Дейвид Морел
Ловци на време (40)

1

— Някои от вас чел ли е нещо от Дороти Л. Сейърс? — попита Господарят на играта.

Аманда намести слушалките си, убедена, че не е чула правилно.

— От кого? — възкликна Вив.

Застанал сред руините на църквата, Дерик вдигна глава и се загледа в небето. Камъните от срутените стени излъчваха топлина.

— Първо искаше да знаеш дали можем да отгатнем какво е Гробницата. Сега пък ни питаш…

— Аманда — каза гласът, — ти би трябвало да можеш да ни разкажеш за госпожа Сейърс.

— Защо пък тя да може? — поинтересува се Рей. — Вече ни каза, че е твоя фаворитка. Предимство ли й даваш, като поставяш въпроси, на които само тя може да отговори?

— Работя в книжарница — обясни им младата жена. Нарочно използва сегашно време, защото искаше да си внуши, че животът й може отново да бъде нормален. — Да, знам коя е Дороти Л. Сейърс.

— Докажи го — подкани я гласът.

— Тя е британска авторка на мистерии, измислила детектива-аматьор лорд Питър Уимси. Най-известният й роман може би е Деветимата шивачи, в който се разказва за камбаните в една камбанария и за един труп, намерен там.

— Това са пълни глупости. — Рей избърса челото си с ръкава. — Часовникът тиктака, а ние губим време, като бъбрим за някаква авторка на мистерии.

Червата му изкъркориха толкова силно, че всички ги чуха.

— За бога, Рей! — обади се гласът. — Да не би да си гладен?

С пламнало лице, пилотът се озъби на останалите:

— Говорете си с този тип, колкото си искате. Само губите сили и време. — Той дръпна празните шишета от ръцете на Вив и Дерик, после въведе в GPS приемника си цифрите за географската ширина и дължина. — Докато вие се размотавате, аз ще открия как да спечеля тази игра и да се махна оттук.

Рей взе две от пълните бутилки, които се бяха показали след падането на стената, натика ги в джобовете си и се втурна надолу по хълма.

— Той е прав — каза Вив. — Трябва да стигнем до следващите координати.

Тя се наведе към купчината камъни и взе две шишета с вода. Дерик направи същото. Когато Аманда, на свой ред, посегна към бутилките, откри, че е останала само една.

Ядосана, тя се затича след другите. Червената стрелка на GPS приемника й сочеше към тесния край на езерото, пред който лежаха останките на Авалон. Докато тичаше надолу по хълма, внимавайки да не се спъне, забеляза някаква сянка вдясно от себе си и погледна на запад. Над планините се събираха облаци.

— Задава се буря — каза Дерик. — Ще е тук след около два часа.

— Аманда — обади се гласът, — ти не спомена, че Дороти Л. Сейърс е превела Ад от Данте.

— Ще млъкнеш ли? — изкрещя Рей някъде под тях.

— Опитвам се да направя нещата по-лесни за всички вас — каза гласът. — Опитвам се да ви помогна да разберете играта. Чела ли си тази книга, Аманда?

— Не! — отвърна задъхано младата жена. Като стигна подножието, тя последва Дерик, Вив и Рей към призрачния град.

— Това ме разочарова.

— Книжарницата ни е малка, по дяволите!

— Обаче ти имаш магистърска степен по английски от Колумбийския университет.

Продължавайки да тича, Вив се обърна и хвърли яден поглед на Аманда.

— Не сме изучавали автори на мистерии! — извика младата жена.

Гласът въздъхна разочаровано.

— Сейърс е била благочестива англичанка, обаче я безпокоели противоречията между Божието всезнание и свободната воля, която се предполагало, че трябва да имат хората. Ако Бог знае всичко, значи е наясно кога всеки от нас ще съгреши. Но това означава, че нашето бъдеще е предначертано и не разполагаме със свободна воля.

— Млъкни! — изкрещя Рей, който почти бе стигнал до призрачния град.

— Ето защо Сейърс е написала „Замисълът на Създателя“ — обясни Господарят на играта. — Тя е решила, че Бог е нещо като писател. Той избира мястото и времето на историята. Създава персонажите и, общо взето, знае какво ще направят. Но както ще ви каже всеки романист, персонажите често заживяват свой собствен живот и отказват да се придържат към историята. Съществуват в ума на писателя и все пак са независими. Те са нещо като капризни актьори. „Не мисля, че съм длъжен да правя това — казва един. — Моят герой ще каже истината в тази сцена“. Друг пък заявява: „Мисля, че съм по-склонен да проваля промоцията, отколкото да работя с някого, когото не харесвам“. От личен опит Сейърс разбрала, че героите в романа имат свободна воля. По същия начин, мислела си тя, и хората имат свободна воля. Сюжетът трасира нашия път, но понякога ние решаваме да не го следваме. Понякога изненадваме дори и Бог. Сейърс вярвала, че именно така получаваме избавление. Като показваме колко сме находчиви и като изненадваме Бог.

Рей, който тичаше най-отпред, спря да си поеме дъх и се втренчи в екрана на своя GPS приемник.

— Тук е — каза той. — Мястото, указано от координатите.

Дерик, Вив и Аманда го настигнаха. С лъщящо от пот брадясало лице, Дерик измъкна шишето с вода от джоба си и започна да пие.

— Пести я колкото можеш — каза му Вив.

Стояха на останките от някогашна улица. Тя бе обрасла с пелин, а от двете й страни бяха наредени в права линия срутени постройки. За разлика от църквата, изградена почти изцяло от камък, тези сгради бяха строени от дърво, стените и покривите им лежаха на купчини, по които растяха плевели. Дъските бяха посивели и напукани от времето.

— Огледайте наоколо! — нареди Рей. — Тези приемници показват мястото с точност до десет крачки. Наблизо има нещо, което трябва да намерим.

Той започна да претърсва руините от лявата страна, докато Дерик надзърташе под храстите пелин, а Вив изследваше руините отдясно.

Огромното небе караше Аманда да се чувства съвсем малка. Замаяна, тя не откъсваше поглед от него.

— Да не се опитваш да ни кажеш, че се смяташ за Бог?

Дерик спря и се намръщи.

— Казах ви, аз съм Господарят на играта — отвърна гласът.

— Да не се опитваш да ни кажеш, че ни смяташ за измислени от теб персонажи?

Вивиан също спря и се смръщи.

— Ние не се намираме в ума ти — извика Аманда.

Отчаяна, тя си спомни думите на Франк, че престъпниците са по-склонни да малтретират жертвите си, ако ги смятат за предмети, а не за хора. Тя трябваше на всяка цена да накара Господаря на играта да мисли за нея като за индивид, личност, човешко същество.

Франк. При мисълта за него я побиха тръпки. Изпълни я мъка от възобновеното предчувствие, че е мъртъв. Знаеше с цялото си същество, че ако беше жив, щеше да е тук и да й помогне.

— Аз съм на двадесет и шест години. Любимата ми храна са спагетите и кюфтетата, макар че от въглехидратите се пълнее. Харесвам филмите на Брад Пит. Обичам да гледам History tv, както и да играя с ирландския сетер на баща ми. Приятно ми е да се разхождам в Проспект Парк. Обичам да…

— Не си хаби думите! — подвикна й Рей. — По-добре помогни да намерим онова, което копелето е скрило на тези координати.

— Бях предвидил, че Бетани ще избяга — обясни Господарят на играта. — Трябваше някой да послужи за пример на останалите. Въпросът е в това, че нещата можеха да се развият по друг начин. Сега тя можеше да е тук, с вас. Честно казано, единственото, което трябваше да направи, бе да ме изненада.

— Както Бог иска да бъде изненадан?

— По дяволите — изруга Рей, — помогни ни в търсенето!

Вив извика от руините вдясно:

— Открих нещо!

— Какво? — Дерик се закатери към нея.

— Парче от табела.

— Дай да го видя. — Рей се спусна към нея и грабна парчето. Буквите на него едва се различаваха: ЛЕН МАГ. — Това може да означава много неща.

— Универсален магазин — избъбри Дерик. — Обзалагам се, че означава точно това. Магазинът е продавал по малко от всичко, в това число и храна.

— Храна? — По лицето на Рей за миг се изписа надежда. — Но след всичките тези години няма да е останало нищо от нея.

— Шишетата с вода в църквата бяха оставени наскоро. Може би храната е някъде тук.

Рей посочи към Дерик.

— Предполага се, че ти си голям специалист по оцеляването на открито. Не можеш ли да ни покажеш как да съберем нещо като орехи, лешници или горски плодове? Бих ял всичко.

— При събирането ще изхабиш повече енергия, отколкото ще получиш от каквито и да е орехи или плодове, които успееш да намериш. Най-накрая ще умреш от глад.

— Да, предполагах, че ще си намериш извинение. — Рей вдигна една стара дъска и затърси под нея. Сграбчи друга, която се счупи в ръцете му. Захвърли парчетата настрана и извика: — Хайде! Ровете!

Аманда се присъедини към него. В дланите й се забиха трески.

— Намерих консерва! — провикна се Дерик. Вдигна я, показвайки етикета й, на който пишеше: Праскови.

— Ето още една! — извика тържествуващо Вив. Надписът на консервата, която държеше, гласеше: Круши.

Аманда и Рей метнаха настрани още дъски.

— Къде са другите? — Рей започна да копае в изгнилия дървен под. — Продължавайте да търсите! Къде са останалите?

С ожулени ръце, Аманда захвърли нова дъска на улицата.

— Ще използвам някой остър камък, за да отворя консервите — каза Дерик.

— Няма да правиш нищо, докато не намерим и другите кутии! — Рей продължи да тършува сред останките на магазина.

— Опасявам се, че няма други — обади се Аманда. Дерик се обърна към улицата.

— Преди малко ритнах един камък ей там. — Той тръгна забързано към него. — Няма остър ръб, но можем да чукаме капака с него, докато го пробием.

— Няма да чукаш нищо — натърти Рей, — докато не измислим как да гарантираме равен дял за всеки от нас.

— Както ти изпи първата бутилка с вода, която намерихме?

— Това няма да се повтори.

„Правилно — помисли си Аманда. — Обаче всички си взехте по две шишета с вода и ми оставихте само едно“.

— Бъди сигурен, че няма да се случи отново — рече Дерик. — Всеки ще отпие глътка от сока. После ще преброим колко парчета плод има и ще си ги разделим поравно.

— Както кажеш. Сега, когато ти командваш парада, нека да намерим другия камък.

— Аз не командвам парада — възрази Дерик. — Единственото, което искам, е всичко да е честно.

— Разбира се. Точно така. Естествено.

— Елате насам. — Вив сякаш искаше да смени темата. Тя вдигна един камък с клиновидна форма. — С него можем да пробием дупка в капака.

Дерик остави консервата на една дъска. Постави острия камък върху капака и се приготви да го удари с друг — по-плосък.

— Чакай! — Рей избърса устата си. — Така ще изплискаме сока, а не искаме да пропилеем нито капка.

— Не можем да го избегнем — отвърна ядосано Дерик.

— Напротив! — обади се Вивиан. — С гумените ръкавици, които взех от онази къща. — Тя измъкна от джоба си едната ръкавица, чието ярко жълто се открои на фона на кафявия й гащеризон. — Ще сложим кутията в нея. Така ако сокът се разлее, ще остане вътре.

Вив държеше консервата, мушната в ръкавицата, докато Дерик постави клиновидния камък върху капака и го удари с другия.

Чу се силен глух звук, капакът на кутията се вдлъбна, но остана цял.

— Удари го по-силно — каза Рей.

— Не искам да смачкам плодовете.

— Удари го! — извика Рей.

Дерик стовари камъка силно. Придружен от метален звън, сокът плисна през нащърбената дупка, но изтече в ръкавицата.

— Първо ще изпием сока — поясни Рей. — Когато свърши, ще отворим напълно капака и ще вземем плодовете.

— Така ли ще направим? — иронично подхвърли Дерик и подаде консервената кутия на Вив.

Разтреперана, тя я вдигна до устата си и отпи една глътка.

Рей пристъпи по-близо, без да откъсва очи от нея.

— Как е на вкус?

— Топъл е. — Тя подаде кутията на Аманда.

— Но не е развален, нали?

— По-сладък е, отколкото го обичам, но е добре.

— Господи, затова ли не протестира, когато подадох консервата първо на Вив? — Дерик поклати удивено глава. — Искаше да видиш дали няма да й стане зле?

Мисълта, че сокът може да е развален, изпари желанието на Аманда да пие. Тя бавно вдигна кутията. Гъстата сладка и топла течност беше най-прекрасното нещо, което някога бе вкусвала.

Дерик посегна към консервата.

— Не — каза Рей. — Аз съм следващият.

— Така ли мислиш? — Дерик го изгледа кръвнишки.

— Остави го! — намеси се Вивиан. — Може би ще се успокои.

Когато Рей поднесе кутията към устата си, Дерик го наблюдаваше внимателно. Адамовата ябълка на Рей се раздвижи върху дългата му шия.

— Достатъчно! — обади се Дерик.

Слънцето сякаш напече по-силно. Пилотът свали кутията.

— Не бих пил от това, след като ти си допирал устните си до него, шефе.

Дерик изкрещя. Като в мъгла, той скочи на крака и замахна с камъка.

Нападението свари Рей неподготвен. Той политна назад и изстена, когато ударът, насочен към главата, уцели лявото му рамо. Надавайки вой, Дерик замахна отново. Рей вдигна ръка да се предпази и изохка от болка при удара.

— Престанете! — изкрещя Вив.

Дерик замахна още веднъж и едва не цапардоса Рей в челюстта.

— Недей! — изпищя Вив.

Пилотът загуби равновесие и падна в прахта. Като се наведе над него, Дерик вдигна ръка да го удари с камъка по главата.

— Не! — изрева Вив.

Рей изрита противника си в краката. Щом чернокожият падна, той се спусна към него. Дерик хвърли камъка, който уцели другия мъж в гърдите, но в следващия момент Рей се озова върху него и започна да удря главата му в земята.

Аманда не можеше да помръдне. Знаеше, че това, което й се струваше като цяла минута, всъщност е продължило няколко секунди. Внезапно в нея сякаш се освободи мощна пружина, която я подтикна към действие. Тя изтича и сграбчи изотзад Рей, мъчейки се да го издърпа настрани. Цялата плувна в пот. Дъхът на пилота миришеше на кисело заради учестеното му дишане.

— Спри! — каза тя.

Вив се присъедини към нея и сграбчи ръцете на Рей, мъчейки се да ги махне от гърлото на Дерик. Аманда го дърпаше неистово за раменете. Езикът на Дерик се показа от устата му, лицето му придоби синкав цвят.

— Ще го убиеш! — изпищя Вив.

Рей разтвори пръсти.

„Слава богу!“ — помисли си Аманда.

Той махна ръцете си от гърлото на Дерик.

— Да — каза Аманда. — Остави го.

Рей се отдръпна.

— Точно така — обади се Вив.

В този миг сърцето на Аманда сякаш пропусна един удар, защото го видя да вдига камъка, който Дерик бе хвърлил по него.

— Недей!

Тя отново го сграбчи, но Рей замахна и я удари отстрани по главата. От удара пред очите й причерня. Краката й се подкосиха и Аманда се свлече на земята. Рей блъсна Вив настрани и замахна към главата на Дерик. При удара се чу силен хрущящ звук. Чернокожият мъж изстена. Пилотът вдигна камъка, по който имаше кръв, и нанесе втори удар, като този път хрущенето бе придружено от плисъка на течност.

Аманда и Вив се спуснаха едновременно към Рей. Те го сграбчиха за ръцете и яростно ги задърпаха. Той се извъртя, за да се освободи. Докато двете го теглеха назад, Рей внезапно ги повлече и тримата паднаха на земята. С безумен вик пилотът се претърколи върху тях и с рязко движение се освободи от ръцете им. После се спусна отново към Дерик. Все още стискаше камъка. Нанесе удар. От камъка покапа кръв.

— Няма някаква си чернилка… — Втори удар. — … да ми казва… — Още по-силен удар. По окървавения камък полепна коса. — … какво да правя!

Размазаното лице на мъжа бе неузнаваемо. Вив изпищя и се втурна към него, но тялото на Дерик потръпна конвулсивно и застина.

Тя също застина, както бе коленичила до съпруга си. Лицето й беше изопнато от шока. Аманда изпита чувството, че металната пружина в нея се сви и я притисна.

Рей погледна към окървавения камък в ръката си и го пусна.