Дейвид Морел
Ловци на време (57)

7

Бейлинджър си проправяше път надолу по склона. Обувките му се подхлъзнаха на мокрите окапали листа, но той се хвана за ствола на едно дърво, запази равновесие и продължи да се спуска. На местата, където слънчевите лъчи не бяха достигнали, видя участъци, покрити със сняг, и си даде сметка, че бурята от предишната нощ не е била придружена само от дъжд.

От дясната му страна се издигаха склоновете на планината. От лявата теренът се снишаваше, стигайки на едно ниво с входа на долината. Познавайки склонността на Господаря на играта към устройствата за наблюдение, Франк подозираше, че там има поставени детектори срещу проникване. Но четирите елена, които се отдалечиха с големи скокове между дърветата, го накараха да осъзнае, че детекторите щяха да бъдат непрактични. Животните непрекъснато щяха да включват алармите, които се задействаха от сензори за натиск и инфрачервени лъчи. При дадените обстоятелства видеокамерите бяха по-надеждни, а засега близкото укритие на трепетликите едва ли би привлякло Господаря на играта да поставя устройства в тази зона. Обхватът им щеше да е ограничен. По-добре би било да се насочат към откритите площи, където малко камери можеха да покрият голям терен.

Бейлинджър продължи да слиза отдясно, целейки да се отдалечи повече от входа на долината. Стигна подножието на склона. Все още обграден от дърветата, той извади компаса си и картата на местността. Планината, която се виждаше между дървесните върхари, му служеше за отправна точка, по която да ориентира картата. Изчисли, че след около километър и половина ще се озове успоредно на язовира.

Насили се да пие малко вода, изяде парче от един енергиен десерт и продължи да върви през гората, следвайки края на долината. Оглеждаше всичко пред себе си, като си напомняше, че трябва да мисли, сякаш е в Ирак, и да внимава за какъвто и да е знак за засада или бомба. Реши, че заровените в земята експлозиви, свързани с препъващи жици или пластини за настъпване, не бяха практични за това място. Животните непрекъснато щяха да ги задействат. По-вероятно бе експлозивите да се контролират чрез радиостанция, като се задействат при визуално потвърждение на целта. Също като крайпътните бомби в Ирак. Въпреки че все така бе убеден, че камерите ще бъдат насочени към откритите пространства, а не в гората, където видимостта бе ограничена, Франк предпазливо избягваше по-широките пролуки между дърветата — например ловджийски пътеки или сечища.

Тътен го накара да спре. Беше като далечна гръмотевица. Тътенът се чуваше известно време, после замря. „Експлозия?“ — запита се той. Не, бе траял твърде дълго. Може би хората на насипа бяха успели да пробият дигата. Макар че не можеше да си представи защо полагаха толкова усилия да го направят, продължи да се надява, че Аманда е сред тях. Тревогата за нея го подтикваше да бърза, но се овладя, знаейки, че няма да й бъде от никаква полза, ако си позволеше небрежност.

Когато компасът и картата му показаха, че се е изравнил с язовира, зави наляво и внимателно се прокрадна между дърветата. Гората се разреди, разкривайки ширналата се долина и заобикалящите я планини. Отлитащото време го притискаше. Вече бе почти един часът. Оставаха единадесет часа до края на играта в полунощ. Стисна готовото за стрелба оръжие и надникна, стоейки все така скрит под дърветата. Не откри нищо подозрително от другата страна.

Бейлинджър внимателно излезе на открито. След прикритието на гората просторът пред него му подейства изнервящо.

Блекбърито завибрира. Той го извади от джоба на камуфлажния си костюм и натисна зеления бутон.

— Добре дошъл в Ловци на време — каза гласът.

Франк разгледа пространството пред себе си. Пелинови храсти, няколко бора, тук-там някой по-голям камък. Въпреки снощния дъжд, земята изглеждаше суха.

— След като узнах за Гробницата на земните желания, купих долината — продължи Господарят на играта.

— Чудесно е, че можеш да си позволиш всичко, което искаш. — Бейлинджър се обърна наляво и огледа дърветата зад себе си, като се съсредоточи на по-горните клони.

— Обходих долината, докато я опознах като стар приятел.

— Имаш приятели? — Франк се обърна надясно и разгледа по-високите клони на дърветата в тази посока.

— Изследвах гробището с металотърсач, в случай че Гробницата е закопана там. Но единствените метали, които засякох, бяха бижутата на някои хора — с тях бяха погребани.

— Изкопа ли ги, за да ги вземеш?

— Изследвах усърдно с металотърсача и града. Както можеш да се досетиш, уредът реагираше на всякакви метали — от пирони до ръждясали ножове и вилици. Но нито веднъж достатъчно силно, за да ме наведе на мисълта, че Гробницата е закопана в Авалон.

— Предположил си, че е огромна? — Докато държеше телефона до ухото си, Бейлинджър продължаваше да разглежда дърветата. — Може би тя е малка, колкото да побере една Библия и няколко написани на ръка молитви.

— Не — отговори гласът. — Огромна е. Наех самолет и го оборудвах с камера с инфрачервени лъчи, от тези, които регистрират промяната на температурата в пейзажа. Например почвата поглъща топлината, докато камъкът я отразява. На снимката почвата върху скалите има различен цвят от дълбоката почва или тази, която съдържа метали, а горещите точки почти блестят.

Франк видя това, което търсеше, и кимна в знак на леко задоволство.

— Камерата направи хиляди снимки. Тя документира топлинната графика на всяка част от долината. Снимането ми отне дни наред. Изучаването на резултатите — цели седмици. Няколко по-особени снимки ме обнадеждиха, но когато накарах да разкопаят тези места, не открих нищо.

— В такъв случай може Гробницата да е само мит. Може би никога не е съществувала. Ако не може да бъде намерена, играта ще има още един недостатък. Отмени я.

— О, тя съществува. Върнах се към оригиналните документи и накрая разбрах, че следите са си били там през цялото време. Просто не бях ги гледал както трябва.

— Откри ли Гробницата?

— Разбира се.

— И тя е тук, в долината?

— Точно така.

— Къде е?

— Така би било твърде лесно. Ти трябва да я намериш. Ако го направиш, печелиш.

— И Аманда ще бъде свободна.

— Ако преодолее оставащите препятствия.

— Тогава нямам време за празни приказки.

Бейлинджър прекъсна връзката и прибра мобилния телефон. Измъкна пакетчето с хартиени кърпички от джоба на ризата си и извади една. Скъса я на две половини, направи от тях тампони и си ги мушна в ушите. После вдигна карабината, прицели се, докато червената точка съвпадна с това, което бе видял на високия клон на една трепетлика — видеокамера. Не беше стрелял с пушка, откакто бе в Ирак преди година и половина. Стрелянето е умение, което се губи. Точността зависи от практиката. Надявайки се, че холографският мерник ще компенсира неточността му, той затаи дъх и натисна спусъка.

Дори с хартиените тампони в ушите, звукът от изстрела бе осезаем. Пушката отскочи и празната гилза изхвърча настрани. Той погледна към камерата в клоните, издигащи се на шест метра над земята, на около стотина крачки от него. Тъмната дупка в кората под нея му показа, че е пропуснал целта, натискайки прекалено рязко спусъка.

Отново се прицели. Този път обра луфта на спусъка и стреля. Бум! Ритан ето разтърси леко тялото му. Парчета от камерата се разхвърчаха на всички страни. Останките й увиснаха на кабела.

Франк тръгна край дърветата и видя друга камера в трепетликите на около четиридесет метра напред. Долината вероятно бе опасана с такива. При толкова много камери трябваха и съответните екрани. Той знаеше, че е невъзможно Господарят на играта да наблюдава всички монитори. Някакъв сензор за движение навярно активираше отделни екрани, когато се появеше човешка фигура.

„Добре, ето още една картина, която няма да просъществува дълго“ — помисли си Бейлинджър. Вдигна пушката, прицели се, обра спусъка и пръсна камерата на парчета. Блекбърито завибрира в джоба му, но той не му обърна внимание.

Продължи да върви, оглеждайки пространството около себе си. Ширналото се небе му напомняше за Ирак. „Аманда — помисли си той. — Аманда — повтори. — Аманда!“ — извика наум и тази мантра го изпълни със сила.

Забеляза още една камера, скрита сред скалите. Пръсна и нея.

Блекбърито пак завибрира в джоба му. Той обаче имаше да мисли за нещо по-важно — един овраг препречваше пътя му. Беше широк и дълбок. Дъното му бе пълно с вода от вчерашния дъжд. Изглеждаше като естествено корито на поток, но единственото, което занимаваше ума на Бейлинджър, бе, че трябва да мине през него, а както всичко друго, можеше да се окаже капан.