Дейвид Морел
Ловци на време (47)

3

Когато Франк се върна на масата, професор Греъм седеше с наведена глава. Тя погледна нагоре с уморено изражение.

— Как е ръката ви?

Като се опита гласът му да звучи спокойно, той извади блекбърито от джоба си.

— Измих я, но от това инфекцията изглежда още по-зле. Права бяхте. Щом приключим, ще отида в болница.

Франк погледна изучаващо телефона. Металната му повърхност проблясваше студено. Екранът му беше по-голям от този на традиционните апарати. Освен буквено-цифровата му клавиатура, в горния му край имаше бутон, а от дясната страна — колелце и бутон. Вече беше сигурен, че апаратът е снабден с подслушвателно устройство. „Може би и с проследяващо устройство — помисли си Бейлинджър, — в комбина с онова, което копелето бе сложило в ръката ми“.

— Как да го включа?

Опита с бутона на върха. Екранът незабавно засия. Иконите, които се появиха върху него, бяха трудно забележими заради блясъка на лампите на тавана на кафенето, но Франк откри, че щом наклони телефона, екранът се избистря. В горния му десен ъгъл проблясваше червена стрелка. Няколко секунди по-късно екранът запримигва в зелено.

— Изглежда, ще получа обаждане.

Блекбърито иззвъня.

Франк се напрегна. На два от бутоните имаше нарисувани телефончета — едното червено, другото зелено. „Зелено за старт“ — рече си той и натисна този бутон.

— Къде е Аманда? — попита настойчиво.

— Знаеш ли какво е аватар? — прозвуча в отговор мъжки глас, подобен на телевизионен говорител.

Бейлинджър едва овладя обзелия го гняв. След толкова много препятствия най-накрая говореше с мъжа, който отвлече Аманда и бе отговорен за толкова много болка и страх. Спомни си за мъртвия Ортега и за кръвта, която течеше от устата му. Прииска му се да изпсува, да се закълне, че ще го върне тъпкано на копелето. Ала военното и полицейското обучение му подсказаха, че ако не се контролира, всичко ще бъде изгубено.

— Аватар? — отвърна сърдито той. — Опасявам се, че не знам.

— Аманда знае какво е.

Франк запази спокойствие.

— Ранена ли е?

Гласът не отговори толкова дълго, че той се притесни да не би телефонната връзка да се е разпаднала.

— Не.

— Къде е тя?

— Това трябва сам да откриеш.

— Като спечеля играта? Тогава ще я освободиш ли?

— За да спечелиш играта, ще трябва да направиш повече от това да намериш момичето.

Разтреперан от силното сърцебиене, Бейлинджър изведнъж си даде сметка, че професор Греъм може да успее да разпознае гласа и да потвърди, че е на Джонатан Крийд. Той протегна телефона между тях.

— Спомена някакъв аватар — каза Франк. — Кажи ми какво е това.

— Бог в човешко тяло.

Старата жена слушаше напрегнато.

— Ти си моят аватар — заяви гласът.

— Това означава ли, че ти си Бог?

— Аз съм Господарят на играта.

Бейлинджър усети, че главата му започва да пулсира.

— Ловци на време точка ком — каза гласът.

— Какво?

— Разбра ли, че блекбърито има достъп до интернет? Използвай колелцето отстрани, за да избереш иконата с форма на земното кълбо. Натисни колелцето и ще имаш достъп до мрежата. Телефонът ти има високоскоростен достъп. Би трябвало да влезеш бързо в уебстраницата.

— Интернет? Уебстраница? За какво говориш? Какво ще видя там?

Не получи отговор — връзката се бе разпаднала. Франк натисна бутона с червеното телефонче, за да прекъсне връзката, на свой ред.

— Това не беше гласът на Джонатан — каза професор Греъм.

— Напротив. Трябва да е той. Всичко сочи към…

— Казах ви, че Джонатан има тънък и слаб глас. Този звучеше така, сякаш принадлежи на някой, който чете вечерните новини по телевизията.

Бейлинджър не можеше да повярва, че е сгрешил.

— Навярно е бил преправен. С помощта на усилватели и филтри гласът може да бъде променен до неузнаваемост.

Следвайки указанията, които му бяха дадени, той влезе в интернет. Отне му няколко вбесяващи минути, за да свикне да борави с контролните бутони. Докато блекбърито обработваше въведената информация, на екрана се появи иконка с формата на пясъчен часовник. Символът му напомни за пълния наполовина с кръв пясъчен часовник върху обложката на Ловци на време.

Сега тази обложка се появи на екрана. Изведнъж пясъчният й часовник се смени със серия неподвижни снимки, на които Аманда тичаше след някаква жена. Франк изпита чувството, че от напрежение вените му се издуха до пръсване. Никога не се бе взирал в нещо толкова напрегнато.

Аманда носеше син гащеризон и бейзболна шапка. Екипът на другата жена беше сив. Те бяха на открито, на заден план се виждаха планини. Устата на Аманда беше широко отворена, сякаш крещеше отчаяно.

Червена мъгла изпълни екрана. Бейлинджър примигна удивено, после осъзна, че снимката показва експлозия. Във въздуха бяха застинали късове от човешко тяло. Длан. Част от череп. Кръв. Гледката беше още по-странна, защото нямаше никакъв звук.

Студ прониза стомаха му. „Боже мой, това да не е снимка на разкъсаното от експлозия тяло на Аманда?“ Появи се нова снимка, на която Аманда гледаше невярващо експлозията. През тялото му премина вълна на облекчение, въпреки че ужасът, изписан на лицето й, обхвана и него самия.

„Какво наблюдавам?“ — запита се той.

Екранът потъмня. Минута по-късно на него се появи надпис: Достъпът до сайта е прекратен.

Пръстите на Франк бяха болезнено схванати от силата, с която стискаше мобилния телефон.

— Какво става? — попита професор Греъм. — Какво видяхте?

— Ада.

Блекбърито иззвъня.

Той натисна зеления бутон. Повече от всякога му се искаше да даде воля на яростта си. Вместо това, се насили да запази мълчание.

— Благодарение на технологията „Наблюдение на живо“ успя да видиш тези снимки, направени с уебкамера. Те бяха заснети преди няколко часа — каза гласът.

Бейлинджър почувства, че се задушава.

— Преди часове? В такъв случай няма как да съм сигурен, че Аманда още е жива.

— Жива е.

— Ами ако не казваш истината?

— Тогава играта ще е дефектна. Правилата са ненарушими. Едното от тях е, че аз никога не лъжа. Его ти и друго правило. То е много важно. Оттук нататък никаква полиция, разбра ли?

За момент Франк не можа да се насили да отговори.

— Да.

— Никакво ФБР, сили на реда, военни приятели, нищо от този род. В началото бе естествено да отидеш в полицията. Но сега вече не. Ние сме на друго ниво на играта. Сега ще разчиташ на себе си. Разбираш ли? Кажи го.

Гласът му излезе хриплив:

— Разбирам.

— Ти си моят аватар. Чрез теб аз участвам в играта. Ще викам за теб. Искам да спечелиш.

— Глупости.

— Напротив, така е. Искам да спасиш отвлечената девойка и да се бориш до последното ниво, където ще откриеш тайната.

— Гробницата на земните желания?

— И всичко, което тя представлява. Не преувеличавам, като казвам, че това е смисълът на живота. Ако спасиш девойката и откриеш Гробницата, ще си достоен да узнаеш тайната. Аз вече я знам, но искам да изживея откриването й още веднъж. Чрез теб.

— Смятах, че играта е свършила. Мислех, че тя продължава четиридесет часа и е приключила днес в пет следобед.

— Не. За теб Ловци на време започна тази сутрин. Остават ти по-малко от тридесет и един часа.

Ловци на време. Изразът му навя смъртоносен хлад.

— Какво ще се случи, ако не спася Аманда и не открия тайната в оставащото време?

Връзката прекъсна.