Дейвид Морел
Ловци на време (13)

11

Кокран подкара колата по Източна 19-а улица, а Бейлинджър имаше чувството, че главата му ще се пръсне от болка. Светлината на неделното утро, непомрачена от изгорелите газове на делничния трафик, беше толкова ярка, че направо изгаряше жадните му за сън очи. Часовникът на таблото показваше 8,11.

— Следващата пресечка — каза той на Джеф. — Къщата по средата.

Пред сградата ги чакаше висок тридесетгодишен мъж от испански произход със спортно сако и вратовръзка. До него стоеше ужасно слаба жена в елегантен костюм с панталон. Косата й беше платиненоруса. На лицето й имаше толкова много червило и грим, че беше трудно да се определи точната й възраст.

Кокран успя да намери свободно за паркиране място в дъното на пресечката. Франк забърза обратно към къщата.

— Началник Кокран? — попита испанецът.

— Това съм аз — каза Джеф, като се изравни с Бейлинджър.

— Детектив Ортега. — Те се здрависаха. — Това е Джоан Дандридж.

— Франк Бейлинджър. Онази табела я нямаше вчера. — Обзет от лошо предчувствие, той посочи към вратата на върха на стълбището, на която висеше табела: Продава се. Надписът гласеше: Недвижими имоти Никърбокър, имаше и телефонен номер.

— Това е моята агенция — каза Джоан. Тя пусна фаса си на тротоара и го загаси с крак.

Франк се втренчи в празното място над вратата.

— Там, горе, имаше бронзова табела с гравиран надпис.

— Моля? — Гласът на жената стана остър.

— Над вратата. С надпис Манхатънски исторически клуб.

Джоан се изкачи по стълбите, извади чифт очила от дамската си чанта и се вгледа в тухлите над входа.

— Мили боже, виждам дупки на мястото, на което е била табелата! А той ми обеща, че няма да поврежда сградата.

— Той? — повтори въпросително Кокран.

— Собственикът е купил това място на риск и сега иска твърде много за него — оплака се посредничката. — Непрекъснато му повтарям, че няма голямо търсене, че цената е прекалено висока. Затова когато ми се обадиха с предложение да наемат сградата за един ден, посъветвах собственика да приеме. Споразумяхме се за много добра цена.

— Да наемат сградата? — Бейлинджър усети, че губи самообладание. „Аманда“ — помисли си той, изгарящ от нетърпение да влезе.

— Да. Мъжът каза, че е живял тук, докато родителите му не продали къщата през осемдесетте години, когато бил тийнейджър. Неотдавна минал случайно с колата си покрай нея, видял, че се продава и решил да организира парти-изненада за рождения ден на баща си, който продължавал да съжалява, че е продал мястото. Аз го подкачих: „Няма смисъл да я наемате за един ден. Убедете баща си да я купи отново“. Той се засмя и отговори: „Носталгията му не струва четири милиона долара“.

Франк попита бързо:

— Как изглеждаше този мъж?

— Никога не съм го виждала.

— Никога…?

— Уговорихме всичко по телефона. Изпратих му договора по пощата. Чекът му беше редовен. Получих депозит за щети и хонорара си. Това беше всичко, което ме интересуваше. Открих кой е бил собственик на имота през осемдесетте. Виктор Еванс. Мъжът, който подписа договора, се казваше Филип Еванс. Същото фамилно име. Всичко изглеждаше напълно законно, поне за мен. — Тя извади ключ от дамската си чанта и отново се намръщи, поглеждайки към дупките над вратата. — Това е район с исторически забележителности. Депозитът за щети може да се окаже по-малък от разходите по ремонта.

Агентката отключи вратата.

— Изчакайте тук! — нареди й Ортега.

— Трябва да проверя дали няма други щети.

— След като се уверим, че вътре няма никой.

Ортега, Бейлинджър и Кокран влязоха в сградата. Вестибюлът миришеше на мухъл.

— Тук имаше стойка — каза им Франк. — Върху нея беше поставен плакат със снимка на професора.

Тръгнаха по коридора. Старите фотографии на Грамърси Парк бяха изчезнали.

Бейлинджър посочи надясно:

— Лекцията беше там.

Влязоха в продълговатата стая. Сгъваемите столове липсваха. Нямаше ги и фотографиите, завесите, катедрата, екрана и масите с кафе, чай и сандвичи.

Ортега отвори предпазливо една врата в, отсрещния край на стаята и надникна в помещението зад нея.

— Нищо.

Бейлинджър се заслуша в тишината на сградата.

— Аманда! — изкрещя той.

Ехото от вика му заглъхна. Никой не отговори.

Като разтриваше предмишницата си, Франк се върна в коридора и погледна към стълбите, които водеха към горния етаж. Тъмният килим, с който бяха застлани, се губеше в мрака.

— Аманда!

Отново никакъв отговор.

Стълбите заскърцаха под бързите му крачки.

— Ще дойда с теб — обади се Кокран.

— По-добре аз да се кача пръв — настигна ги Ортега.

— Знам какво се прави — каза Бейлинджър. — Аз съм бивш полицай.

— Но не сте въоръжен, нали?

— Не.

— Началник Кокран?

— Това място не е под юрисдикцията ми. Не си нося пистолета.

— В такъв случай аз ще бъда пръв — натърти Ортега.

На втория етаж той провери една тъмна стая и продължи по коридора.

Бейлинджър влезе в стаята. На килима имаше стари отпечатъци от легло, скрин и стол. Вратата на гардероба беше отворена и вътре се виждаха няколко закачалки.

Във втората стая нямаше нищо друго освен два празни кашона.

На следващия етаж откриха още няколко закачалки и парче опаковъчна хартия с мехурчета.

Ортега отвори последната врата.

— Таванът.

Всички замръзнаха на местата си за секунда. После се окопитиха и се заизкачваха по тясното стълбище, което скърцаше по-силно от предишното. Бейлинджър тръгна след Ортега, прахът гъделичкаше ноздрите му. Зад гърба си чу стъпките на Кокран.

През един мръсен прозорец се процеждаше мъждива слънчева светлина. Скосеният таван беше толкова нисък, че Франк се наведе. Той се вгледа в неравния чамов под и в един скъсан дюшек.

— Това трябва да е била стаята на слугите.

— На мен ми прилича повече на пещера — обади се Ортега. — Обзалагам се, че на децата ще им хареса тук.

Кокран посочи:

— А това в ъгъла какво е?

— Приличат ми на кутийки от компактдискове — отбеляза Бейлинджър.

Ортега извади чифт найлонови ръкавици от джоба на сакото си, наведе се в ъгъла и вдигна кутийките.

— Не са компактдискове. Видеоигри са. Едната не съм я чувал никога, но другата е Голямата кражба на коли. Моите хлапета играят на нея. Казах им да спрат — бива ли деца на полицай да се занимават с игри, в които става въпрос за кражба на коли и побой на проститутки, — но съм сигурен, че продължават да играят зад гърба ми. — Той отвори кутийките. — Нищо чудно, че са ги оставили. Дисковете ги няма.

Предмишницата на Франк продължаваше да пулсира. Краткият разговор не успя да разсее напрежението му.

— Не сме приключили с търсенето.

— Знам — каза Ортега. — Както обикновено, забравихме за избата.

Докато слизаха, Бейлинджър усети как гърдите го стягат и му става трудно да диша. Въздухът замириса на влага. Оказа се, че избата е едно-единствено, дълго и слабо осветено помещение със стари тухлени стени и плетеница от тръби. Бетонният под беше напукан, пещта — засипана с пясък. Под бойлера имаше ръжда.

— Четири милиона долара за тази къща? — промърмори Кокран. — Че тя си плаче да бъде съборена.

Репликата му не успокои Франк. Той не спираше да се оглежда, но от Аманда нямаше и следа.

— Кога проверихте за последно дали не се е прибрала вкъщи? — попита Ортега.

— Началникът ме откара първо там. Взех една нейна снимка. — Той я извади от джоба на сакото си. Беше я намерил в кутията от обувки, която Аманда държеше на една от лавиците в гардероба си. На снимката се виждаше как тя си играе с ирландския сетер на родителите й в задния им двор в Кънектикът.

Ортега я разгледа внимателно.

— Колко е висока?

— Сто шейсет и пет сантиметра. Тежи петдесет и четири килограма. — Гърлото на Бейлинджър се сви. Когато я спаси от хотел „Парагон“, тя беше много слаба. Трябваше да положи доста усилия, за да я убеди да яде повече и да възвърне нормалното си тегло.

— Какъв цвят са очите й? От снимката е трудно да се каже.

— Сини. Светли. Дори леко прозрачни.

— А косата? Може ли да приемем, че е сламеноруса?

Франк кимна развълнувано. Той погледна с копнеж щастливо усмихнатата жена на снимката. Дългата до раменете й коса. Очарователната й брадичка и изящните скули. Изведнъж го връхлетя мъчителният спомен за подобен разговор, който бе провел с един от детективите, разследващи изчезването на жена му.

— Трябва да ви кажа нещо — промълви Бейлинджър.

— Да?

— Това вече ми се случи веднъж.

— Не ви разбрах.

— Съпругата ми също изчезна.

Мъждивите лампи в избата не можаха да скрият изненадата на Ортега.

— Тя приличаше на Аманда. — Франк усети как влагата прониква чак до костите му и потрепери. — Началник Кокран е споменал за хотел „Парагон“, когато ви се е обадил.

Ортега кимна мрачно.

— Намерих съпругата си в този хотел. Мъртва. — Спомените накараха ръцете и краката на Бейлинджър да се вцепенят. Дишането му се учести и той се замая. — Там намерих и Аманда.

Погледът на Ортега се изостри.

— Физическата прилика не е случайна — изрече на един дъх Франк, неспособен да говори по-бавно. — Знаем кой отвлече жена ми. Същият човек, който отвлече Аманда преди година. Той изпитваше маниакално влечение към млади жени с руса коса, сини очи и сходни черти. Ако не знаех каква е съдбата му, щях да предположа, че това е негово дело. Но аз видях как Аманда го преби до смърт с една дъска. А когато дъската се счупи, я заби като кол в сърцето на копелето. Все още го виждам в кошмарите си. Но това не може да е негово дело. — Франк се обърна към Кокран, като се надяваше отчаяно, че ще потвърди думите му.

— Точно така. Той е един лош кошмар и нищо повече — каза Кокран. — Видях трупа му на плажа. Видях го в моргата. Присъствах на аутопсията. А по-късно разговарях със свидетел на кремирането му.

Измъченият глас на Бейлинджър отекна в избата:

— Тогава кое е шибаното копеле, заради което всичко това се случва отново?