Дейвид Морел
Ловци на време (37)

8

Южната част на Уошингтън Скуеър. Сенките в сградата на факултета контрастираха със слънчевата светлина, която заливаше тревата и арката в парка отвън. Усещайки, че времето лети бързо, Бейлинджър слезе от асансьора на седмия етаж и забърза по коридора, докато стигна врата, на чиято табелка пишеше: Проф. Греъм, Исторически факултет.

Зад вратата се чуваха изстрели. Когато почука, никой не отговори. С разтуптяно сърце, той почука отново и този път един смутен женски глас каза:

— Влез.

Щом отвори вратата, изстрелите се чуха още по-ясно. Франк видя една около шестдесетгодишна жена, дребна, с къса бяла коса и тясно сбръчкано лице. Беше облечена в светлосиня блуза, горните й две копчета бяха разкопчани. Седеше на бюрото си, съсредоточена върху проблясващ компютърен екран, и работеше усилено с мишката и клавиатурата. Изстрелите идваха от тонколоните на компютъра.

— Професор Греъм?

Тя не отговори.

— Аз съм Франк Бейлинджър.

Жената кимна, но той не разбра дали беше в отговор на името му, или на това, което се намираше на екрана. Като се имаше предвид възрастта й, тя работеше с изненадваща скорост с мишката и клавиатурата. Изстрелите следваха с голяма бързина.

— Обадих се по телефона преди половин час — добави Бейлинджър.

Жената продължи да натиска клавишите.

— Това, за което искам да говоря с вас, е важно.

Изстрелите внезапно спряха.

— По дяволите! — възкликна професор Греъм. Трясна мишката и се намръщи. — Счупи се. Това е втората мишка, която чупя тази седмица. Защо не ги правят по-здрави? Искам да кажа — колко ли сила има в тези стари пръсти? — Жената протегна пръстите си към Бейлинджър. Бяха кокалести, с отпусната кожа и уголемени от артрита стави. — Казахте, че сте полицай.

— Бях. В Ню Джърси.

— Някога играли ли сте компютърни игри?

Бейлинджър отчаяно искаше да получи нужната информация, но опитът му на детектив му подсказа, че трябва да установи контакт и да не пришпорва лицето, което разпитва. Наложи си да изглежда спокоен.

— Никога не са ми допадали.

— Защото мислите, че са глупави?

Той сви рамене.

— И аз бях предубедена — каза професор Греъм, — докато преди седем години един мой студент не ме запали по тях. Понякога студентите са по-умни от професорите си. Този студент промени живота ми. Зарежете съдържанието на видеоигрите, много от които наистина са глупави. Съсредоточете се върху уменията, които трябва да придобиете, за да спечелите в тях. Тези игри развиват рефлексите ни. Те тренират мозъците ни да работят по-бързо и да мислят паралелно върху няколко неща. Някои хора твърдят, че да се занимаваш с много задачи накуп е вредно, но нима има нещо лошо в това да се науча да правя много неща едновременно, и при това да ги върша добре?

— Двете хлапета от Колорадо, които застреляха учениците в гимназия „Кълъмбайн“, бяха пристрастени към видеоигрите, свързани с насилие.

— Пристрастени са и много други деца. Ала от милионите такива…

— Милиони?

— Индустрията на видеоигрите носи повече пари от филмовия бизнес. Половината население на тази страна играе. От милионите деца, които харесват видеоигри с насилие, малцина са тези, които стрелят за забавление. Очевидно други фактори ги превръщат в убийци. Били сте полицай в Ню Джърси? Къде по-точно?

— В Асбъри Парк.

— Когато бях дете, участвах в състезание по фигурно пързаляне, което се проведе там. — Белокосата жена сякаш се загледа в нещо над главата на Бейлинджър. — Беше много отдавна. — Погледът й отново се фокусира върху него. — Както и да е, щом сте били в силите на реда, изненадана съм, че не играете видеоигри. Тази, на която играех преди малко, се нарича Дуум 3. Това е версия на една от игрите, към които са били пристрастени убийците от „Кълъмбайн“. Този вид игри се наричат шутър от първо лице. Играчът наблюдава всичко, скрит зад дулото на пистолета си. Аз съм космически командос в марсианска база, която гъмжи от демони. Когато изскочи някой демон, моментално го унищожавам. Те изскачат често и са много бързи. Имам чувството, че съм попаднала в лабиринт. Таваните се сгромолясват. Никога не знам какви ужасии ме дебнат зад заключените врати.

Бейлинджър веднага си помисли за хотел „Парагон“.

Професор Греъм го погледна изучаващо.

— Чувала съм, че полицаите играят шутъри от първо лице, за да поддържат рефлексите си, когато не са на стрелбището, и че често загряват с тях, преди да тръгнат на акция.

Нетърпението на Франк стана очевидно.

— Съжалявам. Ентусиазмът ми често взема връх. По телефона казахте, че професор Донован ви е посъветвал да се обърнете за помощ към мен. Специалността ми са американските погранични територии, но съм запленена от времевите капсули не по-малко от него. Какво искате да узнаете?

Бейлинджър усети как пулсът му се ускорява, докато й разказваше какво се случи по време на лекцията в къщата на 19-а улица.

— Манхатънският исторически клуб — каза тя, когато той свърши. — Никога не съм чувала за него.

— Защото той не съществува.

— В кафето е имало наркотик?

— Точно така. Когато дойдох в съзнание, приятелката ми бе изчезнала.

— Какво ви има на лявата предмишница? Непрекъснато я масажирате.

Бейлинджър погледна към ръката си. Импулсът му се бе превърнал в рефлекс.

— Докато съм бил в безсъзнание, някой ми е инжектирал приспивателно. Мястото на убождането е зачервено и подуто.

— Звучи ми като инфекция. Трябва да ви види лекар.

— Няма време. — Той се наведе напред. — Професор Донован каза, че разполагате с информация за нещо, наречено Гробницата на земните желания.

Жената го погледна изненадано.

— Откъде, за бога, знаете за нея?

— Човекът, отвлякъл приятелката ми, остави тези думи; те са нещо като следа. Мисля, че е част от игра, и то изключително смъртоносна. — Бейлинджър неволно хвърли поглед към компютърния екран.

— Гробницата на земните желания — повтори професор Греъм. — Запленена съм от нея от години. На 3 януари 1900 година мъж на име Доналд Райх влязъл със залитане в град Котънуд, близо до планинската верига Уинд Ривър в Централен Уайоминг. Мъжът бил в нещо като делириум. Температурата била под нулата, от няколко дни валял сняг. Завели го при местния лекар, който заявил, че носът, ушите и пръстите на ръцете и краката му са измръзнали и трябва да бъдат ампутирани, преди гангрената да е обхванала цялото тяло. В един от малкото моменти на просветление Райх разказал изумителна история. Бил дошъл пеша от град на име Авалон, разположен в долина сред планините Уинд Ривър, в която някога имало миньорско градче. Мината обаче се изчерпала и за града настъпили тежки времена. Той се намирал на сто и шестдесет километра от Котънуд и Райх твърдял, че е потеглил на Бъдни вечер и е извървял цялото това разстояние в най-лошото време, случвало се от години.

Франк слушаше напрегнато.

— Райх говорел несвързано — продължи професор Греъм, — но лекарят успял да научи, че той бил пастор на Авалон и че целта на неговото пътуване не била да осигури помощ за града. Той не търсел лекарство, за да се пребори с епидемия, нито храна за умиращото от глад население. Не, мотивът на Райх бил да избяга.

Бейлинджър изпъна гръб.

— Да избяга от какво?

— Мъжът непрекъснато говорел за новия век. Спомнете си датата, която ви споменах — 3 януари 1900 година. Три дни преди това бил краят на XIX и започнал XX век. Началото на новото столетие го ужасявало. Постоянно бръщолевел, че е страхливец, че е трябвало да остане и да се опита да помогне, че е обрекъл душата си на проклятие, като се е предал на страха и е избягал.

Франк усети нервен спазъм в стомаха си.

— Но какво, по дяволите, го е уплашило толкова, че да изостави паството си и да измине сто и шестдесет километра в това смъртоносно зимно време?

— Гробницата на земните желания.