Дейвид Морел
Ловци на време (63)

6

По-ранните подозрения на Бейлинджър се оказаха верни — тътенът, който чу, бе предизвикан от скъсването на дигата. Когато стигна до калния язовир и погледна надолу към опустошеното място, се зачуди защо тинята сякаш се движи, докато накрая осъзна, че това са змии. Смаян, той насочи поглед към най-ниската част и с изумление съзря две фигури. Те се движеха по импровизиран пасаж, който водеше до правоъгълен метален предмет, затънал в калта.

Едната фигура беше на дългурест брадясал мъж, облечен в мръсен зелен гащеризон. Другата беше по-ниска, в син гащеризон и шапка, омазани с кал. Тази фигура бе с гръб към него, но обхванат от вълнение, той веднага я позна.

Преливащ от радост, отвори уста да извика: „Аманда!“, но силната емоция сякаш го стисна за гърлото. Фактът, че я вижда, направо го зашемети.

На отсрещния склон мъжът забеляза Бейлинджър и каза нещо на спътницата си. Тя се извърна. Лицето й бе кално като гащеризона, но нямаше грешка, че е тя. Сърцето на Франк заби до пръсване.

Аманда остана за миг неподвижна, като че ли не смееше да повярва, че човекът пред очите й е истински. После рязко се изправи и усмивката й блесна ослепително на фона на мръсните й бузи.

Бейлинджър успя да овладее гласа си и зададе най-важния въпрос:

— Ранена ли си?

— Имам множество малки рани, но все още се движа. — Тя посочи към него. — А крака ти?

— Ухапа ме куче.

— Какво?

— Спрях кръвотечението. Ами твоите ръце?

— Охлузена кожа. Няколко счупени нокътя. Както и да е, ръцете ми никога не са били най-хубавото в мен.

Франк почувства още по-голям прилив на любов.

Непознатият мъж извика:

— Имате ли някаква храна?

— Да. Имам и вода.

— Слава богу! — Мъжът се заизкачва по дъсчения пасаж.

Аманда го последва. Докато вървеше по дъските, тя непрекъснато поглеждаше през рамо, решена, доколкото е възможно, да не изпуска Бейлинджър от очи.

От своя страна, той бе приковал поглед върху нея през цялото време, докато тя вървеше бързо към плиткия край на язовира.

— Мислех, че си мъртъв! — извика младата жена, като се движеше успоредно с него.

— И аз мислех така за теб — отвърна й Франк.

— Какво ти се случи?

— Сега няма време! — извика й той. — Ще ти разкажа, когато имам възможност.

Като се приближиха, Бейлинджър видя, че Аманда и спътникът й носят на главите си слушалки с микрофони. Те стигнаха до тясната страна на язовира, където стар мост се простираше над рекичката, която захранваше водоема. На отсрещния край, Аманда се спусна към него.

— Спри! — извика Франк. Инстинктът му подсказваше, че има опасност. — Стой настрана от моста! Може да е капан.

Младата жена и спътникът й спряха колебливо.

— Дайте ни храна! — изкрещя мъжът. — Умираме от глад.

Бейлинджър свали раницата си, извади два енергийни десерта и им ги хвърли през моста. Беше шокиран от отчаянието, с което Аманда и мъжът се втурнаха към тях. Те разкъсаха опаковката и лакомо ги загризаха. Напомниха му за двете кучета, които го бяха нападнали, и как енергийните десерти ги докараха до лудост. Той хвърли и две шишета с вода в тревата от другата страна на рекичката.

Аманда и спътникът й се спуснаха към тях и побързаха да отвият капачките.

— Бавно! — извика Франк.

— Знаем. — Очите на мъжа го стрелнаха предупредително, показвайки, че мрази да му казват какво да прави.

— За последен път ядохме вчера следобед — каза Аманда. — Няколко парчета плод от компот.

„Като знаеше, че камерите са насочени към него, Бейлинджър се опита да прикрие яростта, която изпита Джонатан — помисли си той, използвайки, както никога, името на Господаря на играта, — ще си платиш за това“.

Погледна под моста. Там сянката беше много плътна. Извади фенерчето от раницата си, приближи се до моста, коленичи и насочи електрическия лъч. На една издатина видя завързана черна правоъгълна кутия, към която бе закрепен по-малък предмет.

— Има бомба! — извика предупредително.

Аманда и мъжът спряха да дъвчат енергийните си десерти и отстъпиха назад.

— Копеле! — изруга непознатият. — Трябваше да се досетя.

— Това е, защото сте умирали от глад — рече му успокоително Бейлинджър. — Тези десерти ще ви помогнат.

Той се спусна до рекичката и реши, че щом змиите живеят в нея, във водата не може да тече ток. Прецапа през плитък участък и се изкатери от другата страна.

Аманда се втурна към него с протегнати ръце. Франк изгаряше от нетърпение да я прегърне. Но за негова изненада, тя внезапно спря.

— Стой далече от мен.

— Какво има?

— Той е сложил експлозиви по нас.

— Какво?

— Не знаем дали са в обувките ни, в слушалките или в GPS приемниците. — Аманда извади от джоба си някакво устройство и му го показа.

Сега той проумя картината, която бе видял на екрана на своето блекбъри — разкъсаната на парчета жена.

— Микрофонът на слушалките действа и като видеокамера — обясни мъжът.

— Да — каза жлъчно Бейлинджър, — Господарят на играта обича камерите.

Непознатият свали шишето с вода от устата си.

— Вие знаете за него?

Франк кимна утвърдително.

— Не мисля, че ще ни взриви сега, когато най-сетне се събрахме заедно.

Той отиде до Аманда, погали калното й лице и се засмя.

— Нямам думи да ти кажа колко ми липсваше.

Когато устните им се докоснаха, не можаха да спрат да се целуват. Франк искаше този миг никога да не свършва. Въпреки че полунощ наближаваше, имаше нужда да продължи да я прегръща. Обаче тя внезапно прекъсна целувката им и разтреперана, притисна буза до неговата.

Той се отдръпна, без да си направи труда да избърше калта, която бе полепнала от нейната буза по неговата.

— Можем да се справим с това. Можем да се измъкнем.

Погледът й стана отнесен, сякаш бе заслушана в далечен глас.

— Господарят на играта казва да сложиш слушалките на Дерик. Иска да говори с теб.

— Дерик? — Бейлинджър се намръщи. — Колко души сте тук?

— Започнахме петима. Трима умряха.

— Трима? — Беше потресен. — Къде са слушалките?

— Не съм сигурна — отговори Аманда. — Трябва да са ей там. — Тя посочи зад гърба си към руините на някакъв град.

— Покажи ми.

Докато вървяха, мъжът каза:

— Аз съм Рей Мортан.

— Франк Бейлинджър.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Да, Господарят на играта спомена за вас — каза Рей.

— Сигурен съм, че е казал само ласкави неща.

— Случайно да имате цигари?

— Страхувам се, че не.

— Така си и мислех. — В гласа на мъжа прозвуча остра нотка. — Изядох бавно енергийния десерт, както казахте. Имате ли още?

Бейлинджър отвори раницата си и извади още два десерта и две шишета с вода.

Този път Аманда и спътникът й не разкъсаха така трескаво опаковките.

— Бях сигурен, че като сме загубили толкова сили от глад и жажда, няма да спечелим играта — каза Рей.

— Ловци на време.

— И ти ли знаеш за нея? — учуди се Аманда.

— Двамата с Господаря на играта проведохме няколко задушевни разговора — поясни Франк.

— Когато ви видях, се запитах дали не халюцинирам. — Рей посочи с ръка към камуфлажния костюм на Бейлинджър. — Изглеждате като излязъл от войната в Ирак.

Нещо в поведението му накара Франк да попита:

— Били ли сте там?

— Бях морски авиатор.

— Аз бях рейнджър в Първата иракска война. Горд съм, че се запознах с теб, морски, въпреки че дяволски ми се иска да беше при други обстоятелства.

— И за мен е удоволствие.

Аманда притисна с ръка слушалките си. Когато се обърна към Франк, в гласа й се долови недоумение:

— Господарят на играта иска да знае дали си чувал за Гробницата на Страшния съд.

— Не, но се обзалагам, че той ще ми каже.

Те навлязоха сред руините на града. Бейлинджър видя купчина дъски в средата на буренясалата улица. Миризмата, идваща от нея, му подсказа, че под дъските лежи нечий труп.

Когато погледна към Аманда, очаквайки обяснение, тя му отправи предупредителен поглед. Рей изглеждаше притеснен, така че Франк не зачекна темата.

— Къде са слушалките? — попита той.

Аманда се заслуша в гласа, говорещ в нейните слушалки.

— Господарят на играта казва… — Тя посочи с ръка. — Ей там.

Бейлинджър отиде до една срутена сграда и намери слушалките сред купчина дъски. Взе ги и внимателно ги разгледа. По тях имаше петна от засъхнала кръв. Като си спомни предупредителния поглед, който младата жена му бе хвърлила, не попита за нейния произход. Придържащата лента на слушалките бе здрава, но тънка. Самите слушалки и микрофонът-камера бяха компактни. Той отвори малкото отделение за батериите от лявата страна на лентата.

— Не виждам никакво пространство за детонатор — каза. — Видимо няма къде да се постави пластичен експлозив нито в придържащата лента, нито в слушалките. Според мен най-вероятното място за евентуална бомба са обувките ви или GPS приемниците. — Франк погледна към покритите с кал обувки на Аманда. — Те намокриха ли се?

— Направо бяха подгизнали.

— Би трябвало детонаторът да е абсолютно изолиран от вода, за да не даде на късо. Може и да греша, но мисля, че GPS устройствата са всъщност бомбите.

Аманда отново се заслуша в гласа, идващ в ушите й.

— Господарят на играта казва да си сложиш слушалките.

Бейлинджър свали шапката си, намести слушалките на главата си под жарките лъчи на слънцето и отново я нахлупи.

— Е, какво представлява Гробницата на Страшния съд? — попита той Господаря на играта, като огледа останките от къщата за камера.

— Ти би трябвало да страдаш от посттравматичен стрес — каза гласът.

— Така е. Имам цял куп фенове психиатри, които могат да го докажат.

— Обаче не изглеждаш неуверен.

— Аз съм целенасочен човек. Дай ми задача и се съсредоточавам толкова силно върху нея, че забравям психичното си разстройство. — Франк продължаваше да оглежда останките. — Повярвай ми, пълна руина съм. Не мога да спя на тъмно. Не мога да стоя в затворено помещение. Сънувам кошмари за един тип, който иска да ми отреже главата. Разтрепервам се без никаква причина. Събуждам се с писъци. Чаршафите на леглото ми са подгизнали от пот. Когато всичко това свърши, след като победя, гарантирам ти, че ще грохна.

— Уверен ли си, че ще победиш?

— Всеки, който започва игра и не смята да победи, вече я е загубил. Имам един въпрос към теб. Откъде знаеше къде са слушалките?

Забелязвайки това, което търсеше, Бейлинджър свали слушалките си и напъха хартиените тампони в ушите си, после вдигна пушката.

— Какво правиш? — попита разтревожено Рей.

Двамата с Аманда бързо отстъпиха настрана.

Камерата бе скрита сред купчина дъски. Франк центрира червената точка върху лещата на камерата и натисна спусъка. Прас! Поемайки отката, той почти не обърна внимание на изхвърчалата гилза. Обгърнат от миризмата на изгорял барут, свали пушката и изгледа със задоволство катастрофалните поражения, които бе нанесъл на камерата.

Извади хартиените тампони от ушите си и заяви:

— Още един воайор, за когото не трябва да се безпокоим.

— Сега ме слушай внимателно — обади се Господарят на играта. — Това е последният път, в който разрушаваш важна част от играта.

— О?

— Ако го направиш отново, ще взривя експлозива в GPS приемника на госпожицата.

„Прав съм — помисли си Бейлинджър. — Точно там са бомбите“. После попита:

— Дори и за сметка на прекратяването на играта?

— Без камерите няма игра. Вярваш ли, че ще го направя?

Франк се обърна към Аманда, която изглеждаше ужасена.

— Да.

— Тогава остави камерите на мира и играй проклетата игра.

— Добре, ще играем скапаната ти игра.

Напрегнатото тяло на младата жена се отпусна.

— Някакви други ограничения? — попита Бейлинджър. — Твърдиш, че искаш да бъдем изобретателни, а когато сме такива, се оплакваш. Ако нямаме шанс, кажи ни го сега и ще ни спестиш много трудности.

— Ловци на време може да бъде спечелена. Не създавам нечестни игри.

— Добре — каза Франк. — Стигнах късно на това ниво. Някой да ме въведе в ситуацията.

— Открихме географски координати, гравирани върху онова нещо, дето е заровено в язовира. — Рей посочи своя GPS приемник, който държеше със значително безпокойство. — Стрелката сочи натам. На запад.

— Към планините — допълни Бейлинджър.

— Или това, което стои между тях и нас — обади се Аманда. — Намерих също и камъни в онзи предмет, дето стърчи от калта.

— Камъни?

— Хвърлих един на брега.

Франк докосна рамото й, опитвайки се да й вдъхне кураж:

— Покажи ми къде.