Дейвид Морел
Ловци на време (55)

5

Слънцето спече калта. Докато караше джипа по тесния черен път, Бейлинджър чуваше как пука кората й. От двете страни растяха пелинови храсти и бурени. Отпред полите на планината се издигаха постепенно към увенчаните си със сняг върхове. По пътя нямаше следи от скорошно преминаване. Франк не видя никакви сгради и затаи надежда.

Пътят се спускаше към поток. Високото шаси на джипа му позволи да премине през него, а четиритактовият двигател — да преодолее хлъзгавия склон от другата страна. Неравният терен му пречеше да се движи с повече от тридесет километра в час. „Времето тече“ — непрестанно си повтаряше той. Близо до подножието на планината стигна до поилка за добитък край вятърна мелница.

Пътят свършваше. Бейлинджър подмина мелницата и продължи да кара между храстите, като търсеше всяко възможно открито пространство. Скалите и дупките го караха да се движи на зигзаг. Теренът взе да се издига. Той заобиколи още камъни и пелинови храсти. Наклонът стана по-стръмен. Като изкачи хребета, се озова пред спускащия се стръмно склон от другата страна. Пое по хребета, минавайки край горичка от трепетлики. После стигна до друг склон — твърде каменист и стръмен, за да може да се спусне с джипа по него. Върна се назад до трепетликовата горичка и паркира така, че дърветата да скрият колата.

Преоблече се, като обу туристическите обувки и ловджийския костюм, който се сливаше с околната среда. Усещайки силата на слънчевите лъчи, намаза лицето си със защитен крем, сложи си очилата и шапката и пи вода от една от купените бутилки. След като мушна сгъваемия нож в джоба си, натъпка и пълнителите, като един от тях постави на „Мини-14“. Сложи компаса и пакетчето книжни кърпички в джоба на ризата си, закачи манерката на колана и натъпка в раницата останалата екипировка. Спомни си как опакова багажа си, когато заминаваше за Ирак, и забеляза сходството, защото всъщност щеше да навлезе във военна зона.

Когато нарами раницата, изчисли, че тежи около осемнадесет килограма. „Носил съм и по-тежка“ — помисли си Франк. Дръпна затвора на „Мини-14“, за да я зареди, спусна предпазителя и метна карабината на рамо. „Какво още трябва да направя? — запита се. — Винаги има още нещо“.

„Блекбърито“. Извади го от джоба си и го включи на вибрация, за да не би звънът да издаде местоположението му. Пое нагоре по склона. Зарадва се, че ги нямаше треперенето, потните длани и учестеното дишане на посттравматичния стрес, от който бе страдал толкова дълго. След изчезването на Аманда бе очаквал, че неувереността отново ще вземе да го тормози. Вместо това, обхвана го такава решимост да я спаси, че нямаше място за противоречиви емоции.

Мина край още трепетлики, но независимо от сянката, която хвърляха, потта оросяваше челото му и залепваше ризата за тялото. Изкачи хребета и се озова до скалист ръб, който се издаваше напред като козирка. Като свали раницата и карабината, той се отпусна на козирката, правейки всичко възможно да се прикрие, и заразглежда долината, която лежеше отдолу. Сутрешната слънчева светлина се отразяваше от повърхността на езерото, хвърляйки искрящи отблясъци по вълничките му. Езерото беше по-широко в единия край и му напомняше на дълъг триъгълник.

Франк извади бинокъла от раницата. Използвайки шапката си като укритие, за да попречи на слънцето да се отрази от лещите, той го насочи към водата. Един скалист насип приличаше на бент. Бейлинджър разбра, че това е язовир, а не езеро. Някакво движение привлече вниманието му. Като насочи бинокъла натам, видя дребни фигури върху насипа и се запита дали Аманда е една от тях. Те правеха нещо. Внезапно осъзна, че вземаха камъни от насипа и ги хвърляха настрана. Това бе напълно безсмислено. Какво се опитваха да направят, да разрушат дигата? Защо?

Франк нахлупи шапката си и прибра бинокъла в раницата. Стигна лазешком между трепетликите, метна раницата на гърба си, а карабината — през рамо. Вляво от него хребетът се спускаше чак до тесния вход на долината. Очевидно това беше пътят, откъдето Господарят на играта го очакваше. Ала някак си не можеше да се убеди, че той би разчитал само на очевидното. Спомни си как в Ирак не бе приемал нищо за дадено. Във всяка улица можеше да има засада. Всеки предмет край пътя можеше да е бомба.

„Тук е същото — помисли си Бейлинджър. — Нищо не е каквото изглежда“.

Като се увери, че обувките му са здраво завързани, той заслиза по неравния склон към долината, оглеждайки внимателно дърветата и скалите за някакъв знак, че има капан.