Дейвид Морел
Ловци на време (56)

6

Аманда хвърли настрана още един камък. Беше голям колкото футболна топка. Без да обръща внимание на раните по ръцете си, сграбчи следващия. Струваше й се, че прави това от цяла вечност. С Вив и Рей бяха на четири-пет метра под върха на преливника. Бурята от миналата нощ беше препълнила язовира. Водата преливаше над ръба, стичаше се по скалите и хвърляше студени пръски по лицето й. За да видят какво има в язовира, трябваше да прекъснат дигата и да източат водата.

— Внимавай! — изкрещя Вив, надвиквайки грохота на водата. — Не забравяй да гледаш за змиите!

Аманда нямаше нужда да й го напомнят. Вече на два пъти бе видяла водни мокасини да профучават край нея. Силната вода ги прехвърляше над ръба и ги отнасяше надолу по склона.

— Този камък е много тежък! — извика Рей. — Помогни ми да го издърпам!

Младата жена отиде, препъвайки се, до него и хвана камъка. Окървавените й длани се плъзгаха, но тя стисна с всички сили и дръпна. Камъкът се измъкна, запращайки нея и Рей на земята, и се затъркаля, трополейки, към основата на преливника. Аманда падна върху дясната си ръка.

— Добре ли си? — попита Рей.

Без да обръща внимание на болката, тя посегна за друг камък.

— Най-сетне видях пръст — съобщи им Вив. — Имаше четири пласта камъни, докато стигна до нея.

Аманда разгледа изучаващо насипа.

— Има още много работа. — Наведе се, дръпна един камък и го хвърли настрана. Дишането й бе учестено. — Така става твърде бавно. Трябва да работим във водата. Ако стигнем там до пръстта, течението ще я отмие и ще подкопае останалите камъни.

— Ами змиите? — напомни Вив.

— Нямаме друг избор.

Водните пръски отмиха песъчинките от лицето на Аманда, щом потопи ръце във водата и задърпа един камък. Силата на течението й помогна да го измъкне. Тя се нахвърли върху друг камък и той също бе отнесен от течението. Младата жена посегна отново и рязко отдръпна ръце. Нещо, което изглеждаше като парче от въже, профуча край нея.

За момент не можеше да помръдне. Гледаше във водата, имайки чувството, че змията е вътре в тялото й и се гърчи. Когато събра кураж и посегна към друг камък, течението блъсна ръцете й. Трябваше да се стегне, за да запази опората си. После камъкът се измъкна и бучащата вода го отнесе надолу.

Рей последва примера й, но Вив, твърде уплашена от змиите, се съсредоточи върху камъните, които бяха далече от водата.

Буйната вода отми пръстта изпод един камък и течението го отнесе.

— Да! — извика Рей.

Аманда събра сили и заработи още по-усърдно. Пръстите й се вкочаниха от студената вода. След малко друга змия премина край нея.

— Течението отнася още пръст! — изкрещя Рей.

Голяма буца се разми във водата.

— Можем да направим дупката по-дълбока и по-широка — предложи той.

Аманда му помогна да измъкнат още един камък. И още един. Участъкът с кална вода се разшири. Камъкът се раздвижи от само себе си. Течението придоби землист цвят. Размърдаха се още камъни.

— Отстъпи! — извика му Аманда.

Старата дига не бе поддържана повече от сто години. Младата жена си даде сметка, че стои в участък, където започва нещо като верижна реакция. Половин дузина камъни паднаха сами. Отмитата под тях пръст стана причина да паднат още камъни, а те, на свой ред, освободиха още. Силата на течението не отслабваше. Върхът на дигата се срути, образувайки канал. По-голяма струя вода се заизлива по склона, отнасяйки още пръст. Камъните под краката на Аманда се разклатиха, тя се обърна и се опита да прекоси бързо неравната повърхност. Обаче склонът се раздвижи, сякаш под него имаше нещо живо, и младата жена с мъка запази равновесие, пристъпяйки към края на насипа. Рей беше пред нея, а Вив — отзад.

Чу вика на Вивиан. Обръщайки се, я видя да се олюлява върху участък от падащи камъни. Аманда се спусна към нея, улови лявата й ръка, но бе повлечена от тежестта на спътницата си и политна след нея.

Рей я сграбчи през талията, мъчейки се да ги изтегли на безопасно място. Склонът продължи да се срутва, напорът на водата подкопа почвата под краката на Вив. Тя политна, ръката й се изви и се изплъзна от пръстите на Аманда. Когато младата жена понечи да се спусне след нея, Вивиан падна и изчезна в буйната вода.

Върхът на дигата се срути и стена от вода се втурна към долния й край. Аманда зърна кафявия гащеризон на Вив във водопада. В следващия миг я погълна пенест водовъртеж.

— Трябва да я измъкнем!

Тя се затича към преливника и се заспуска към долния му край. Чу стъпките на Рей зад себе си и видя Вивиан да се измъква на повърхността, да поема въздух и отново да се скрива под водата.

— Обувките й! — извика Рей. — Няма да може да плува.

Но Вив се бореше. Тя пак се показа на повърхността, пое си въздух, протегна ръце и сякаш се опита да се вкопчи във водата. Течението я отнесе.

Аманда и Рей затичаха покрай водата, стараейки се да спазват нейната скорост.

— Не се противопоставяй на течението! — извика Аманда. — Остави го да те носи! Като стане по-бавно надолу, ще те хванем.

Тя лавираше между пелиновите храсти и големите камъни, водена от желанието да бъде близо до Вив. Заобиколи един завой, изгуби от поглед кафявия гащеризон, изстена, после го видя отново и продължи да тича. Вивиан държеше главата си над водата и дишаше трескаво.

Водата преля бреговете на това, което допреди пет минути представляваше коритото на потока. Тя съскаше и тътнеше едновременно, влачеше различни отпадъци и теглеше Вив надолу. Сега нейният кафяв гащеризон едва се различаваше сред калните талази.

Когато водата започна да залива нивото на тревните площи, Аманда нагази в нея, но течението я отблъсна назад. Рей я издърпа на твърда земя.

— Вив! — изпищя тя.

Бодната повърхност продължи да се разширява. Младата жена видя как Вивиан се бори да задържи главата си над повърхността, докато течението я отнася. Тя се блъсна в голям камък и се вкопчи в него.

— Да! — изкрещя Аманда. — Дръж се!

Докато се разширяваше, течението отслабваше. Нивото спадна до четиридесет сантиметра. После до петнадесет. Вив пусна камъка и пльосна зад него.

— Дръж главата си над водата! — извика Аманда.

Тя зашляпа във водата. Макар и поуспокоено, течението бе силно. Двамата с Рей трябваше да се държат един за друг, за да не паднат. После нивото на водата спадна на осем сантиметра и младата жена ускори ход. Като погледна нагоре по течението, видя огромна дупка в дигата, през която се процеждаха само тънки струи. Забърза още повече и стигна до камъка.

Вив лежеше по гръб, а лицето й бе над водата. Аманда посегна към нея. Рей дръпна ръката й настрана.

— Пусни ме! Трябва да й помогнем.

— Не можем. Тя е мъртва.

— Как ли пък не! Виждам гърдите й да се повдигат и спускат. Махни си проклетите ръце… — Думите замряха в гърлото й.

От гащеризона на Вив се показа змия и черното й тяло се плъзна през рамото й. Опашката на друга се подаваше от левия крачол. Змията караше кракът да изглежда, че мърда. Трета змия бе стигнала до средата на десния ръкав.

— Силната вода е отнесла обувките й — обади се Рей. — Тя е напъхала и змиите в дрехите й.

Навсякъде се гърчеха змии, които сега се виждаха, защото водата бе дълбока само пет сантиметра.

— Трябва да се махаме оттук — добави той, дърпайки я настрана.

— Но… Вив… може би още можем да й помогнем.

— Не можем. Виж очите й.

Независимо от ярката слънчева светлина, те не примигваха.

— Да вървим. Тези змии са ужасно сърдити — каза Рей.

Една изсъска срещу тях.

Той я дръпна отново и този път Аманда тръгна с него. Вцепенена от мъка, тя продължи да поглежда назад, докато камъкът не скри тялото на Вивиан.

Стигнаха до суха земя. Змиите останаха в залятата с вода площ. Младата жена си помисли за изцъклените очи на спътницата си и потръпна.

— Спомняш ли си какво ни каза Вив, когато видя как кучетата са осакатили трупа на Дерик? — попита тя.

— Каза, че вече не може да понася това.

— Точно така. — Съкрушена, Аманда се отпусна на земята. — И аз вече не мога да понасям това.