Дейвид Морел
Ловци на време (22)

9

— Ето какво успях да науча до този момент — каза детектив Ортега.

Измъчван от вълнение, Бейлинджър седеше сковано на едно бюро в отдел „Изчезнали хора“ на Първо манхатънско полицейско управление. Коридорът отвън ехтеше от звъненето на телефони и шума от разговори.

— Първо се обадих в Огълторпския университет в Атланта — продължи Ортега. — Там изобщо не бяха чували за професор на име Ейдриън Мърдок. Не бяха чували за него и във факултета по история, нито в който и да било друг факултет. Описах им мъжа, с когото сте разговаряли: прошарена коса и мустаци, слаб. Оказа се, че на това описание отговарят много професори. От университета обещаха да ми изпратят имейл с техни снимки, които да прегледате.

— Мъжът, когото видях, няма да е на нито една от тях — каза Франк.

— Знаете как стават тези работи — продължаваш да задаваш въпроси и да събираш информация, докато се изчерпят всички възможности. Обадих се в кметството. До 1983 година онзи имот действително е бил собственост на някой си Виктор Еванс. Направих справка в телефонната компания и научих имената на всички мъже с това име, живеещи в района на Ню Йорк Сити. Един от тях се оказа мъжът, който някога е притежавал сградата. Но той не познава никакъв Филип Еванс и никога не е имал син.

Бейлинджър погледна унило към картонената чаша с изстинало кафе, която държеше в ръка.

Ортега направи справка в бележника си.

— Вчера следобед двамата с партньора ми разпитахме живеещите в онази част на 19-а улица. Те казаха, че в събота сутринта пред къщата спрял камион, от който разтоварили столове и маси. Късно следобед камионът се върнал и откарал мебелите.

— Тогава са изнесли мен и Аманда от сградата — каза Франк.

— Вероятно. А ако са ви дали от наркотика на изнасилваните, дори не се е наложило да ви носят. Били сте отчасти в съзнание и сте можели да ходите сами. Е, да, походката ви трябва да е била несигурна. Но камионът вероятно е скривал гледката към отсрещната страна на улицата, а изнасянето на масите и столовете е отвлякло вниманието на всеки, който може да ви е наблюдавал от сградите от двете страни на улицата. Двамата с приятелката ви сте изглеждали като най-обикновена двойка, на която помагат да се качи в някаква кола.

— По-скоро в микробус. Нещо без прозорци. — Ръцете на Бейлинджър започнаха да изстиват. — Били са замесени много хора. Например жената, която ни се представи като Карън Бейли.

Детективът прочете описанието, което беше записал в бележника си.

— Представителна на вид. Четиридесетгодишна. Без грим. Кестенява коса, събрана в кок. Семпла тъмносиня рокля.

Франк кимна.

— Да не забравяме и хората, които присъстваха на лекцията.

— Казахте, че някои от тях са си тръгнали по време на презентацията?

— Да. — Бейлинджър се концентрира върху спомените си. — Много хора — натърти той. — Твърде много, за да запазят станалото в тайна. Може би присъстващите не са си давали сметка какво се случва в действителност. Може би им е било платено, за да постоят там известно време. А и хората, доставили мебелите. Било е достатъчно да им кажат, че на един мъж и на една жена им е прилошало и се нуждаят от помощ, за да се качат в микробуса. Възможно е само професорът и Карън Бейли да са знаели какво става в действителност.

— Доставчиците. — Ортега посочи един лист върху бюрото си. — С партньора ми се опитваме да установим контакт с всички фирми в града, които дават под наем маси и столове за специални случаи. Рано или късно ще открием фирмата, извършила доставката на този адрес. Може би служителите й ще успеят да ни дадат описание на хората, които са ги наели.

— Искате ли да се обзаложим, че са били наети чрез телефонно обаждане и че им е бил изпратен чек по пощата? — попита го Франк.

Детективът го погледна неспокойно.

— И че банковата сметка е била открита с една-единствена цел — да бъде платено на агентката по недвижими имоти, на фирмата и може би на част от хората, посетили лекцията? — добави Бейлинджър. — Тази банкова сметка няма да бъде използвана повече. Освен това човекът, който я е открил, несъмнено е дал фалшиви име, адрес и осигурителен номер.

— Да ви призная — каза Ортега, — това е нещо ново за мен.

— Какво имате предвид?

— Досега не съм имал случай някой с полицейски опит да ми докладва за изчезналата си любима. Чувствам се като магьосник, който се опитва да работи съвместно с друг магьосник. Вие сте запознат с процедурите. Знаете какво става зад кулисите. Докато събирах сведения от Огълторпския университет, кметството и живеещите на 19-а улица, чух, че някой друг е направил същото. Да не би случайно това да сте вие?

— Не можех просто да седя и да чакам.

— Надявам се, не сте заблудили всички тези хора, че все още работите в полицията.

— Не съм извършил нищо незаконно.

— В такъв случай най-доброто, което можете да направите в момента, е да почакате още малко. Вие сте прекалено емоционално обвързан с този случай, за да обикаляте насам-натам и да разпитвате хората. Не се опитвайте да вършите моята работа.

— Разбира се — каза Бейлинджър, — само че знам колко ви е трудно. Двамата с партньора ви сте натоварени с прекалено много случаи, работното време никога не ви стига, а пък като стана дума за магьосници, и аз, и вие знаем, че магии няма.

— Добре, посъветвайте ме как да си свърша работата. Ако бяхте на мое място, къде щяхте да потърсите хората, присъствали на лекцията?

— Щях да предположа, че щом са изиграли ролите си толкова умело, може би именно с това си изкарват прехраната. Че може би са актьори.