Дейвид Морел
Ловци на време (17)

4

Сърцето на Аманда се сви.

— Исусе! — възкликна Рей.

Всички се втурнаха към кухнята, като гледаха към тавана.

— Не очаквах да демонстрирате таланта си да решавате проблеми толкова скоро. — Гласът беше мъжки. Дълбок и плътен като на телевизионен говорител. Аманда веднага се сети, че това е гласът от записа, който я събуди.

— В тавана е скрит говорител — каза Бетани.

— Но откъде знае какво… — Рей огледа горните ъгли на стаята. Очите му се присвиха. — Камери. Малки са, но когато знаеш какво да търсиш…

Аманда се съсредоточи и видя малки отвори във всеки от ъглите, непосредствено под тавана. Тя мина през арката, влезе в трапезарията и погледна намръщено нагоре.

— И тук има камери. — Стомахът й сякаш се преобърна. — В къщата сигурно гъмжи от тях.

— Добре дошли в Ловци на време — каза тържествено гласът.

— Ловци на време? — повтори Дерик. — Това пък какво означава?

— Моля, отидете в трапезарията и се настанете удобно. Сега ще ви обясня.

— Майната ти! — Вив грабна чука и отвертката от чекмеджето. Все още защитена от ръкавиците, тя мушна отвертката под болта на една от пантите на кухненската врата и я удари с чука. Металът иззвъня и болтът излезе.

— Моля, отидете в трапезарията — повтори гласът.

Вив изкара още един болт и се зае с третия.

— Това не е продуктивно. Разполагате само с четиридесет часа — продължи гласът. — Не си губи времето, Вивиан.

— Аз съм Вив! Никой не ме нарича Вивиан! Мразя да ме наричат така!

— Отдръпни се от вратата.

На Аманда изведнъж й стана студено.

— Мисля, че е по-добре да направим това, което иска.

— Послушай я, Вивиан — каза гласът.

— Спри да ме наричаш Вивиан!

— Махни се от вратата! — рече Аманда. — Имам лошо предчувствие.

— Ако извадиш третия болт и се опиташ да отвориш вратата… — започна гласът.

— Да? Какво ще стане, ако го направя? — попита Вив.

— Сградата ще се взриви.

— Не ти вярвам.

Гласът замълча.

— Лъжеш! — изкрещя Вив.

Отново мълчание.

— Добре, защо не отидем в трапезарията? — предложи Рей.

Вив продължи да се взира в тавана.

Дерик се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. Погледът й омекна, но съвсем малко.

— Няма да ни навреди да чуем каквото има да ни казва — рече той. — Ако решим, че нямаме друг избор, винаги можем да отворим тази врата по-късно.

Гласът наруши мълчанието си:

— О, гарантирам ви, че ще имате друг избор.