Дейвид Морел
Ловци на време (34)

5

Бутилката се оказа в друго фалшиво парче дърво, което беше почти затрупано с камъни близо до олтара. Когато го намери, пулсът на Аманда се ускори. Пресъхналата й уста я подтикваше отчаяно да се напие от нея като Рей, но тя само каза на групата:

— Тук е.

Аманда, Дерик и Вив пиха поред от шишето. Също като другите, и тя наблюдаваше, за да е сигурна, че никой не пие повече от останалите. Рей стоеше настрана.

Аманда беше последна. Докато се наслаждаваше на овлажнелия си език, тя огледа празната бутилка.

— Къде е казанът за отпадъци?

Никой не се засмя на шегата.

— В планината винаги си събираме боклуците и ги отнасяме долу на връщане — обади се Дерик.

— Казвал ли ти е някой какъв страхотен човек си? — попита Рей.

— Тъкмо щях да добавя, че точно сега почистването на боклука не е първата ми грижа.

— Това е част от екипировката, с която не разполагахме досега — каза Аманда. — Ще го задържа. — Тя понечи да сложи шишето в джоба на гащеризона си, но нещо привлече вниманието й. — Цифрите.

— Къде? — Вивиан пристъпи по-близо.

— На етикета. — Дерик взе бутилката. — Пред цифрите има буквите ГД.

Рей се присъедини към тях.

— Географска дължина?

— Със сигурност изглеждат като параметри на географска дължина. Часове, минути и секунди.

— Къде е шишето, което Рей захвърли? — Аманда се отправи към камъните, приближавайки стената. Тя намери бутилката до останките от пейка. — Три групи числа. Този път буквите пред тях са ГШ.

— Географска ширина — каза Рей. — Така ще открием къде е следващото ни местоназначение.

— Почакай. Нещо не е наред. — Аманда се напрегна.

— Разбира се. Цялата тази проклета игра не е наред, но…

— Не. Не го ли усещате? — Камъните, върху които стоеше тя, се разтресоха. Парчетата от счупените греди — също.

Вив политна назад.

— Боже, какво става?

— Не съм сигурен, но мисля, че ще е по-добре… — Разтревожен от усилващите се трусове, Дерик извика: — Махайте се оттук!

Стената се разлюля.

— Бягайте! Бягайте! — изкрещя Вивиан.

Докато прескачаха камъните, Аманда загуби равновесие. Стената се наклони. Понеже нямаше време да избяга, тя се хвърли върху вибриращите камъни и потръпна от болка при удара. Отчаяна, младата жена се притисна към основата на стената и покри с ръце главата си. Стената се сгромоляса с трясък сред дъжд от камъни. Аманда изстена от болка.

Бученето утихна. Вибрациите намаляха. Скоро всичко бе отново спокойно, освен туптящото сърце на Аманда. Прахът я задушаваше. „Не мога да дишам“ — помисли си, мъчейки се да издуха носа си, за да си поеме въздух. По-голямата част от камъните се бяха сгромолясали в средата на църквата. Само тези непосредствено над главата й бяха паднали върху нея, а най-високите следваха траекторията на стената и бяха паднали на разстояние. Въпреки това Аманда се чувстваше смазана.

Тя чу викове и приближаващи стъпки, а камъните бяха избутани настрана.

— Ранена ли си? — извика Дерик.

— Натъртена.

— Обзалагам се, че е така.

— Обаче успях да предпазя главата си.

Вив и Дерик й помогнаха да се изправи.

— Запазих и това. — Потръпвайки от болка, Аманда подаде на Вивиан празната бутилка с отпечатаните на нея координати.

Не можа да не забележи, че Рей стои настрани от тях. Не бе направил опит да помогне за изравянето й. „Не можем да оцелеем, ако има разцепление в групата“ — помисли си тя. Но тогава видя Рей да сочи към пода.

— Още шишета е вода! — каза той.

Дерик и Вив се обърнаха.

— При падането си камъните са счупили още фалшиви парчета греда.

Групата се насочи към Рей като привлечена от магнит. Шишетата проблясваха на слънцето с примамливото си съдържание.

— Има достатъчно за всички — каза той. — Хей, Дерик, имаш ли нещо против да си взема едно?

Дерик го гледа дълго, без да отговори.

— Давай!

— Благодаря, шефе. Щом имам твоето позволение.

„Да, има разцепление в групата“ — каза си Аманда. Тя вдигна една бутилка, отви капачката и отпи — прекрасната течност прочисти праха от устата й. Беше толкова жадна, че й се прииска да изгълта водата, както бе направил Рей, да я остави да се стича в гърлото й, обаче се страхуваше, че може да й стане зле.

През това време Рей пиеше от шишето си, като продължаваше да изглежда сърдит.

Червата на Вив изкъркориха.

— Ако скоро не получим някаква храна…

— Винаги се оплакваш! — сопна се Рей. — В Ирак се хранех с бръмбари.

— Не се заяждай с нея, човече! — каза Дерик. — Всички сме гладни.

— Както кажеш.

— По-забавно е, отколкото очаквах — обади се гласът.

Внезапният звук в ушите й накара Аманда да се свие уплашено.

Дерик погледна навъсено към небето.

— Това част от играта ли е? Да се надяваш, че ще се сбием?

— През 1885 година тук е намерено злато.

— Злато?

— Хиляди златотърсачи пристигнали в долината. Градът бил издигнат почти за една нощ. Някакъв английски спекулант по недвижими имоти купил земята от някакъв фермер, който си помислил, че каквото и да прави, долината ще бъде опустошена, така че защо да не вземе предлаганото му щедро възнаграждение и да остави някой друг да се оправя с хаоса, който настъпвал. Както се оказало, фермерът бил проницателен.

— Злато? — насмешливо повтори Рей. — Преди малко говореше за лед!

— Англичанинът, който развил града, си падал по историите за крал Артур. Както вече се досетихте, той го нарекъл на мястото, където Артур лежи, потънал в летаргия, и чака съдбата да го повика. Ала след осем години било изкопано последното злато от долината. Повечето златотърсачи си заминали. Това било през 1893-а — годината на Депресията, която обхванала цяла Америка и станала известна с името Паниката. Жителите на града решили, че другите райони на страната едва ли ще им предложат повече възможности, и останали. Англичанинът бил принуден да продаде долината обратно на фермера, чиито пари задържали града в бизнеса. Обаче това не помогнало на англичанина. Тъй като бил разчитал оживлението да бъде по-продължително и бил финансирал повече дейности, отколкото можел да си позволи, той фалирал и напуснал Авалон през първата зимна виелица. Месеци по-късно група работници, които режели блокове лед от езерото, открили замръзналото му тяло.

— Непрекъснато ни повтаряш, че разполагаме само с четиридесет часа, а сега ни губиш времето — каза Рей.

— Карай по същество.

— Мисля, че той точно това прави — обади се Аманда. — Дава ни напътствия за играта. Нали така? — обърна се тя към гласа. — Ти ни каза, че участваме в надбягване с препятствия и играта Ловци на време.

— А пък ти се превръщаш в любимата ми участничка.

— Порасна й работата! — каза саркастично Рей. — Сега тя има предимство.

— Все пак съм права, нали? — попита Аманда Господаря на играта. — На всеки етап ти ни даваш задача, която трябва да решим, и заплаха, която да избегнем. После ни награждаваш с информация, която трябва да знаем, за да спечелим играта. Това ли имаше предвид, като каза, че ще се научим как да я играем в движение?

— Трябва да играете, за да научите правилата.

— Но как ще спечелим? — изкрещя Рей.

— Защо не ни кажеш, Аманда? — попита гласът.

Тя потърка едната от наранените си ръце.

— Аманда, откри ли го вече?

— Надписът, гравиран върху олтара.

— Да?

— Гробницата на земните желания.

— Да? — В гласа на Господаря на играта се долови нетърпение.

— Тук нищо не е случайно. Това е друга следа.

— Но какво означава?

— Гробница? Звучи като гроб — намеси се Дерик.