Дейвид Морел
Ловци на време (53)

3

Бейлинджър остави пилотите пред мотел „Уинд Ривър“ на главната улица в Ландър и продължи пътя си. Гумите на джипа тихо съскаха по мокрия паваж, докато оглеждаше разпръснатите ниски сгради. Той спря на паркинга на един бар, провери картата за разположението на местните магазини и подкара към магазин за спортни стоки. Когато спря пред него, минаваше полунощ. Витрините бяха тъмни, беше затворено. Но поне знаеше къде е и можеше да намери мястото бързо на следващата сутрин. Отиде до едно крайпътно заведение, купи си чаша силно кафе в пластмасова чашка, върна се в джипа, засече километража и се насочи на север по магистрала 287. Мина край табела с надпис „Внимание, пресичащи лосове!“ От лявата му страна тъмните сенки на планините бяха увенчани със сняг. От време на време срещу него блясваха фарове. Повечето принадлежаха на камиони или на спортни автомобили, а едните — на полицейска кола.

„Осемдесет километра“ — бе казала професор Греъм. Когато километражът показа, че е изминал четиридесет, Франк взе да се оглежда за пътища, които да се отклоняват от магистралата към планините. Намали и разгледа първия от тях. Беше черен път, преграден с порта. Под светлината на фаровете се видя, че по калната земя няма следи от гуми. Следващият страничен път нямаше порта, но и там не откри следи. Така измина разстоянието до деветдесет и шестия километър. От останалите четири пътя само на два си личаха следи от автомобилни гуми. Той провери на картата. Нито един от тях не бе отбелязан на нея. Тя не беше топографска и Бейлинджър не можеше да каже дали някой от двата отиваше към планинската долина. Обаче пътят, който се отклоняваше от магистралата на деветдесет и третия километър, минаваше край осветена сграда, докато зад този на седемдесет и седмия се виждаха само тъмни планини.

Беше станало два часът без две минути. Когато се върна в Ландър, часовникът на колата показваше 2,48. Изтощен, Бейлинджър се регистрира в един мотел, легна върху завивките и дори успя да поспи малко. Служителят от рецепцията на мотела го събуди по телефона в осем, както му бе заръчал. Франк взе душ, избръсна се и си изми зъбите, като използва самобръсначката и четката, които бе купил от крайпътното заведение при пристигането си. Смяташе да не губи време с външния си вид, но си спомни един стар филм — „Играчът на билярд“, в който Пол Нюман играе епична партия билярд с Джаки Глийсън. Героят на Нюман не се избръсва и изглежда още по-рошав, докато Глийсън си измива ръцете и лицето, изчетква сакото си, слага свежо цвете в бутониерата си. И спечелва играта.

Франк отиде с джипа до „Макдоналдс“ и си купи портокалов сок, кафе, пържени картофки и два мъфина^[1] с яйца. Изяде ги в колата, докато чакаше да отворят спортния магазин в девет часа, както пишеше на табелата му.

В магазина се продаваха огнестрелни оръжия. Той тръгна наляво покрай един щанд и спря пред рафт с полуавтоматични пушки.

— Нещо специално ли търсите? — Продавачът беше мускулест мъж, облечен в джинси и дънкова риза, а катарамата на колана му бе с формата на седло.

— Имате ли „Бушмастър“? — Бейлинджър имаше предвид цивилния еквивалент на М-16, който бе използвал в Ирак.

— Току-що продадох последния.

— Може ли да видя този „Рюгер Мини-14“?

— Ловната пушка ли? Разбира се.

Продавачът я свали от една стойка с пушки. Извади пълнителя и дръпна затвора, за да покаже на Франк, че няма патрон в цевта.

Бейлинджър провери оръжието. Както подсказваше името му, то беше вариант с къса цев на бойната пушка М-14, предшественика на М-16. Но за разлика от грубия, ясно изразен военен облик на повечето щурмови пушки, синкавата стомана и дървеният приклад на „Мини-14“ му придаваха вид на стандартно ловно оръжие. И наистина, неговият относително безобиден външен вид беше причината той да не попадне под ударите на закона, действащ в периода 1994–2004 година, според който в Съединените щати бе забранена продажбата на полуавтоматични щурмови оръжия, въпреки че „Мини-14“ стреляше със същите патрони, калибър 223, и имаше същата огнева мощ като цивилната версия на М-16. Когато работеше към силите на реда, Франк познаваше полицаи, които носеха „Мини-14“ в колите си заради компактността на модела.

— Добра е за лов на вредители — каза продавачът.

— Имате ли 55-грамови патрони „Балистик Силвъртип“ за „Уинчестър“?

— Далекобойни и точни. Добро бризантно действие, разбирате от амуниции. Колко кутии?

Бейлинджър знаеше, че в кутиите има по двадесет патрона.

— Десет.

— Трябва да имате много вредители.

— Нова пушка. Трябва да се поупражнявам с нея. Нека по-добре да са петнадесет.

— Пушката върви в комплект с този пълнител с пет патрона — каза извинително продавачът.

— Имате ли пълнители с двадесет патрона?

— Два.

— Ще ги взема. А да имате лазерни мерници?

— „Бутнел Холосайт“.

Франк знаеше, че захранваният с батерии мерник използва холографска технология, за да проектира червена точка върху мишената. Обаче това не ставаше под формата на лазерен лъч, който би издал позицията на стрелящия. Точката се виждаше единствено от позицията на стрелеца. Да вземеш мишената на мушка бе удивително лесно, а и така се гарантираше точността на изстрела.

— Ще го монтирате ли? Добре. Ще взема този нож „Емерсон CQC-7“. Ремък за пушката. Раница. Светлокафяви туристически обувки и дрехи. Походна аптечка. Манерка. Дъждобран. Ръкавици. Вълнени чорапи. Фенерче. Светлокафява шапка с широка периферия. Слънчеви очила. Слънцезащитен крем. Кутия с енергийни десерти и бинокъл за дневно и нощно виждане.

— Хубаво е да имаш клиент, който знае какво иска.

Бейлинджър му подаде кредитната си карта.

— Подпишете се тук за амунициите — каза продавачът.

Припомняйки рейнджърското си обучение, Франк добави:

Нужни ми са компас и топографска карта на източния дял на Уинд Ривър.

— Кой сектор?

Бейлинджър отиде до картата, закачена на стената, и му показа.

Той сложи покупките си отзад в джипа, после отиде до крайпътното заведение на шосе 287, където напълни манерката и купи стек с минерална вода заедно с пакет хартиени кърпички. Те бяха заместител на нещо, което бе забравил да поръча в магазина за спортни стоки и което бе жизненоважно като водата. Освен това купи ролка лейкопласт от един рафт, до който продаваха маркучи за радиатор.

Когато се върна в джипа, Франк разгледа топографската карта. Не беше трудно да открие долината. Както му бе казала професор Греъм, тя беше единствената долина с езеро в областта. Повечето от пътищата, които бе проверил предишната нощ, също фигурираха на картата. Но не и този, по който бе видял следите от автомобилни гуми, макар че Бейлинджър вярваше, че именно той води до долината, както и че Карън Бейли е била в превозното средство, оставило следите. Бейли навярно отиваше да се срещне с брат си. Ала ако Бейлинджър тръгнеше по този път, Господарят на играта… „Защо не искам да го наричам Джонатан Крийд?“… вероятно щеше да го забележи. Вероятно. Порази го фактът колко намясто звучеше тази дума. Във виртуалния свят на Господаря на играта всичко беше вероятно. Докато разучаваше картата, забеляза, че малко по̀ на север има друг път, който също отиваше към долината, но свършваше в полите на планината.

Потегли.

За пръв път, откакто бе долетял от „Тетърбъро“, активира блекбърито. Почти веднага то иззвъня. Бейлинджър натисна зеления бутон.

— Показа ми недостатък в играта — каза дълбокият глас. — Тъй като изпробвам прототипа, предполагам, че трябва да ти бъда благодарен.

На Франк отново му се прииска да изкрещи яростно, но успя да устои на изкушението. Прикри емоциите си и не отговори нищо.

— Не можеш да бъдеш моят аватар, ако не мога през цялото време да следя как напредваш — продължи Господарят на играта.

— Ако се идентифицираш с мен, ще трябва да ми върнеш Аманда.

— Кажи ми къде си. Може би вървиш в грешна посока.

— Съмнявам се. Мисли позитивно. Играта просто стигна до ново ниво.

— Как?

— Сега ти си играч, а не наблюдател. Опитай се да предвидиш моите действия.

— Гледал ли си Сървайвър?

— Единственото, което гледам, е History tv.

— Привлекателни хора от различен произход са събрани заедно на някое негостоприемно място, например в джунглата.

Франк гледаше напред, изгарящ от нетърпение да зърне страничния път.

— Телевизионното предаване се опитва да създаде илюзията, че групата е изоставена на пуст остров и е принудена да оцелее с всички възможни средства — продължи Господарят на играта. — Ала всеки наблюдателен зрител вижда отвъд илюзията, като осъзнава, че камерите — повечето от които ръчни — трябва да бъдат контролирани от оператори, че скритите микрофони са свързани с аудиотехници и че зад кадър има екип и продуценти, които не са в опасност, въпреки че състезателите уж се борят за оцеляването си.

Мина полицейска кола. За момент Франк се изкуши да я спре и да поиска помощ, но си спомни снимката на екрана на блекбърито, която показваше жена, експлодираща в червена мъгла. Дори и полицаите да нахлуеха по някакъв начин в долината, без да издадат присъствието си, беше невъзможно те да бъдат организирани до полунощ, а Бейлинджър бе убеден, че ако не спаси Аманда дотогава, тя ще умре.

— Какво би станало, ако в шоу като Сървайвър се случи фатален инцидент? — попита гласът. — Ами ако независимо от всички предпазни мерки, някой падне например във водопад и умре? Дали продуцентите ще изключат инцидента от предаването? Дали ще си кажат: „Това е трагедия и ние не можем да ви я покажем“? Или ще си рекат: „Трябва да го покажем, за да отдадем дължимото на смелия участник, който рискува живота си за предаването“. Включването би доказало, че шоуто наистина е опасно. След това зрителите ще осъзнаят, че смъртните инциденти може да се случат по всяко време. Тогава хората няма да пропуснат нито един епизод.

Франк подмина пътя към долината — този, на който предишната нощ бе видял следи от гуми в калта.

— При създадения прецедент — каза гласът — други програми ще включат подобни състезания с повишен риск. Не е трудно да си представиш неизбежното развитие и предполагаемата примамка: „Гледайте тазвечерния епизод. Някой трябва да умре“.

— Както каза по-рано, нещата винаги стават по-екстремни — отвърна Бейлинджър с едва прикрито отвращение.

Отпред се показа страничният път.

— Да, но това е само телевизионно шоу, докато Ловци на време е кръстоска между игра на Господ и шутър от първо лице. Над играчите стои Господарят на играта, който може да говори на състезателите, да им дава или да не им дава указания и да наблюдава уроците от живота, които играчите научават.

— Игра на Господ! — повтори язвително Франк. — Но що за бог е този, който не позволява на участниците да спечелят?

— Кой е казвал, че не могат да спечелят? Всяка по-висша игра се нуждае от подобаваща цел. За да оцелеят, единственото, което трябва да направят участниците, е да намерят Гробницата на земните желания.