Дейвид Морел
Ловци на време (45)

1

Облаците се сгъстиха и в долината притъмня.

— Нямаме много време. Прави каквото ти казвам. — Вивиан се обърна да разгледа руините. Погледът й се задържа върху трупа на съпруга й и размазаното му кърваво лице. После се раздвижи отново. — Там. — Тя посочи към срутената сграда, чиито стени и покрив бяха образували нещо като пирамида при падането си.

Двете с Аманда забързаха натам.

— Помогни ми да измъкна дъските в средата — каза Вивиан. — Трябва да си направим кухина.

Аманда задърпа дъските, без да обръща внимание на забиващите се в пръстите й трески.

— Сложи дъските отгоре. Нареждай ги така, че да покрият отворите. Ще се опитаме да си измайсторим покрив.

Аманда усети студен повей. Треперейки, тя погледна през рамо към застрашителните облаци, които пълзяха над долината.

— Побързай! — Вивиан нареди още дъски.

Аманда удвои усилията си. Образува се нещо като пещера. Вятърът едва не отнесе шапката й, но тя продължи да издърпва дъски и да ги нарежда една върху друга.

Като пухтеше от усилието, Вивиан разшири кухината.

— Знаеш ли какво е хипотермия?

— Рязък спад на телесната температура.

— В планината времето бързо се променя. Усещаш ли колко е студен този вятър? — Вив постави на кръст още няколко дъски. — Ако се намокрим и измръзнем, само след три часа телесната ни температура ще се понижи толкова много, че ще умрем. Всъщност ще зъзнем до смърт.

Аманда пак хвърли поглед през рамо, но този път не към бурята, а към Рей. Видя го на едно открито място отвъд руините — зеленият му гащеризон се открояваше на тъмното небе. Той се взираше надолу в нещо, очевидно разтревожен от него, но тя не виждаше какво е то.

Вив отново огледа руините.

— Помогни ми с онази врата.

Вратата лежеше под част от покрива. Изглеждаше паянтова — три широки дъски, заковани с кръстосани летви. Когато я освободиха и вдигнаха, Аманда си помисли, че тя всеки момент ще се разпадне. Вятърът едва не я изтръгна от ръцете им. Борейки се с него, тя погледна към откритото пространство две пресечки по-нататък, където Рей стоеше с лице към буреносния хоризонт. Изглежда, бе толкова разтревожен от това, което намери, че едва сега реагираше на наближаващия ураган.

Двете жени стигнаха до импровизираното си убежище. Аманда видя, че Рей тръгна бързо към руините. После облаците прах го скриха от погледа й. Едри капки дъжд забарабаниха по земята.

Тя пусна вратата. Дъждът се усили. Аманда усети студените му капки по гърба си, докато с Вивиан пропълзяваха в дупката. Вътре миришеше на прах и плесен. Двете се протегнаха и придърпаха вратата към себе си, като я наместиха върху отвора. Оставиха по една пролука от двете страни, за да могат да я придържат.

Вятърът свиреше през цепнатините. Студеният дъжд шибаше пръстите на Аманда.

— Не я изпускай! — Викът на Вив отекна в малкото затворено пространство. Въпреки това вятърът беше толкова силен, че тя едва го чу. — Каквото и да се случи, не я изпускай!

Една ръка сграбчи вратата и я задърпа.

— Пуснете ме вътре! — изкрещя Рей.

— Няма място — извика Вивиан.

— Трябва да ме пуснете!

— Върви по дяволите!

Втора ръка сграбчи вратата. Рей задърпа толкова яростно, че в горния край зейна пролука. Лицето му се надвеси над тях: измършавяло, брадясало, с изпълнени с ярост очи. Дъждовните струи го шибаха безмилостно. Прахоляк и парчета дърво прелитаха над него. Очите му се присвиха злостно, подсказвайки, че възнамерява да измъкне Аманда и Вив навън и да заеме тяхното място.

Но нещо го накара да размисли. При следващия силен порив на вятъра, който почти го засипа с прах, той пусна изненадващо вратата и се втурна нанякъде.

Аманда я сграбчи здраво миг преди вятърът да я запрати надолу по улицата. Двете с Вивиан я дръпнаха обратно върху входа на убежището си, а дъждовните струи зашибаха пръстите им, вкопчени в ръба й.

— Вярвате ли в силата на едновременната молитва? — обади се гласът.

— Я млъквай! — изкрещя Вив.

— Да предположим, че една жена е тежко болна и църквата направи молебен за нейното оздравяване. Стотици богомолци се молят едновременно. А какво ще стане, ако пасторът на църквата се свърже с всички църкви в страната и техните енориаши се присъединят към молитвата? Стотици хиляди молещи се едновременно хора. Вярвате ли, че тези молитви ще имат ефект?

Дъждът трополеше по покрива на убежището толкова силно, че думите на Господаря на играта прозвучаха глухо в слушалките на Аманда. Тя се вкопчи още по-здраво в ръба на вратата.

— Според някои теории, ако болният вярва в силата на молитвите, психологическият ефект ще е толкова силен, че може да доведе до оздравяване. А сега помислете за мощта на една масова мултиплейърна^[1] онлайн игра.

— Масова какво? Говориш безсмислици. По-добре млъкни! — каза умолително Вив, като стискаше вратата.

— Една от най-популярните масови мултиплейърни игри е Анархия онлайн. Геймърът плаща месечна такса за правото да приеме самоличността на герой от виртуалната планета Руби-Ка. Тя е вълнуващо място, населено с екзотични същества с хуманоидна култура.

Дъждът стана леденостуден. Когато вече не можеше да мърда пръстите си, Аманда дръпна дясната си ръка от вратата и започна да й дъха, мъчейки се да я стопли.

— Недей! — каза й Вив. — Не я пускай!

— Аманда, знаеш ли какво е аватар? — попита гласът.

— Остави ме на мира! — Тя смени ръцете си, като взе да дъха на лявата, а с дясната стисна вратата.

— Със сигурност човек, който има магистърска степен по литература, знае какво е аватар.

Вивиан отново й хвърли яден поглед.

— Аватар е бог, превъплътен в човек — отговори Аманда.

— Образованието ти не е било напразно. В масовите мултиплейърни игри героят, в който се превъплъщава играчът, се нарича аватар. Това е алтернативна самоличност. Понякога геймърът иска да приеме друга самоличност, защото тази в така наречения реален живот не го задоволява. Може да е с наднормено тегло, да има пъпки и да е тридесетгодишен, но още да живее с майка си и да получава минимална заплата в някой ресторант за бързо хранене. Обаче когато действа като своя аватар на планетата Руби-Ка, никой от останалите играчи не знае как изглежда той и какъв неудачник е. На Руби-Ка пак му се налага да си намери работа, за да си има дом и да си купува дрехи и храна. Ала там е важен единствено умът му. Играчът получава шанс за ново начало и нищо не го задържа. Като използва своята интелигентност, той може да подобри живота си на аватар. Всъщност удивително е как неудачниците в този живот постигат целите си на Руби-Ка, а още по-интересното е, че половината от мъжете играчи избират да сменят пола си и се представят за жени.

Докато духаше на вкочанените си пръсти, Аманда усети как чувствителността им се възвръща. Вече разбираше какво е хипотермия и как може да умре от нея.

— Анархия онлайн е собственост на компанията „Фънком“, която има внушително количество компютри в Осло, Норвегия — продължи гласът. — Те се нуждаят от огромна компютърна мощ, защото два милиона души играят на тази игра по всяко време на денонощието. Навсякъде по света. Във всяка страна, която можете да си представите. Милиони хора едновременно приемат идентичности в алтернативна реалност, като играят на играта ден и нощ, защото животът им тук ги е разочаровал. Това е масова мултиплейърна онлайн игра. Щом изследванията показват, че масовата едновременна молитва има голям психологически ефект, колко ли по-голям ще е ефектът на масовата мултиплейърна онлайн игра? Кое е по-привлекателно? Пъпчивото лице, стаята в съседство с тази на майка му, самотната мастурбация, защото нито една жена няма да излезе с него, или да живее в алтернативна реалност като жена аватар във виртуален свят, където всеки има равни възможности?

При поредния порив на вятъра няколко капки вода се процедиха през покрива и тупнаха върху бедрото на Аманда.

— На Руби-Ка — каза Господарят на играта — аватарите събират имущество точно както правим и в нашата версия на реалността. Някои събират ценни предмети, други — скъпи уреди и жилища. Геймърите ламтят за такива неща. Ако техните аватари не успеят да спечелят тези предмети на Руби-Ка, понякога могат да си ги купят от е-Вау^[2]. На теория това са въображаеми предмети, но те придобиват собствена реалност. В е-Вау можете да си купите или да продадете дори аватари, като приемате нова идентичност, ако старата вече не ви задоволява. Едната реалност се слива с другата.

Като трепереше от студ, Аманда забеляза още една капка да виси от тавана.

— Процежда се вода.

— Нищо, стига да не подгизнем — отвърна Вив.

Аманда се обърна към Господаря на играта:

— Имам новини за теб. Това е реалността.

— Така казваш ти. Може би моментът е подходящ да ви разкажа за преподобния Оуен Пентикост.

— Кой?

— Геният, създал Гробницата на земните желания. Вие преодоляхте още едно препятствие. Заслужавате повече информация. Рей, чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

— Рей?

— Чувам те — каза рязко Рей.

— Как се справяш навън самичък?

— Чудесно.

— Не ти ли е много студено?

— Преживявал съм и по-лоши неща.

Дори през слушалките Аманда долавяше гнева му съвсем осезателно.

— Добре, щом се чувстваш удобно — рече гласът. — Връщам се на преподобния Оуен Пентикост. Това не е било истинското му име и той не е бил свещеник. Впрочем баща му е такъв и след като бил изключен от Харвардския медицински институт, Пентикост облякъл свещеническото расо, напуснал Бостън и се запътил към границата, за да разпространява Божието слово. Пристигнал в Авалон през април 1899 година. Царяла ужасна суша, но той знаел, че тя няма да трае вечно, така че насърчавал хората в града да се молят. Когато въпреки това не заваляло, Пентикост им казал, че е защото не са се разкаяли искрено за греховете си. Нужно било да се молят още по-усърдно. Най-накрая, когато дъждът завалял през юни, хората не знаели как да му се отблагодарят, задето помогнал да се отърват от сушата. Ала това била единствената добра новина. Първият знак за това, което щяло да настъпи, била смъртта на магазинера Питър Бетюн, който бил ударен от мълния, докато тичал от фургона към магазина си.

Нещо се блъсна във вратата.

Аманда трепна. Отначало си помисли, че Рей прави втори опит да влезе. Обаче ударът бе придружен от задъхано гърлено дишане. Тя чу множество лапи да шляпат из локвите и си спомни за немската овчарка, която нападна заека. Ала сега кучето не беше само едно.

Отдясно на вратата се показа муцуна.

— Ако я съборят… — обади се предупредително Вив.

Аманда чу ръмжене.

— Не можем да държим вратата с ръце, защото ще ни отхапят пръстите.

Сега и отляво се появи муцуна с оголени зъби.

— Те се притискат към вратата и я задържат на мястото й. Обаче ако започнат да я дърпат…

— Да използваме коланите си — предложи Вив. — Ще ги промушим и ще я държим с тях.

Аманда дръпна своя.

— Зашит е отзад на гащеризона.

— Откъсни го.

— Не. Не бива да рискуваме да съдерем гащеризоните си. По-добре да използваме връзките на обувките си. — Аманда освободи едната си ръка и се заизвива в опит да достигне обувките си. Дърпайки неумело с премръзналите си пръсти, тя измъкна връзката от едната дупчица, после и от другата.

Ръмженето стана по-яростно. Следващото блъскане разтресе вратата.

— Измъкнах едната — каза Аманда.

— И аз. — Вивиан завърза краищата, образувайки кръг.

Една муцуна се промуши край вратата.

Аманда я халоса с парче дърво.

— Махай се оттук!

Кучето отскочи назад.

Вив върза връзката на клуп около средната дъска на вратата. Когато кучето се окопити от изненадата и се хвърли отново, тя дръпна връзката и задържа вратата на мястото й.

Аманда чу собственото си хрипливо дишане. „Също като това на кучетата“ — помисли си тя. Завърза краищата на своята връзка, промуши пръсти в пролуката на вратата и я стегна около средната дъска. Дръпна пръстите си тъкмо навреме, за да избегне зъбите на кучето.

Кучетата задраскаха диво по вратата, като опитваха да промушат муцуните си през пролуките. Връзката се вряза в дланите на Аманда. Тя се молеше горещо да не се скъса. После се уплаши, че вратата ще се счупи.

— Засега сме добре — опита се да я успокои Вив.

— Да, държим ги там, където искаме да бъдат. — Аманда се изсмя странно, почти истерично. — Няма да ни изядат.

— Боже мой, какво не бих дала за някаква храна! — възкликна Вивиан.

Смехът на Аманда секна и тя внезапно стана сериозна.

— Тя е точно от другата страна.

— Какво?

— Ако трябва, ще убия някое от тези кучета и ще накарам Рей да запали огън със запалката си, за да го сготвя.

Вив я изгледа втренчено.

— Какво има?

— Никога не бих се сетила за това — отвърна жената.

Ръмженето престана. Лапите зашляпаха из локвите.

Кучетата се оттегляха.

— Къде отиват? — Аманда се заслуша напрегнато.

— Може би са хукнали да преследват Рей. Рей? Чуваш ли ме? — попита Вивиан в микрофона на слушалките си.

Никакъв отговор.

— Рей, добре ли си? — В гласа на Вив прозвуча сърдита нотка. — Не се оставяй да ти се случи нищо лошо. Нуждаем се от проклетата ти запалка.

Единственият звук, който се чуваше, бе трополенето на дъжда. Внезапно кучетата започнаха да лаят като обезумели. Изглежда, биеха се помежду си, решени твърдо да получат своя дял от плячката, и виеха неистово.

— Рей?

Едно след друго кучетата се умълчаха.

Разтърсена от позиви за повръщане, Аманда отпусна връзката. Дланите й туптяха в продължение на няколко минути. Тя се взря предпазливо през едната пролука на вратата, но видя единствено дъждовните струи.

— После едно дете се удавило при наводнение — прозвуча гласът на Господаря на играта, — фермер паднал от плевника си и се нанизал на вила за сено, едно семейство умряло от…