Признай си! — изкрещя Аманда.

— Не съм включил този разговор в четиридесетте ви часа. Но те ще започнат да текат много скоро. Предлагам ти да се овладееш, в противен случай ще бъдеш безполезна за групата.

Рей затвори капачето на запалката си.

— Четиридесет часа? Той спомена нещо подобно и преди.

— Искам всички да бръкнете под масата.

— Защо? — попита Бетани.

Всички присъстващи се спогледаха предпазливо, после бавно се подчиниха на заповедта.

Аманда се подчини последна. Емоциите й така я бяха опустошили, че всичко й се струваше далечно. Напипа някакъв подобен на жица предмет, захванат под масата с чифт скоби. Извади го.

— Безжични слушалки? — полюбопитства Вив.

Всички слушалки бяха идентични. Тънка, извита метална рамка с малки наушници от двете страни. От левия наушник стърчеше парче метал.

— Това е микрофон — обясни им гласът. — За да поддържам връзка с вас, когато излезете оттук.

— Значи ще ни пуснеш? — попита обнадеждено Вив.

Гласът пренебрегна въпроса й.

— Тези устройства имат мощни батерии. Енергията им няма да свърши, преди да са изминали необходимите четиридесет часа.

— Четиридесет часа? Защо продължаваш да говориш за…

— Под масата има още нещо.

Озадачен, Дерик застана на колене и се взря под масата. После бръкна отдолу. Чу се стържене на метал и той показа на останалите някакъв малък предмет.

Аманда реши, че това е мобилен телефон. Изтощена от емоциите, тя не осъзна, че е изрекла мисълта си на глас, докато Дерик не я погледна.

— Не. — Той се намръщи. — Това е GPS приемник. Използваме такива, когато ходим на експедиции в планината.

— И когато плаваме с кораб — добави Бетани.

— Или когато летим — обади се Рей. — Но GPS устройствата в реактивните самолети са значително по-сложни.

— Някои от по-новите марки автомобили също са снабдени с такива устройства — намеси се Вив. — Но защо ни е…

— Има по един за всеки от вас — каза им гласът.

Аманда видя всички да бъркат под масата. Обзета от безпокойство, тя направи същото. Предметът, който освободи с пръсти от придържащите го за плота скоби, беше сребристосив. Имаше екран също като мобилните телефони, но за разлика от тях, беше снабден с оскъдно количество бутони — по два-три от всяка страна. В горната част на устройството имаше картинка на земното кълбо и надпис ETREX. „Името на този модел?“ — запита се Аманда. В долната му част пък имаше друга дума, за която тя реши, че е името на производителя: GARMIN.

Вив забеляза объркването й.

— Никога ли не си използвала GPS приемник?

— Не.

— Има карти, висотомер и компас. Когато го включиш, той се ориентира по сигналите, изпращани от сателитите на глобалната позиционна система. После трябва само да въведеш географските координати, за да определиш желания маршрут или да установиш дадено местонахождение. Хей! — извика тя към тавана. — Защо са ни тези приемници?

Гласът пренебрегна въпроса й.

— Вървете в стаите си. В шкафовете ви има нови дрехи. След десет минути ще ви чакам при входната врата.

— А после какво?

— Четиридесетте часа започват да текат.