Дейвид Морел
Ловци на време (69)

4

Пред тях се простираше огромно бляскаво помещение със сводест каменен таван, от което се носеше електрическо жужене. Стените бяха опасани с множество метални рафтове с наредени монитори. Всички екрани светеха. Те показваха долината, пресушения язовир, входа на мината, тунела, разрушената гробница и самото бляскаво помещение, в което стояха Бейлинджър и Аманда. Когато тръгна покрай мониторите, Франк видя на един от тях гледката, заснета от камерата на неговите слушалки. На друг пък се виждаше тази от камерата на слушалките на Аманда. Зърна изображението на един Бейлинджър, застанал в профил на двадесет крачки от нея, докато картината, която той гледаше на монитора, показваше самия него в профил. Множеството нива на възприятие го зашеметиха.

Но това, което го шокира повече от огромното количество монитори и амбициозния обхват на наблюдение, бе, че нито едно изображение на безбройните екрани не изглеждаше нормално. Долината, язовирът, входът на мината, тунелът, гробницата, блестящата контролна зала, Бейлинджър и Аманда — нищо не беше изобразено по така наречения реалистичен начин. Всичко приличаше на ярката графика от цветен анимационен филм.

— Боже, изглеждаме така, сякаш сме във видеоигра! — възкликна Аманда.

— Добре дошли в Ловци на време. — Дълбокият глас отекна в слушалките им.

Франк се обърна надясно. На множество рафтове, дълги около петдесет метра, бе разположена сложна конфигурация от компютърно оборудване. Над тях стъклена стена осигуряваше видимост към мониторите.

— Вие преминахте живи и здрави през последното изпитание — обяви Господарят на играта. — Доказахте, че сте достойни.

— За какво, лъжливо нищожество? — изкрещя Бейлинджър.

Окъпан от отблясъците на разноцветните светлини на анимационните изображения, той виждаше част от зоната зад стъклената стена над него. Близо до нея имаше издигнат нависоко стол. Облегалките му бяха оборудвани с множество бутони и лостчета. Човекът, седящ в него, беше нисък и слаб, с рядка руса коса и дребно сбръчкано лице, което му придаваше вид на преждевременно остаряло момче. Телескопичните очила подсилваха впечатлението, че е дете.

— Франк! — извика Аманда. — Виж как ни показва този монитор!

Той се обърна натам, където сочеше тя. На екрана видя картината, която Господарят на играта получаваше през очилата си. Беше заснета отвисоко, от остъклената зала за наблюдение. Тя показваше Бейлинджър и Аманда, гледащи към монитора, на който се виждаха пак те. На Франк отново му се зави свят. Замайването му се усили, защото и на този монитор двамата с Аманда приличаха на анимационни фигури. Не само камерите за наблюдение изобразяваха всичко като анимационна графика. Очилата, които носеше Господарят на играта, превръщаха всичко, което той виждаше, в сцена от видеоигра. Нещо повече — в нея подутата пурпурна буза на младата жена и счупеният нос на Бейлинджър изглеждаха съвсем незначителни. Кръвта по раздраните му гърди и превързаното му с лейкопласт коляно бяха почти безцветни.

— Ние не сме анимационни герои! — изкрещя той към момчето-мъж, седнало в контролния стол зад стъклената стена.

Вдигна своята карабина „Мини-14“ и центрира червената точка върху малкото сбръчкано лице с телескопични очила. Когато стреля, усети почти физически грохота в пещерата, куршумът се удари в стъклото, но се разлетяха само няколко миниатюрни парченца. Франк знаеше, че повечето бронирани стъкла могат да бъдат пръснати, ако изстреляш един след друг пет куршума в кръг с диаметър от десет-дванадесет сантиметра. Натисна спусъка отново и отново, гилзите отскачаха настрани, описвайки парабола, куршумите се удряха в стъклената преграда, ала освен малкото изскочили искри, изстрелите нямаха никакъв ефект.

Вбесен, той се обърна към мониторите, показващи компютърни графики на него и Аманда. Пусна им по един куршум, разрушавайки картините, които го изобразяваха как стреля в екраните. Разлетяха се парчета стъкло и пластмаса.

Патроните му свършиха.

— Аманда, във външния джоб на раницата ми има резервен пълнител!

Тя му го подаде. Бейлинджър го пъхна на мястото на празния, освободи предпазителя и пръсна на парчета още пет екрана.

„Мониторите могат лесно да бъдат подменени“ — помисли си той. Завъртя се към рафтовете с компютърното оборудване, за да причини повече щети. Докато куршумите един след друг ги вдигаха във въздуха, искрите се превърнаха в дим и пламъци. Като във верижна реакция, множество екрани угаснаха.

Франк се втурна към металните стълби, които водеха към залата за наблюдение.

— Спри! — каза умолително нечий глас.

Той обаче не принадлежеше на Господаря на играта. Беше на жена. Бейлинджър се закова изненадано на място. Карън Бейли.

Тя се появи в долния край на стълбите. Отделни монитори продължаваха да излъчват анимационни образи в ярки цветове. Те контрастираха с нейните тъмни дрехи, подобни на онези, с които я беше видял на лекцията за времевите капсули. Лицето й изглеждаше по-грозно, а косата й бе вързана на тила още по-стегнато.

— Вие спечелихте. Сега се махайте оттук. Напуснете! — извика тя.

— След всичко, което ни причинихте? — изкрещя в отговор Аманда. — Очаквате просто да си излезем?

— Моля ви, възползвайте се от късмета си. Вървете! Оттук! — Карън посочи към една метална врата зад гърба си. — Ще ви изведа навън.

— Още един капан.

— Не. Ще намерите един джип. — Жената хвърли връзка автомобилни ключове към вратата. Те изтракаха на каменния под.

— В колата е заложена бомба, нали? — попита Франк.

— Ще ви докажа, че не е така. Ще седна първа в нея. Ще запаля двигателя.

— Когато приключим тук, може да ви позволим да го направите! — извика Аманда. — В момента имаме работа.

— Тръгнете си сега! Оставете го!

— Да го оставим? По дяволите, ще го убия! — Бейлинджър направи крачка напред.

— Не! — Карън застана пред стълбите. — Това е грешка. Вие не трябваше да печелите.

— И ние имахме такова чувство. Съжалявам, че ви съсипахме забавлението.

— Никога не съм предполагала, че ще позволи на някого да влезе тук.

— Той нищо не ни е позволил! — изкрещя ядосано Аманда. — Сами влязохме.

Кънтящият глас на Господаря на играта изпълни пещерата:

— Истина е. Уменията им да оцеляват се оказаха подобри, отколкото очаквах. Те наистина ме изненадаха. В началото казах на Аманда, че единствената възможност да се спаси е, като ме изненада.

— Искаш изненада? — попита Франк. — Почакай да се кача там.

— Ако го убиете, той ще спечели — каза отчаяно Карън.

— Какво?

— Той ще спечели. Как може да ви удовлетворява фактът, че ще му дадете каквото иска? Той ви надхитри, както и мен.

— Надхитрил е вас?

— Ако знаех истината за играта, никога нямаше да му помогна. Открих истинската му цел скоро.

— Истината за играта? Това е истината. — Бейлинджър изстреля три куршума. Те улучиха няколко конзоли, вдигайки сноп искри и пушек.

Той се спусна към нея.

— Спрете! — извика Карън, препречвайки достъпа до стълбите.

— Значи е добре той да убива хора, но не е добре да си получи наказанието?

— Не по този начин. Той е душевноболен. Мястото му е в болница.

— Тогава защо не го затворихте там по-рано? Щяхте да спрете тази лудост, но вместо това, му помагахте. Умряха хора! Не ме интересува какво ви е сторил вторият ви баща. Не ми пука за долапа, където ви е заключил три дни.

— Знаете за това? — шокирано попита Карън.

— Както и че вашата майка ви е изоставила на този пиян перверзник. Това обаче не ви дава правото да…

— Майка му не го е изоставила.

— Какво?

— Аз съм неговата майка. Никога не съм го изоставяла. Няма да го направя и сега.

Дълбочината на заблудата й почти накара Франк да я съжали. Но това, което той и Аманда бяха преживели, потисна всяко друго чувство, освен яростта.

— Долапът беше толкова малък, че не можехме да протегнем краката си — каза Карън. — Седейки в мрака, ние го чувахме как забива пироните във вратата. Бутахме я, но тя не помръдваше. Удряхме я с юмруци, но и това не помогна. Нямаше достатъчно място, за да ритаме. Въздух влизаше единствено през цепнатините по края на вратата. Молихме го да ни пусне да излезем, но той не го направи. Три дни без вода и храна. Седяхме сред урината и изпражненията си. Аз повърнах от вонята. Бях сигурна, че ще умрем, но не можех да допусна Джонатан да разбере колко бях изплашена. Той започна да се задушава и аз му казах, че въздухът ще ни стигне само ако дишаме бавно и спокойно. Милвах го по главата. Повтарях му колко много го обичам. Сложих ръката му на гърдите си, за да усети колко бавно дишам. В тъмнината той ми разказваше шепнешком истории за един измислен свят, наречен Перигрин, където птиците можеха да мислят, да говорят и да правят магии. Представихме си, че сме соколи и летим към облаците. Спускахме се, издигахме се и се реехме над водопади. Долапът изчезна. По-късно си дадох сметка колко не на себе си съм била. Първата игра, която Джонатан създаде, беше за този свят.

Очите на Карън смениха отнесеното си изражение, сякаш тя се върна от друго място.

— Грижа се за него, откакто се роди. Жената, която го изостави, не беше негова майка. Аз съм единствената майка, която познава, единственият човек, когото някога е обичал, а той е единственият човек, когото аз съм обичала.

— Махнете се от пътя ми!

Карън посегна към нещо зад себе си.

— Няма да ви позволя да го нараните. Няма да ви позволя да нараните моя син.

— Той е ваш брат.

— Не! — изпищя жената.

— Франк! — извика предупредително Аманда зад гърба му.

Карън измъкна оръжие. Въпреки слабата светлина, Бейлинджър разпозна формата на автомат. Двамата с Аманда се хвърлиха настрани и куршумите откъртиха парчета от стената до вратата, през която бяха влезли. Жената не беше способна да контролира оръжието. Цевта му отскачаше нагоре и стреляше над вратата. Бейлинджър се изправи, прицели се и изстреля два куршума в главата й. Тя се строполи, автоматът й изтрака на каменния под.

Той мина бързо край пушещите конзоли. Стигна до стълбите, прекрачи тялото на Карън и се втурна нагоре. Металната врата бе открехната и през отвора струеше светлина. Отвори я с ритник и се озова в залата за наблюдение, където дребничкият Господар на играта седеше в стол с формата на космически кораб, заобиколен от контролни уреди. Очилата му криеха изражението на очите му, но сбръчканото му детинско лице му придаваше патетичен вид.

— Я да видим кой е тук! Проклетият Магьосник от Оз — каза Франк. — Човекът в сянка.

— Това означава ли, че ти се отъждествяваш с Дороти? — След щетите, нанесени от Бейлинджър в компютърната зала на долния етаж, устройствата, които усилваха гласа на Господаря на играта, вече не работеха. Сега гласът му звучеше като писукане. — Може би това показва сексуална обърканост. В игрите, развиващи се във виртуални светове, половината от мъжете играчи избират женски роли.

Франк вдигна пушката си.

— Дороти е разочарование — добави слабото човече. — След безброй цветни чудеса, които открива в Оз, тя няма търпение да се върне в своя сив и скучен дом в Канзас. Отхвърля великолепието на алтернативната реалност. Ама че глупачка!

Спомняйки си за кръвта, която бе изригнала от устата на Ортега, след като количката го бе премазала, Бейлинджър се прицели.

— Там ли искаш да те изпратя — в Оз? А какво ще кажеш за Сириус, където бандата от Храма на слънцето си е мислела, че отива? Или може би искаш да стигнеш до летяща чиния от другата страна на някоя комета?

— Всяко друго място е по-добро от това тук. „Най-мъчителното съществуване е да не забравяш бъдещето“ — каза пискливият глас.

Франк перифразира останалата част от цитата:

— Особено твоето бъдеще, което ти никога няма да имаш. Кой бе казал, че Платон греши, че всичко е илюзия?

— Аристотел.

— Добре, много поздрави на Аристотел. — Бейлинджър сложи пръста си на спусъка.

— Това няма да означава нищо, ако не знаеш какво спечели.

Като си помисли колко жестоко е страдала Аманда и как едва не я бе загубил, Франк изкрещя:

— Ние спечелихме живота си!

— Не само това — възрази Господарят на играта. — След всички препятствия, които преодоля, ти доказа, че си достоен.

— За какво?

— За правото да убиеш Бог.

— Да убия Бог? За какво говориш?

— Да убиеш мен.

Бейлинджър бе потресен от мащабите на идеята.

— Това може да се случи единствено по този начин — обясни Господарят на играта. — С огромни усилия героят трябва да поеме контрол над играта, когато на теория само създателят й има власт над нея. Героят става толкова силен, че побеждава Бог.

— Искаш да те убия? — попита с отвращение Франк. — Това ли имаше предвид сестра ти, когато каза, че най-накрая е разбрала истинската цел на играта?

— Нужен ми беше някой достоен — повтори крехкото човече. — Гробницата на Страшния съд.

— Какво за нея?

— Ако съществува конвенционална реалност, заплахите, които правят необходима Гробницата на Страшния съд, показват колко зле е замислен светът. Ядрено унищожение. Глобално затопляне. Всички други възможни кошмари. По-добре би било Създателя никога да не е измислял нищо. Дори и Бог е огорчен.

— Самоубийствена игра — каза Бейлинджър, потресен.

— Сега ще се устремя към безкрайността и ще се рея в нея.

Франк си спомни, че Карън бе използвала подобни думи.

— Като сокол?

Момчето-мъж кимна утвърдително.

— Чух, че Карън ти каза за долапа. — Дребосъкът сви рамене. — Тя мъртва ли е?

— Да.

За момент Господарят на играта остана мълчалив. Когато реши да заговори, слабият му гласец трепереше:

— Беше неизбежно. Когато научи как съм замислил да свърши играта, тя отказа да го допусне. Ти трябваше да я спреш. Но Карън още съществува в ума ми. Сега и тя ще може да се устреми към безкрайността и да се рее в нея. — Под очилата на Господаря на играта потекоха сълзи. — Тя остана с мен в болницата през всичките шест месеца.

Бейлинджър си спомни, че професор Греъм му бе разказала за психическия срив на Джонатан.

— Бях решил толкова твърдо да доведа игрите до съвършенство, бях се съсредоточил така силно, че работех, без да спя, все по-дълго и по-дълго — четири дни, пет, шест и на седмия ден умът ми ме отведе другаде. — Той се сви на стола си. — В продължение на половин година бях изпаднал в кататония. Не го знаех, но Карън е седяла през цялото време до мен, като е шепнела името ми и се е опитвала да ме върне обратно. Никога не й казах къде бях отишъл.

— Професор Греъм спомена, че си го нарекъл Лошото място.

Дребосъкът кимна.

— Беше ужасно. Шест месеца моят ум бе затворен в долапа.

Франк усети, че е притаил дъх. Кошмарът, съдържащ се в споменаването на долапа, го накара да онемее.

— Седях, свит в мрака, ужасѐн, без храна и вода, вонята на изпражненията ми ме задушаваше. Но този път бях сам. Нямаше я Карън да разрошва косата ми и да ми казва, че ме обича. Опитвах се да си внуша, че долапът не е реален. Но откъде можех да зная разликата? Парализираното си тяло, тъмнината, глада и жаждата ги чувствах реални. Страхът ми беше реален. Казах си, че мога да се съсредоточа върху всичко, което си пожелая, и ако го направя достатъчно силно, то ще стане реално. Така че се съсредоточих върху Карън. Представих си, че тя шепне името ми. Скоро далеч в мрака чух слабия й глас да казва умолително: Джонатан. Изкрещях. Гласът й стана по-силен, викаше моето име — и умът ми отиде при нея. Събудих се в болницата, в нейните прегръдки. — Още сълзи покапаха изпод очилата му. — Но това естествено също не беше реално. Никога не напуснах онзи долап. Всичко това е друга игра, която се разиграва в ума ми. Аз така и не излязох от онзи долап, дори и първия път. Все още съм момчето, заключено в него, умът ми е хванат в капана на онзи долап. Натисни спусъка!

Терзанието в току-що чутото съкруши Бейлинджър.

— Спомни си колко много изстрада Аманда заради мен — продължи Господарят на играта. — Накажи ме! Накажи Бог! „Ще застрелям слънцето, ако то ме обиди“. Откъде е този цитат, Аманда?

— От Моби Дик — отговори тя. — Ахаб преследва белия кит из целия световен океан. Обаче през цялото време си мисли, че всичко е илюзия, създадена от Бог. В действителност Ахаб преследва самия Бог.

— Не ме разочарова. Давай! — додаде крехкото човече, обръщайки се към Франк. — Имаш разрешението ми. Унищожи своя създател! Застреляй слънцето!

Бейлинджър не можеше да помръдне.

— Какво чакаш?

Младият мъж внезапно си даде сметка, че пръстът му е застинал върху спусъка.

— „Аз самият съм адът“. Откъде е това, Аманда? — попита Господарят на играта. Изражението му бе неразгадаемо заради очилата.

— Изгубеният рай^[1]. Луцифер описва какво е чувството да бъдеш прокуден от Бога.

— Предположи, че Бог е в своя собствен ад. Направи го! — нареди дребничката фигура на Франк.

— И да те възнаградя?

— Убий ме!

— Ти се идентифицира с мен в играта. Каза, че аз съм твоят заместник. Твоят аватар. Аз съм ти.

— Висок и силен. Бог в телесна форма.

— Ако те застрелям, все едно ще убия себе си. Няма да го направя.

Господарят на играта се опита да седне изправен, за да изглежда по-едър.

— Предизвикваш ли ме?

— Ако искаш да се самоубиеш, имай смелостта да го направиш сам. В противен случай ще повикам тук линейка. Ще те отведат в приют за душевно болни.

— Ти ме предаваш?

— Ще те затворят в облицована с мека тапицерия стая — друга версия на долапа — и ще изпиташ чувството за истинския ад.

— Не — обади се Аманда. — Той трябва да си плати, но се нуждае и от помощ.

— Единствената помощ, от която имам нужда, е това, което държиш в ръцете си — заяви момчето-мъж на Бейлинджър.

— Не. — Той свали пушката.

— Като Луцифер и Адам, и ти не ми се подчиняваш.

— Господарят на играта изгледа замислено Франк. Въпреки че очилата криеха очите му, Бейлинджър усети болката, стаена в тях. — Давам ти последен шанс да промениш мнението си.

Младият мъж не отговори.

— В такъв случай… — каза най-сетне дребосъкът и посегна към един бутон.

— Хей! — Инстинктът подтикна Франк да го спре. — Какво правиш?

— Всички ще отидем в ада. — Господарят на играта натисна бутона.

Бейлинджър изведнъж бе пронизан от предчувствие за надвиснала беда.

— За какво е този бутон?

— Ти доказа, че не си достоен.

— Какво имаше предвид с това, че всички ще отидем в ада? Какво направи току-що?

— Да имам смелостта да го направя сам? Много добре. Щом не приемаш своята съдба, аз ще сложа край на играта вместо теб.

Франк гледаше бутона с нарастващ ужас.

— След минута — обясни момчето-мъж — светът ще свърши, така както е започнал.

Внезапно всички лампи угаснаха. Единствената светлина идваше от конзолата пред стола на дребното човече: дигитален брояч, чиито червени цифри започнаха да отброяват минутата в обратен ред.

— С взрив — допълни Господарят на играта.

— Копеле такова, ще взривиш това място?

— Играта се провали. Същото направи и светът — отвърна пискливият глас в мрака.

Аманда включи електрическото фенерче, но светлината му бе слаба, тъй като батериите му се бяха изтощили. Бейлинджър бръкна в раницата си и извади бинокъла за нощно виждане. През него видя зелената версия на момчето-мъж да седи в своя стол за игра и да наблюдава през очилата си брояча. Към безкрайността. Призрачното зелено му придаваше вид на фигура от видеоигра.

— Петдесет секунди — каза гласът.

Изглеждаше невъзможно да са минали само десет секунди, но Франк не успя да се замисли над това. Като се обърна към оцветената в зелено Аманда, той извика:

— Хвани ръката ми!

Раните го боляха ужасно, докато я водеше тичешком по стълбите. Като стигнаха в долния им край, те прекрачиха трупа на Карън, чиято кръв, оцветена в зелено от бинокъла, изглеждаше нереална. Двамата се втурнаха към металната врата отзад.

— Четиридесет секунди! — съобщи пискливият глас от залата за наблюдение.

Отново отброяването се стори грешно на Бейлинджър. Той чувстваше, че слизането по стълбите и отиването до вратата им е отнело повече от десет секунди.

Аманда използва гумената ръкавица, за да натисне дръжката.

Вратата не се отвори.

Нещо изръмжа зад Франк. Стреснат, той си даде сметка, че оцелялото куче е влязло през отворената врата от отсрещната страна на залата. Застанало на десетина крачки от тях, очите му — сега оцветени в зелено — блестяха срещу него.

— Тридесет и пет секунди!

„Това е невъзможно“ — помисли си Бейлинджър. Толкова много неща не можеха да се случат за толкова кратко време.

— Господарю на играта! — изкрещя Аманда. — Бог държи на думата си.

Франк разбра какво се опитваше да направи тя.

— Да, докажи, че играта ти е честна — допълни той.

— Тридесет и четири секунди!

— Отвори вратата! — настоя младата жена. — Ние открихме Гробницата. Ти се закле, че трябва само да спечелим. Сега обаче променяш правилата.

Тишината се проточи, времето минаваше.

— Покажи ни, че Бог не е лъжец!

Кучето изръмжа.

Неочаквано откъм вратата се чу бръмчене, бравата щракна, отключена от Господаря на играта.

Аманда трескаво натисна дръжката. Като отвори вратата, кучето нападна. Или поне така изглеждаше. Досещайки се, че паникьосаното животно желае просто да се измъкне, Бейлинджър бутна младата жена на земята. Той усети как кучето профуча над тях и изчезна с пълна скорост в тъмнината. Тогава двамата с Аманда също изскочиха през вратата.

Озоваха се в друг тунел. Докато тичаха по него, Франк си помисли, че оставащото време сигурно е изтекло. Тунелът му се стори безкрайно дълъг. Тичайки, той броеше наум: „… седем, шест, пет, четири“, спря и зачака взрива. „Три, две, едно“. Но нищо не се случи. През бинокъла си за нощно виждане съзря по-светла зелена сянка отпред — тъмнината на тунела преминаваше в мрака, спуснал се над долината. Без да обръща внимание на болката в коляното си, Бейлинджър се насили да бяга по-бързо.

Тропотът от стъпките им вече не отекваше. Като напуснаха тунела и почувства, че са излезли на открито, Франк чу запъхтяното дишане на Аманда до себе си и внезапно тялото му олекна. Взривната вълна го вдигна във въздуха. Приземи се тежко и се затъркаля по нанадолнището. За разлика от оголения район пред мината, склонът тук беше обрасъл с трева. Ударът му изкара въздуха. Той продължи да се търкаля, после внезапно спря. Аманда се стовари до него със стон. Камъни се посипаха като градушка по тревата. Един от тях го удари по рамото. Сгърчен от болка, Бейлинджър пропълзя до Аманда.

— Ранена ли си?

— Навсякъде — отговори тя отпаднало. — Но смятам, че ще оживея.

Беше загубил пушката и бинокъла. Обърна се и под светлината на непълната луна видя праха и дима, които излизаха на талази от тунела над него.

— Сървърът е изключен. Край на играта! — прошепна той.

— Но така ли е? — попита печално Аманда. — Как ще узнаем някога дали играта наистина е свършила?

Франк не знаеше какво да отговори. Вниманието му бе привлечено от някакво движение. Беше кучето, което тичаше в края на огрения от луната склон.

Младата жена се отпусна тежко до него.

— Господарят на играта удържа на думата си. Пусна ни да излезем. Доказа, че не е лъжец.

— Бог се опита да изкупи греховете си — съгласи се той с нея.

После потрепера. Същото направи и тя.

— Какво би трябвало да се случи сега? Мислиш ли, че Карън Бейли каза истината за колата?

— Ти повярва ли й? — попита Франк.

— Не. Избухващата кола е начин да се приключи една видеоигра.

— Алтернативата е да се сбръчкаме като Пакман^[2]. — Бейлинджър си спомни нещо. — Или като жителите на града в пещерата. От Джонатан научих едно нещо: много от видеоигрите никога не могат да бъдат спечелени. Играчът винаги умира.

— Да, един ден всички ще умрем. Но не и тази нощ — каза Аманда. — Тази нощ ние спечелихме. Знаеш ли, в пещерата, когато той броеше, минутата ми се стори по-дълга от обичайното.

Франк се сети какво се е случило.

— Отброяването е било във времето на видеоигра. Една минута в нейната реалност е траела две минути по нашето време.

Мисълта ги накара да се смълчат. В далечината се разнесе воят на кучето.

— Защо той ни даде този шанс? — зачуди се Аманда.

— Може би не е имал намерение да ни го дава — отвърна Бейлинджър. — Вероятно е познавал единствено виртуалното време.

— А може би е знаел разликата и отброяването е било последното ниво на играта. „Времето е истинският ловец“, каза той. В края на бягането с препятствия и търсенето на Гробницата ни е дал нещо ценно: една допълнителна минута.

— Нашата награда. — Франк изпита чувството, че оттук нататък ще мисли по този начин — сякаш никога не е успял да се измъкне, сякаш още е в играта.

Аманда се надигна да седне.

— Чака ни път.

— След като си починем малко. — Той притисна ръце към гърдите си, опитвайки се да спре треперенето.

Тя се отпусна отново по гръб.

— Да, малко почивка ще ни дойде добре.

— Това ни дава възможност да планираме бъдещето си.

— О, не! — възрази Аманда. — Не бъдещето.

— Не разбирам.

— Времевата капсула е послание към бъдещето, което отваряме в настоящето, за да научим нещо за миналото, нали? — попита тя.

— Това каза той.

— Добре, играта ме накара да осъзная, че бъдещето и миналото не са важни. Важно е настоящето.

Това напомни на Бейлинджър за професор Греъм.

— Срещнах една възрастна жена, която е научила същото от видеоигрите. Ще те заведа да я видиш. Тя умира, но казва, че безбройните решения, които трябва да вземе, и ходовете, които прави в играта, изпълват всяка нейна секунда и така я задържат в един безкраен миг.

— Да — каза замислено Аманда. — Бих искала да се запозная с нея.

Франк се усмихна. Вгледа се в ярките звезди.

— Те са били прави.

— Кои?

— Древните хора. Небето не изглежда като свод с пробити по него дупки. Всъщност небесната светлина струи през него.

— Всичко съществува в Божието въображение — отбеляза Аманда.

Бейлинджър докосна ръката й.

— Ти обаче си реална.

— Ти също. — Младата жена го погали по главата. — И слава богу!